— Като дойде в Торн Роуз ли?
Негово височество потъна още по-дълбоко в своята седалка. Изражението му бе затворено. Подпрял гръбнак на възглавницата, разтворил леко колене, които се полюшваха с всяко движение на каретата, той продължаваше да я гледа така напрегнато, че цялото й тяло се вдърви и замръзна като висулките, които се образуваха по клоните на дърветата.
Най-сетне той рече:
— Мислите ли да тръгвате с него?
— Още не съм имала време да помисля върху това.
— Обичате ли го?
— Това не е ваша работа.
— Моя е, ако засяга бъдещето ми.
— Да! — извика вбесено Мария. — Обичах го… обичам го… той е… винаги ми е бил верен приятел, на когото мога да разчитам още от детските си години. А като пораснах най-голямата ми мечта стана да се омъжа за него.
— Той никога няма да те направи щастлива.
— Откъде знаете?
— Знам, че обича Господ повече, отколкото обича теб. Ако не беше така, сега нямаше да бъдеш в Торн Роуз.
Потънала в ъгъла на плюшената седалка, младата жена гледаше през прозореца и се мъчеше да съсредоточи вниманието си върху заледените дървета и снежните преспи, които ставаха все по- дълбоки.
— Изобщо не мисля, че той може да те направи щастлива — заяви убедено Солтърдън. — Ти си от онези жени, които биха очаквали да получат стопроцентовото внимание на своя съпруг. Ще го изискваш, разбира се, и ако не го получиш, ще започнеш да мамиш.
Мис Аштън го зашлеви през лицето.
В отговор той само се изсмя.
— Ти ще го унищожиш, малко по малко. Той ще проповядва пред захласнато слушащото го паство за прелюбодеянието и греха на скандалното съвокупление, а после ще се върне у дома при съпругата си, която ще го обгърне през кръста с красивите си бели бедра и ще поиска повече от неговото тяло и душа, отколкото е в състояние да даде, тъй като всеки път, когато проникне в теб, Господ ще го потупва по рамото и ще му напомня кое трябва да стои на първо място за него.
— Ти си готов да презреш всеки мъж, който може…
Мария прехапа устни.
— Който може какво, мис Аштън? Да люби една жена ли? — Засмя се тихичко. — Съществува огромна разлика между чукане и любене. Да вземем нас, например… Ако можех, щях да ти вдигна полите, да проникна в теб и да си направя кефа по-бързо или по-бавно, в зависимост от желанието си. От друга страна, бих могъл да забравя за собственото си удоволствие и да се съсредоточа напълно върху твоето, без изобщо да стане нужда да се вмъквам между красивите ти крачета.
— Престанете — извика младата жена и запуши уши с дланите си. — Искам да се върна веднага в Торн Роуз. Настоявам!
Херцогът се приведе напред, пъхна показалеца си под подгъва на полата й и го повдигна лекичко.
На студената зимна светлина очите му приличаха на котешки; те сякаш я хипнотизираха и не й позволяваха да помръдне. О, Боже, защо стоеше като закована? Защо не можеше да впие нокти в нахалното му лице? Защо не можеше да извика на Тадеус да я спаси?
Върховете на пръстите му докоснаха прасеца на единия й крак и тя затаи дъх. След това залазиха по- нагоре, към извивката на коляното, после към бедрото и когато тя опита да събере крака, той не й позволи, като разпери длан.
— Елате тук, мис Аштън — предложи господарят й, протегна и другата си ръка към нея, прегърна я през раменете и тя се облегна на нея като безпомощна марионетка.
Можеше да прошепне нещо като „Не!“, „Недейте!“, „Не искам!“. Думите обаче жужаха несвързано в мозъка й, в противоречие с онова, което желаеше тялото й още от предишната вечер.
Мария се премести на неговата седалка, отпуснала назад глава, предложила шията си на отворената му уста. Усети топлата пара от дъха му по кожата си, след което той заби лекичко зъби във врата й, докосна го с горещия си език и устни. В същото време обхвана в дланта си пулсиращата плът на слабините й и започна да я гали така нежно, както бе правил с клавишите на любимото си пиано.
Това не бе съзнателно решение; тя не бе капитулирала доброволно. Тялото й обаче сякаш бе започнало да живее свой собствен, независим от нейната воля, живот. В продължение на часове… не, на дни, то бе търсило нещо, което можеше да й даде само той, херцогът, нейният господар, с неговия пламенен, презрителен поглед, изгарящи устни и вълчи маниери. Бе се превърнала в подобие на Моли, затворничка на своите желания.
Устата му намери нейната и обсеби устните, зъбите и езика й, като издаваше гърлени звуци. В същия момент напъха пръсти дълбоко в нея. В отговор младата жена замята ръце и крака, разтвори още повече уста и се притисна още по-силно в стегнатото му тяло, като издаваше някакви скимтящи звуци. Най-накрая се откъсна от устните му и отметна назад глава, като се отдаде напълно на магията на ръцете му, които бяха нажежили студения допреди малко въздух.
В този момент той спря.
— Моля те, моля те! — чу се да казва тя, макар да не знаеше точно за какво го умоляваше; може би само за край на мъченията си, за блаженството, което бе видяла върху лицето на Моли, за небесния екстаз, за който й бе говорил Пол и който идвал, когато се съединиш с човека, когото…
— Шшт! — прошепна Солтърдън и затисна устата й с длан.
Протегна скованото си тяло към прозорчето, дръпна рязко перденцето и студеният въздух ги удари грубо по лицата. Селският пейзаж бягаше от двете им страни. В този момент се чуха изстрели и викове.
— Копелета — процеди през зъби херцогът и, като се подаде малко през прозорчето, извика на Тадеус. — Ще можем ли да се доберем до Торн Роуз? По дяволите, човече, отговори ми!
— Не можем съ мери с техните коне! — извика конярят.
— Постарай се, дяволите да го вземат!
— Да, ваше височество.
Солтърдън се отпусна отново на мястото си. Когато обърна отново лице към своята спътница, то изглеждаше влажно и замръзнало. Сграбчи полата и й закри коленете. Младата жена не можеше да помръдне, не можеше да мисли. Чувстваше тялото си като навита до край пружина, която щеше да се скъса всеки момент.
Херцогът изръмжа нетърпеливо, хвана ръцете й над лактите и я раздруса.
— Ела на себе си, Мария. По дяволите, чуй ме.
Разтърси я отново. В същия миг отвън се чуха нови изстрели. Каретата се затресе, наклони се на едната страна, после — на другата и принуди младия мъж да се вкопчи в дръжката на вратата, за да не падне.
Тогава целият свят сякаш се обърна с главата надолу. Солтърдън стисна Мария здраво в обятията си, докато екипажът увисна за момент във въздуха, след което се стовари на земята, започна да се върти и всичко стана черно като нощ.
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Солтърдън дойде бавно на себе си; трепереше от студ.
— Тъпоумно копеле, к’во, по дяволите, си мислеше? Както гледам, май си ги убил. Представяш ли си к’ви неприятности шъ си навлечем зарад’ убийството на един херцог?
— Ний просто малко съ повеселихме. К’во та прихвана? Сега и твойте угризения ли шъ ни стовариш на главата, а?
Гласовете изчезнаха.
Младият мъж изгуби отново съзнание.
Когато отвори отново очи, студът сякаш бе проникнал до костите му. Вдигна глава и се огледа: изринат
