намеренията й. Дойдох да й кажа, че ми предложиха мястото на викарий в Бристол.
— Джон — възкликна радостно тя. — Но това е чудесно!
— Да. — Младият мъж кимна. — Ще ми бъде осигурен удобен дом, а онова, което ще получавам от десятъка, ще бъде предостатъчно, за да са ни пълни килерите.
— Нашите килери ли?
— Дойдох да ти поискам ръката, Мария.
— Не е ли много мило това — прошепна с измамно благ глас Солтърдън, като присви очи и стисна здраво устни. — Но вие изглежда забравяте, че тя има уговорка с мен.
— Това не е нещо, което да не може да бъде… нарушено, ваше височество. Най-голямото ми желание е тя да бъде щастлива?
— Нима сега е нещастна?
Мис Аштън запази с усилие спокойното си изражение и отвърна:
— Да, ваше височество. Мария е много нещастна, когато за нея говорят така, сякаш не е нищо повече от незначителна прашинка във въздуха.
— Мария — смъмра я викарият. — Опомни се.
Херцогът отметна глава и се изсмя.
— Очевидно не познавате мис Аштън така добре, както си мислите, мистър Рийс.
— Мария е била винаги… буйна.
— Така ли се говори вече за войнственото и бунтовно разположение на духа?
— След като сте толкова разочарован от нея — изрече спокойно Джон и се усмихна търпеливо, — значи няма да имате нищо против да й позволите да си тръгне.
На вратата се почука. Тадеус влезе в салона и свали шапката от главата си.
— Херцогинята ме изпрати да информирам негово височество и мис Аштън, че излиза да се разходи с каретата след един час. И ги моли настойчиво да й направят компания.
— Видях къщата — рече Джон. — Много е хубава. С три стаи: средна по размери трапезария и две тавански спални… една за нас и една за децата… разбира се, ако имаме нужда от по-голямо пространство, винаги бихме могли да достроим.
Изкашля се. Бялата кожа на бузите му поруменя. Кафето в чашата му бе изстинало отдавна, но той продължаваше да се взира в него, сякаш очакваше то да му даде силите и смелостта, които очевидно му липсваха.
— Къщичката е разположена сред горичка от огромни брястове и има добре поддържана градина, огрявана от слънцето. Почвата е богата и черна; това обяснява богатата реколта, на която се радва местното население. Уверявам те, Мария, удобства няма да ти липсват.
— Разкажи ми за църквата.
— Тя е малка, но се разраства. Срещнах се с някои от богомолците; сториха ми се сърдечни и приятелски настроени.
— Говорил ли си с баща ми по този въпрос?
— Говорих.
— И какво каза той?
Най-после младият мъж остави встрани чашката и чинийката.
— Напомни ми, че ти вече не си му дъщеря и ако съм решил да пожертвам живота си, като се оженя за една толкова пропаднала личност, щял да се моли за моята душа до последния си ден. — Най-накрая погледна и към Мария. — Мислех, че предложението ми ще те зарадва.
— Просто ме сварваш неподготвена.
— Не може да се каже, че не сме говорили за това и преди. Спомням си как преди приказваше с часове за бъдещия ни съвместен живот. Закле се да ме обичаш повече, от когото и да било другиго на света.
— Да, но доколкото си спомням, ти непреклонно не желаеше да ми върнеш този комплимент. Единствената ти голяма любов е Бог, Джон. Или нещо се е променило?
— Добре са ти известни чувствата и предаността ми към…
— Към Господ. Единствено към Господ.
— И към теб.
Денят беше мрачен и студен. Щом излезе от къщата, младата жена спря, затаи дъх и премигна, а след това съсредоточи поглед към каретата в долния край на стълбите и към единствения пасажер в нея.
Джон я погледна изпитателно.
— Страх ли те е от него?
— Нима създавам впечатление, че се боя от негово височество?
— Изглеждаш смутена от него. Само миг в неговата компания и ставаш…
— Каква?
Вдигна очи към лицето му.
— Напрегната.
— Не може да се каже, че има от най-добрите характери.
— Не става въпрос за такъв тип напрежение, страхувам се.
Погледна встрани, тъй като в този момент се приближи Тадеус с преметната върху ръката си дълга самурена пелерина. Освен нея носеше самурен маншон и широкопола шапка от същата кожа.
— Това е за вас — обяви той и й ги подхвърли, като в същия момент проряза с поглед спътника й.
Дори на оскъдната дневна светлина гъстата, богата козина блестеше като черен огън.
— Не мога да го облека — заяви Мария. — Кажи на нейно височество…
— Не са на нейно височество, а на него. — Слугата кимна към каретата, а устните му се извиха, но това не напомняше в никакъв случай усмивка. — Или по-скоро на една от последните му приятелки. Негово височество реши, че с тях ще ви е по-топло, отколкото с „тези парцали“, както нарече дрехите ви.
— Така ли каза? — попита младата жена и усети, че бузите й се затоплят. — Е, можеш да предадеш на негово височество… няма значение, Тадеус, аз сама ще му го кажа.
Грабна тежката пелерина, плъзна се на тънката ледена корица, покрила стълбите, и се запъти колкото се може по-наперено към екипажа. Щом стигна до него, отвори вратата. Потънал в седалката, вдигнал кожената яка на собственото си наметало и със скрити от периферията на шапката очи, Солтърдън обърна бавно глава и я погледна.
— Не искам кожите на вашите любовници, ваше височество. Предпочитам да замръзна, отколкото…
Изписка, тъй като той я сграбчи за китката с обвитата в ръкавица ръка и я дръпна в каретата. След това затръшна вратата зад гърба й. Тя се стовари върху плюшената седалка, като изхълца от възмущение. А след това се провикна през прозореца към Джон, който бе заслизал забързано по стълбите в мига, в който херцогът я принуди да се качи в екипажа.
— Струва ми се, че на нейно височество не й е добре, мистър Рийс. Сигурен съм, че вашата компания и молитви ще бъдат по-полезни за баба ми, отколкото опитите ви за героизъм — за мис Аштън.
Джон спря в горния край на стълбището, без да отговори; лицето му беше почервеняло, вятърът мяташе буйно пелерината му около краката. В това време Тадеус се спусна към каретата и подаде шапката и маншона през прозорчето, а после се покатери върху капрата на кочияша. След като се усмихна за последен път лукаво, Солтърдън спусна щората и се облегна върху седалката. Впери поглед в Мария, която трепереше от гняв.
— Нямате нито право, нито причина да се държите така отвратително с мен пред очите на моя гост, ваше височество.
— Имам право да правя каквото си поискам, мис Аштън. Мога да изхвърля любимия ви викарий, ако реша. — Изви едното ъгълче на устата си в усмивка и додаде: — Една дума от моя страна и ще се прости завинаги с църквата.
— Защо бихте направили подобно нещо? Той не ви е сторил нищо…
— Така ли?
— Кажете ми какво е направил.
— Нарушил е границите.
