семейство, аз решавам кой и кога ще наемем.
— Като глава на това семейство ли? — повтори подигравателно думите му херцогинята.
— По рождено право, бабо… както си ми припомняла толкова пъти през последните двайсет и пет години от моя живот. — А после се обърна към Мария. — Седни и чакай спокойно. Там.
И посочи към един стол в другия край на стаята.
— Ваше височество — прошепна напрегнато тя. — Не бих искала да стана повод за раздор помежду ви.
— Сядай! — заяви с по-твърд тон той, без да отделя поглед от възрастната дама.
Младата жена прекоси салона и седна на посочения стол, завряла юмруци в диплите на износената си пола. Питаше се дали неотдавнашната болест бе причината да се чувства така, сякаш щеше да изгуби съзнание всеки момент.
След като се настани на мястото си, лейди Солтърдън погледна напрегнато към внука си. Обикновено бледите й бузи бяха поруменели, натежалите от пръстени пръсти стискаха страничните дръжки на стола. В този момент Мария осъзна, че действително херцогинята щеше да контролира до края на живота си своите богатства, но властта по всички други въпроси бе в ръцете на внука й. Въздухът помежду им потрепваше от сблъсъка на волята на две личности.
Най-сетне, присвила устни, възрастната дама заяви с явно напрежение в гласа:
— Макар да съм свикнала вечно да се сражавам с Клейтън, конфронтациите с ваше височество са нещо ново за мен. Простете, ако изглеждам… изумена. Очевидно съм подценила зависимостта ви от мис Аштън.
— Очевидно.
Последва ново мълчание, което зареди въздуха в стаята с огромно напрежение.
След малко лейди Солтърдън си пое дълбоко въздух, забарабани с пръсти по страничната облегалка на стола си и вирна брадичка.
— Предвид тази твърда решимост от ваша страна, бих запитала ваше височество дали може да останем насаме, за да обсъдим и други, по-важни семейни проблеми.
— Тъй като мис Аштън ме е придружавала в някои от най-личните ми моменти, не мога да си представя какво от онова, което бихте казали, няма да бъде пригодно за нейните уши.
— Може би имате право. — Херцогинята повдигна едната си вежда и изви дясното ъгълче на устата си нагоре, очевидно безкрайно доволна. — Разбира се, че имате право. След като мис Аштън остава в Торн Роуз, най-добре ще е да се възползваме от способностите й. Снощи се сетих, че предвид вашето подобрение в умственото и емоционално отношение, потвърдено от днешното ви поведение, че вие, като глава на това семейство, ще пожелаете да се замислите върху отговорността си към лейди Дънсуърти.
Лейди Дънсуърти.
Мария впери поглед в портрета на едно момче и една хрътка, окачен на отсрещната стена. Топлината на тялото й стана непоносима.
Как бе забравила за лейди Дънсуърти?
— В случай, че не знаете за какво става дума — обади се херцогинята, — нещастието се стовари върху главата на внука ми само седмица преди сватбата му с лейди Лора Дънсуърти — млада жена с равностойно на неговото положение в обществото, която одобрявам горещо. Възнамерявах в деня на сватбата им да го даря с половината от наследството, достатъчно да го осигури богато и пребогато да края на дните му. Друга четвърт щеше да получи при раждането на първия му син. Разбира се трагичното събитие отложи осъществяването на всички тези планове. През последната година въпросната дама търпеливо и вярно бе изчаквала неговото подобрение, за да удържи даденото обещание да се омъжи за негово височество. Тя е изключително красива. И умна. От нея ще излезе възхитителна херцогиня. Доколкото си спомням… негово височество съвсем не бе равнодушен към нея. — Обърна се отново към своя внук и додаде: — Сигурна съм, че негово височество ще одобри инициативата ми: писах до лорд Дънсуърти, за да го уведомя за невероятното подобрение в състоянието на Солтърдън. — Посегна към плика върху близката масичка, обърна го в ръцете си и рече: — Те пристигат вдругиден.
