представителките на нежния пол. Понякога се питах дали действията му не бяха породени от някаква дълбоко погребана в съзнанието му враждебност към мен и от опитите ми да контролирам поведението му…
Херцогинята спря, за да си поеме дъх достатъчно дълго, за да даде възможност на Мария да заяви тихо:
— Не е присъщо на човешката природа да бъде контролирана, ваше височество.
Възрастната дама повдигна вежди.
— Така ли? Питам тогава защо ми се подмазваше толкова през последните години? Ще ви кажа защо, скъпа. Защото за Трей Хоторн, херцог Солтърдън, в целия свят няма нищо по-важно от властта и положението, оставени му от моя съпруг и от баща му. Богатството, което ще наследи след моята смърт, е по-голямо, отколкото можете дори да си представите. Не би могъл да го прахоса даже и за сто живота. А това е наистина великолепна перспектива: да прекара цялото си съществувание презадоволен и във всевъзможни удоволствия. Дори сега… въпреки състоянието му… подозирам, че няма нещо, което не би направил или пожертвал, за да си осигури моята финансова подкрепа. Та значи не било присъщо на човешката природа да бъде контролирана, така ли, мис Аштън? Не мисля така. Поне когато от това зависи род с петстотингодишна история. Като се изключи самата кралска фамилия, няма друг аристократичен клон, който зависи в по-голяма степен от своята репутация и от предаването на наследството. Аз обаче не ви повиках, за да ви пълня главата с личните си проблеми. След дълъг размисъл, мис Аштън, реших да ви освободя от изпълнението на вашите задължения. Ще се заема с незабавното ви връщане в Хъдърсфийлд.
Стиснал с една ръка колоната на леглото, Солтърдън местеше тежестта на тялото си от единия крак върху другия и скърцаше със зъби, толкова неприятно бе усещането в задната част на бедрата му. Цялото му тяло плуваше в пот. Дишането му секваше от усилията, в мускулите под хълбоците му се образуваха възли и от тях, нагоре по гръбначния му стълб, се стрелкаше изгаряща болка. Беше успял да заобиколи леглото, без да се пуска от колоните или дюшека. Изкушението да се отпусне върху леглото, да сложи край на тази агония, го караше да ругае на глас. Вместо това успя да се обърне към омразния, към противния инвалиден стол, в който бе прекарал последната година от живота си, и да тръгне по обратния път.
Вратата зад него се отвори.
Херцогът се огледа в очакване да види Мария. Тя, разбира се, щеше да го смъмри, задето бе станал без нея, а след това щеше да запърха край него като някоя фея, ентусиазирана от постиженията му.
— Ваше височество! — провикна се Гъртруд и след миг дребната закръглена икономка се озова до него, с пламнало лице, с ококорени като десетлевова монета очи. — Знам, чи туй не й моя работа, ваше височество. Аз съм само една слугиня тук и онуй, коет’ става наоколо ми не трябва нито да го чувам, нито да го виждам, но идвам от синята стая, ваше височество, където херцогинята извика наш’та Мария…
Прислужницата спря за момент, за да си поеме дъх, нещо, от което имаше голяма нужда и, очевидно едва сега видя истински своя господар, защото на лицето й се изписа изумление.
— Дяволите да ма вземат — възкликна тя. — Та вий ходите.
— Няма значение — прекъсна я младият мъж, като опитваше да не обръща внимание на изгарящата болка в долната част на тялото си. — Какво, по дяволите, е замислила баба ми?
— Тя уволни наш’та Мария — отвърна Гъртруд, която все още не се бе съвзела от шока при вида на изправения си господар.
— Дяволска работа. Подай ми проклетия стол, жено, и по-бързо.
Херцогинята се бе впуснала в обяснения за това, колко е благодарна; че ще продължи материалната си помощ, докато Мария си намери друга работа. Разбира се щеше да й даде и препоръчително писмо, така че нито една врата нямаше да остане затворена пред нея сега, след като бе постигнала такъв зашеметяващ успех в Торн Роуз.
Щеше да изпрати незабавно съобщение до родителите й, за да ги информира да я очакват преди края на седмицата. Щеше да изпрати също така и кратко писъмце на Джон Рийс… тъй като сега била сигурна, че младата жена щяла да помисли отново върху предложението му за женитба.
— Той ще бъде превъзходна партия за вас, скъпа, тъй като сте от една и съща класа. Господ би трябвало да гледа с добро око на подобни връзки на… равнопоставени. Трябва да разберете, скъпа, че причината да ви наема, бе желанието ми да върна във форма внук си. Сега, след като се справихте повече от успешно с тази задача, с Еджкъм смятаме, че необходимостта от компаньонка отпада, така че няма защо да си губите времето тук.
Отвори се някаква врата.
Лейди Солтърдън погледна натам. Лицето й остана безизразно.
Коленете на мис Аштън омекнаха, щом чу гласа на своя господар. Подпря се на облегалката на близкия стол, но не се обърна към него. Безутешността й беше прекалено явна. Несъмнено щеше да се издаде.
— Очевидно някой е забравил да ме уведоми за настоящата среща — достигна до ушите й дълбокият му, измамно спокоен глас, след което той придвижи стола си към центъра на помещението.
— Реших, че е по-добре да не те притесняваме — заяви Еджкъм и се поклони леко, но усмивчицата му се изпари, тъй като херцогът го изгледа унищожително.
— Нямах представа, че действията ми се диктуват от някакъв лекар… или може би вече сте ме заточили в Ройял Оукс?
— Малко вероятно — сопна се баба му.
Младият мъж погледна към Мария. Тя все още отказваше да се обърне към него, а се взираше право пред себе си, с желанието да усети прилив на сили в краката си. Тъкмо обратното, те дори намаляваха още повече под влияние на настойчивия му поглед.
Най-сетне той заговори отново.
— До мен достигна слухът за вашето решение, че услугите на мис Аштън повече не са ми нужни. Струва ми се, че би трябвало да участвам при вземането на подобно решение.
— Просто реших, че, предвид невероятното подобрение в умственото и емоционалното ти състояние, вече си напълно способен да се справяш и сам. Освен това ти никога не си обичал да вземаш участие при обсъждането на решения от този род и си оставал аз да правя това, ако реша, че така ще бъде най-добре за теб или за семейството ни. Сега мисля, че е най-добре мис Аштън да напусне Торн Роуз. — С тези думи старата дама се обърна вдървено към Мария и, като кимна, додаде: — Това е всичко, скъпа. Ще кажа на секретаря си да напише нужните документи днес следобяд.
Колко дълго бе стояла така, вгледана в сивите очи на херцогинята, това не можеше да каже. Какво ли чакаше? Някакво чудо, което да накара вдовицата да промени решението си? Или може би да съобщят, че това внезапно решение бе просто една шега?
Или, да пази Господ, да се хвърли в краката й и да я помоли да премисли, да обясни кое бе довело до този изумителен обрат в събитията, да я умолява да не я отпраща, тъй като не можеше да понесе мисълта да не види никога повече внука й.
А той защо не кажеше нещо? Защо не направеше нещо?
Нима бе толкова наивна, че бе изтълкувала погрешно чувствата му към нея? Може би нежността в очите и усмивката му бе просто хитрост, с чиято помощ се надяваше да я прелъсти.
Без да знае как, младата жена успя да се поклони, да се обърне вдървено към вратата, все така без да погледне към своя господар.
Той сграбчи ръката й.
Тя затвори очи.
— Не — заяви той.
— Моля? — отвърна баба му.
— Мис Аштън остава в Торн Роуз… докато се почувствам в състояние да я пусна… Като глава на това
