— Замълчи! — извика той, впи пръсти в ръцете й, повдигна я, така че очите им да бъдат на едно ниво и я разтърси буйно. — Няма да споменаваш затова пред никого. В това число и на Еджкъм. Нито пък на баба ми. Разбра ли ме, Мария?
— Не, не разбрах.
— Обещай ми. Закълни се. Нито думичка, докато не ти кажа, че съм готов.
Най-сетне младата жена кимна. Той я прегърна отново и впери невиждащ поглед в падащия сняг.
В продължение на два дни Мария не стана от леглото си, като в началото трепереше от студ, а след това — от висока температура. Гъртруд влизаше и излизаше непрестанно при нея, мокреше челото й, поддържаше огъня. От време на време до слуха й достигаха откъслечни приказки, но думите нямаха смисъл. Появяваха се лица и после изчезваха: това на Гъртруд — непрестанно намръщено от притеснение; на Еджкъм, който я наблюдаваше така, сякаш тя бе някакъв екземпляр, годен да бъде подложен на обстойно изследване и дисекция.
Веднъж дойде на себе си достатъчно, за да разпознае усмихнатото лице на Джон, надвесено над нея. Ръцете му бяха прохладни и меки, когато докоснаха челото й. Друг път… й се струваха топли и силни. Те обхващаха бузите й с толкова нежност, че й идваше да се разплаче. Това се случваше винаги нощем, когато от огъня бяха останали само тлеещи въглени, а смазващата тишина се нарушаваше само от лекото съскане на единствената лампа край леглото й.
Сънуваше, че това са ръцете на нейния господар. Че неговите устни мълвяха неуморно като молитва думите: „Мария, Мария, не умирай.“
Дали всичко това не бе плод на трескавия й мозък? Наистина ли я беше докосвал? Прегръщал? Целувал?
И беше ли осъзнала най-сетне, че е безнадеждно влюбена в херцог Солтърдън?
На четвъртия ден се събуди с прояснена глава и седна в леглото си. Джон се беше разположил на един стол край леглото, наведен над отворената Библия в скута си. Той вдигна изненадано поглед.
— Негово височество — възкликна младата жена. — Къде е той?
Викарият стана и остави Свещената книга на стола си.
Мис Аштън стана от леглото, олюля се напред-назад, подпря се на нощната масичка и се отправи, залитайки, към стаята на херцога.
— Почакай! — извика Джон и хукна след нея.
Мария отвори вратата, видя, че леглото му е празно, спря, за да огледа помещението и го откри на инвалидния му стол край прозореца. Възкликна от облекчение, прекоси почти бежешком делящото ги разстояние, обви ръце около раменете му и, като притисна рунтавата му глава към гърдите си и заплака.
— Вие сте жив! Слава Богу. Скъпият ми господар… — Покри темето му с целувки. — Вие спасихте живота ми. Как бих могла да ви се отблагодаря?
Джон я хвана през кръста и я дръпна назад. Тя започна да се съпротивлява.
— Престани — помоли я викарият.
— Не, няма! Не виждаш ли, че той има нужда от мен?
Най-накрая успя да отблъсне приятеля си. Обърна се отново към Солтърдън, отпусна се на пода и обгърна коленете му. После сграбчи дланите му и ги притисна към гърдите си.
Лицето му, небръснато, изглеждаше измъчено. Очите, вперени навън, бяха безизразни и стъклени.
— Не. Не отново — извика отчаяно тя. — Няма да се скриеш отново от мен… от нас. Бих предпочела да умра, но не и да те загубя заради тази ужасна лудост!
Херцогът затвори за момент очи, а раменете му увиснаха.
Мария отпусна уморено глава в скута му и сплете пръстите си в неговите.
— Не съм си го измислила — прошепна тя. — Вие не сте луд. Не сте болен. А краката ви…
Той докосна с показалец устните й. Младата жена вдигна глава, вгледа се в очите му; сега те не бяха безизразни, а я гледаха така напрегнато, че тя усети буца в гърлото си и едва успя да преглътне.