Мария заключи вратата си. Завлече се до леглото. През останалите часове на деня се взираше в изображението на свети Петър и размишляваше върху злощастния обрат на събитията — Божията отплата задето бе вярвала така тщеславно, че може да заеме в живота на своя господар друго място, освен това на прислужница.
От време на време до вратата й се приближаваше някой и чукаше леко по нея.
Дълго след като се бе стъмнило, младата жена напусна стаята си, промъкна се в коридора и, прикрита от полумрака в него, излезе от къщата.
Нощта бе беззвездна и студена. Ситен дъждец проникваше настойчиво в гънките на тънката й пелерина и дрехите, и караше кожата й да настръхва, а костите — да я болят. Тръгна към конюшнята. Конете бяха приготвени за нощната почивка. Конярите отдавна се бяха прибрали по леглата си. Мария седя дълго на ръба на една обърната щайга; усещаше как пръстите на краката й стават безчувствени от студа и чуваше от време на време движението на конете из сламата, а понякога — доволната им въздишка.
Щеше да напусне Торн Роуз, разбира се. Животът с баща й бе за предпочитане пред перспективата през следващите няколко седмици да помага на Солтърдън да се готви за венчавката си с лейди Дънсуърти. Нарежданията на херцогинята бяха изрични:
— Ще работите с негово височество, докато говорът му стане безупречен. Докато се научи да се храни и пие със същата лекота, както и преди злополуката. Ще му припомняте непрекъснато за неговите задължения към семейството и бъдещата херцогиня Солтърдън. Ако държите на него така, както подозирам, неговото щастие няма да ви е безразлично. И няма да искате да бъде унижен или злепоставен по какъвто и да е начин. Неговото бъдеще ще стои за вас над всичко друго, а бъдещето на това семейство — над собственото ви щастие. Разбира се не бих искала това от вас, без да ви обещая подходящо възнаграждение. След като Трей се ожени, ще ви дам сума, достатъчно голяма да си купите къщичка… и ежемесечна издръжка през следващите десет години, която ще ви позволи да живеете доста прилично… както и вашата майка, която, както си спомням, бе главната причина да приемете тази работа.
„Какво сторих… какъв грях извърших, освен че обичах внука ви, та да заслужа подобно нещо?“ — жадуваше да изкрещи Мария.
Отговорът на този неизречен въпрос даде собствената й съвест: „Грешката, грехът бе, че се влюби в мъж, който не е и никога няма да бъде за теб.“
Ужасен миг! Да напусне сега означаваше край на мечтата да помогне на майка си. Ако останеше, щеше да бъде принудена да вижда всеки ден своя любим, да го докосва… да го подготвя да се ожени за друга.
Ядосано се уви в пелерината си и излезе от конюшнята. Движеше се, без да поглежда встрани и почти не забеляза, когато заваля леденостуден дъжд.
Най-накрая се озова пред редица от къщи, доста отдалечени от къщата и конюшните. През единствените им прозорци се процеждаше слаба светлина. Приближи се още малко, прикри очи с длан, взря се през стъклото и забеляза група мъже, които разговаряха помежду си. В ръцете си държаха някакви предмети, но заради дъжда не успя да различи какви бяха.
В този момент Тадеус се приближи до другата страна на прозореца и се вгледа навън.
Мария се спотаи зад едно дърво, уморено подпря глава на ствола му и стоя така, докато събере сили. Когато най-сетне се върна в имението, бузите й бяха мокри от дъжда.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Веднъж, по време на кратък период, в който се бе радвала на добро здраве и разположение на духа, майка им бе извела Мария на разходка из полето. Младото момиче, чиято женственост напъпваше тепърва и тогава се чувстваше горе-долу като грозното патенце, бе прекарало последните дни в черна меланхолия. Беше се влюбила безнадеждно в сина на един от местните земевладелци. Той, разбира се, бе омаян от една
