Повдигна брадичката й с показалец, намръщи се и попита: — Щастлива ли си, Мария?
— Изглежда — обади се лейди Солтърдън, — че до Хъдърсфийлд е достигнала мълвата за местните неприятности с разбойниците.
— Тук сме в пълна безопасност — увери приятеля си младата жена, отстъпи няколко крачки и извърна глава.
Малцина я познаваха така добре, както Джон. Подозрителният му тревожен поглед доказваше, че не бе повярвал дори за момент на думите й.
Той огледа дворцовата обстановка и рече:
— Очевидно е така.
Възрастната дама се изправи.
— Сигурна съм, че бихте искали да останете насаме. Закуската ще бъде сервирана след един час. Надявам се, че ще се присъедините към нас, мистър Рийс.
Младият мъж се поклони.
— Благодаря, ваше височество.
Херцогинята излезе от стаята. Едва тогава свещеникът се обърна отново към Мария, седнала на една пейка пред буйно танцуващите пламъци в камината. Тя го погледна замислено.
— Торн Роуз не ти допада, както разбирам.
— Нима не съм прав като мисля, че парите, изразходени в декорирането само на този салон, биха осигурили храна и подслон за гладните и бездомни хора от цели три графства?
— Скъпи Джон, ти никога няма да се промениш. — Мис Аштън се усмихна или по-скоро се опита да го стори, след което потупа с длан по пейката до себе си. — Ела тук, по-топло е.
Последва миг на колебание. Все пак в крайна сметка свещеникът се запъти с вдървени движения към скамейката и бавно се отпусна върху нея. Протегна ръце с дланите нагоре, към огъня.
— Трябва да призная, че не одобрявам особено факта да правиш компания на този човек Солтърдън. Всички бяхме останали с впечатлението, че става дума за дете.
— Аз също.
— И въпреки това остана.
— Както се казва в Библията: „Ние сме пазители на брата си.“ Освен това… той е безопасен.
Изчерви се при тази лъжа. Споменът за държанието на нейния повереник предишната нощ все така не й даваше мира.
— Не бих имал почти нищо против оставането ти тук, ако херцогът не бе известен с отявлената си и смущаваща репутация, свързана с… жените.
Мария наклони леко глава, докосна ръката му и се усмихна.
— Ако беше някой друг, а не ти, Джон, щях да помисля, че ревнуваш.
Той я изгледа продължително и напрегнато и внезапно се изправи. Закрачи напред-назад и попита:
— Мислила ли си да се връщаш у дома?
— О, да. — Младата жена кимна, като се надсмиваше на самата себе си. — През цялото време.
Мистър Рийс се завъртя на пети, дългото му черно свещеническо расо се уви около краката му; той отвори ентусиазирано ръце и възкликна:
— Слава на Бога! Пътуването ми дотук няма да е било напразно. Ще поговоря с херцогинята незабавно, разбира се. Ще й обясня, че след дълъг размисъл…
— Не.
— Моля?
— Няма да си тръгна.
— Но ти току-що каза…
— Че съм мислила често по този въпрос. — Мис Аштън поклати глава. — Там няма нищо за мен, Джон.
— А тук? Няма значение. Отговорът е очевиден, струва ми се. Надали бих могъл да ти осигуря подобен разкош, дори да исках.
— Причината да не се омъжа за теб няма нищо общо с тези неща.
Мария се изправи и тръгна към него. Висок и строен, той я наблюдаваше напрегнато, тъмните му очи горяха, лицето му се бе зачервило от вълнение. Както обикновено, в него се разгаряше битка. Това личеше по капчиците пот, избили по челото му, по трепета на тялото, по почти агонизиращата извивка на устата. Само дето този път младата жена откри с изумление, че, подобно на отчаян човек, той балансираше на ръба на пропаст и най-слабото поощрение щеше да го накара да се хвърли в бездната. Желанието му да я има го бе победило. Бе готов на всичко, за да го осъществи. И всъщност именно и заради това беше дошъл, дори и да не го съзнаваше сам.
Докато стоеше така пред него, загледана в унилото му лице, със замръзнала във въздуха ръка, канеща се да го погали по бузата, в съзнанието й нахлуха спомените за многото пъти, когато бе плакала, завряла лице във възглавницата, за това как бе готова на всичко, за да получи цялото му внимание, за да го спечели напълно и да не трябва да го дели с Господ, който го бе обсебил. И ето, че сега можеше да осъществи тогавашните си мечти. Той бе дошъл тук, за да бъде прелъстен и да се откъсне от тази мания. В крайна сметка бе направил своя избор. В този момент мис Аштън осъзна неприятната истина, че причините да иска този мъж нямаха нищо общо с любовта или дори с желанието. Господ да й е на помощ, тя вече познаваше истинското желание… и любов. Красивият помощник на баща й просто бе за нея шанс да се измъкне от бащината опека…
Сега, след като вече се бе спасила от баща си, можеше да разбере дали Джон значеше толкова много за нея, че да иска да прекара остатъка от живота си с него.
Зад гърба си чу някакъв шум. Огледа се; стори й се, че не може да си поеме въздух и сърцето й ще изскочи от гърдите.
— Солтърдън — промълви тя. — Ваше височество.
Столът му се появи от мрака. Той влезе в стаята и въздухът изведнъж се зареди с електричество. Косата му бе разрошена, сякаш току-що бе изскочил от леглото. Точно така изглеждаше и предишната вечер, когато я целуваше и искаше от нея повече, отколкото бе готова да му даде в момента. Небръснатото му лице бе почервеняло от усилието. Бялата му риза бе влажна от пот.
— Не знаех, че имаме гости — заяви той. — Обикновено в такива случаи главата на дома бива информирана. Нормално е и член на персонала да иска позволение от своя господар, преди да отиде да забавлява своите посетители.
Джон пристъпи напред.
— Ваше височество, аз…
— Знам кой сте. Един… приятел?
— Познавам Мария от години, когато беше толкова голяма. — Вдигна ръка на височината на кръста си и се усмихна смутено на младата жена. — Живях със семейството й, докато заемах поста на помощник на баща й.
Херцогът изви устни и произнесе с нисък, равен глас:
— Сега обаче не би могла да бъде наречена дете. Не мислите ли? — Придвижи стола си към тях и спря малко преди лампата; очите му обаче отразяваха светлината й като лъскаво стъкло. — Моля ви, продължавайте, нямам намерение да прекъсвам разговора ви. Струва ми се, че точно убеждавахте младата дама да се върне в Хъдърсфийлд с вас.
Мария пристъпи към него.
— Значи сте ни подслушвали. От колко време сте тук?
— Достатъчно дълго.
— Нямам ли право на личен живот?
— Нямате никакви права, ако питате мен. И така, мистър Рийс, кажете ми, за да ми откраднете Мария ли сте дошли?
Джон сведе поглед.
— На ваше място щях да си помисля сериозно, преди да отговоря. Църквата не гледа с добро око на лъжата.
— Да. — Усмихна се на своята приятелка. — Дойдох с вести, които, надявах се, щяха да променят