— Ти обеща — прошепна той. — Обеща.
— Нямаш представа какъв ужас изживяхме, когато Тадеус се върна в Торн Роуз в плачевен вид. Бърбореше несвързано за някакви крадци и злополука, за това, че каретата излязла от пътя и се катурнала надолу по склона. Помислих си, че съм те изгубил… отново. — Джон се присегна и пое чашката и чинийката от ръцете й. — Облекчението ми, когато те намерих жива, бе прекалено голямо, за да мога да го опиша. Откакто си напуснала Хъдърсфийлд, аз все си повтарях, че ще се върнеш, че след като се сблъскаш със суровата и жестока действителност ще побързаш да се върнеш на сигурно място под бащиния покрив. Но дните преминаваха в седмици и трябваше да си дам сметка, че това бяха само мечти. Изобщо не трябваше да те пускам да тръгнеш. Искам да се върнеш в Хъдърсфийлд с мен. Ще се оженим. И веднага след това ще заминем за Бристол…
— Не — промълви младата жена.
Джон стана от мястото си, без да я погледне. Закрачи напред-назад край огъня.
— Не е нужно да се виждаш изобщо с баща си, Мария. Ще уредим майка ти…
— Не.
Викарият спря да се движи, закри очи с длан, постоя така няколко секунди, после обърна отново към нея сериозната си, спокойна, изпълнена с обич усмивка. Гласът му потрепера. Макар и тих, той бе оцветен с тържественост, която доказваше вълнението му.
— Не би трябвало да питам, но съм длъжен да го направя. Има ли нещо между двама ви? Между теб и онзи… херцога.
— Какво искаш да кажеш? — извърна лице мис Аштън.
— Бях сред тези, които ви откриха сред снеговете. Аз те издърпах от обятията му. Да, виждам, че не си спомняш. Не би и могла. Спеше непробудно като бебе, подпряла глава на рамото му. — Лицето му побеля като платно. — Влюбена ли си в него, Мария? Не. Не ми отговаряй. Сцената, която видях преди малко, ме убеди окончателно. Мария, Мария. Това е едно толкова изтъркано клише: слугинята се влюбва с своя господар и той се възползва от ситуацията…
— Той обаче не се е възползвал — отрече разгорещено тя. — И не би го направил.
— Той обича ли те? Направил ли е подобно признание?
— Не!
— Но го вярваш ей тук. — Почука се по гърдите. — Искаш го… тук. Мария, нима не виждаш: той си играе с деца като теб, а след това ги захвърля. Иска ти се да вярваш във вълшебни приказки. Винаги си била такава. Но действителността не е такава. Действителността е стабилност. Сила. Способността да правим интелигентен избор и интелигентни логически заключения, с мозъка си… не със сърцето. Ти си била винаги безумно предана на безпомощните. На нещастните. На отчаяните. Надяваш се, че предаността ти към тях ще ги накара да те обикнат. Нима не разбираш, скъпа Мария, че те биха те обичали независимо от това?
Вдигна Библията, повъртя я известно време в ръцете си, а след това измърмори:
— Всичко да върви по дяволите, — и се запъти ядосано към стаята на херцога.
— Какво правиш? — попита младата жена и отметна завивките си. — Къде отиваш? Остави го. Джон. Джон!
Стигна до прага, но отстъпи, тъй като в този момент гласът на викария разцепи тишината.
— Ако не бях Божи човек, щях да те призова на дуел още утре призори. Щях да поискам удовлетворение. Кажете ми, сър, възползвахте ли се от нея?
Солтърдън се взираше в огъня с непроницаемо изражение. Най-сетне отговори бездушно:
— Нима приличам на човек, който би могъл да се възползва от която и да било жена, мистър Рийс?
— Давате ли си сметка, че тя е влюбена във вас? Това интересува ли ви изобщо? Разбира се, че не.
