Такива като вас никога не се интересуват. Вие събирате женски сърца и души, сякаш става дума за колекция от пеперуди. Ако бяхте поне малко джентълмен, щяхте да й наредите незабавно да си събере нещата и да се върне с мен в Хъдърсфийлд.
— Но аз не съм джентълмен, мистър Рийс… както току-що подчертахте така авторитетно.
В този момент Джон вдигна поглед и я видя. Роклята обгръщаше малките й стъпала, разрошените от съня коси обгръщаха като ореол главата й. Преглътна конвулсивно и се запъти към другия изход; очевидно бе прекалено потресен, за да се приближи до нея.
— Джон — повика го тя. — Приятелю!
Той се извърна и извика:
— Приятел ли? Бих предпочел да гния в ада, вместо да ти бъда приятел… единствено приятел.
Трепереше. Очевидно копнееше да се отърве по-скоро от изтезанието да я гледа тук, след като знаеше, че е принуден да я остави на друг. Това може би беше последния час, последния миг, в който се намираше в нейно присъствие, в който чуваше гласа й и получаваше признание за несъзнателната й привързаност. Взря се с необуздана, дива страст в изуменото й лице, преди да каже:
— Господ да ти е на помощ, когато най-сетне осъзнаеш какво представлява той. Господ да ти е на помощ, когато ножът на отхвърлянето прободе с нечовешка болка сърцето ти. Господ да ми е на помощ и на мен… но аз ще чакам…
С тези думи напусна стаята.
Настана гробна тишина, нарушавана единствено от потропването на вятъра по прозорците. Изведнъж стана страшно студено.
Най-накрая Солтърдън вдигна поглед.
— Ела тук — нареди той.
Младата жена се подчини. Отпусна се на колене пред него, с едното рамо към огъня, отпусна глава в скута му и придърпа роклята върху краката си. Мина цяла вечност. Най-накрая той повдигна брадичката й с два пръста и я принуди да го погледне право в очите. Лицето му беше мрачно и като че ли ядосано, бузите — поруменели и потрепващи. В очите му проблясваха странни светлинки.
— Трябваше да тръгнеш с него — рече той.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
В живота има мигове, когато всичко замира в дълбоко безмълвие; когато духът си почива на воля, като дете, легнало върху тревата, без да се страхува от нищо, без да иска нищо, почти без да мисли, доволно само от факта, че чувства. През дните, които последваха заминаването на Джон, Мария съществуваше в някакво подобно състояние. Не можеше да го нарече по друг начин, освен екстаз. За първи път се въодушевяваше от своята крехкост и очакваше с нетърпение пристигането на херцога. Той й четеше с часове, хранеше я, седеше край огъня, който впрочем не беше далеч от леглото и запълваше с ноти лист след лист, когато я мислеше за заспала.
В подобни мигове той като че ли летеше; чуваше музика навсякъде около себе си, макар тя да съществуваше единствено в неговата глава.
Къде бе отишъл звярът? Драконът? Вълкът?
Бяха се изгубили в някоя соната.
Мария се отдаваше на блажени мечтания. Над нея сякаш се спускаше златисто сияние, през което всяка действителност от живота — и горчива, и сладка, приличаше на сянка. Светът извън стаята й сякаш не съществуваше.
От време на време сънуваше, че се събужда и пред огъня открива празния стол на Солтърдън. Той самият стоеше в единия край на леглото й, кръстосал ръце пред гърди, а изражението му беше смесица от болка и обещание.
В такива случаи не искаше да се събужда. О, сега вече започваше да разбира защо господарят й намираше повече утеха в дълбините на своето съзнание. Илюзиите бяха толкова по-красиви там…
Уви, дългът я зовеше да изостави леглото тъй като, след едноседмично възстановяване, херцогинята пожела да я види в синия салон. Докато решеше и сплиташе косите й, за да я подготви за срещата с възрастната дама, Гъртруд наблюдаваше отражението на младата жена в огледалото.
— Ти направо сияйш — заяви тя.
— Никога не съм била по-щастлива, струва ми се — отвърна с усмивка Мария.
Повдигнала вежди и присвила съсредоточено малката си червена уста, икономката рече:
— Признавам, чи нивгаж не съм виждала негово височество в толкоз добро благоразположение на духа… след кат’ спря да съ тревожи за теб, искам да кажа.
— Той беше ли разтревожен, Гърти?
— Почти ни съ отделяше от леглото ти, освен за да съ придвижи със стола си до музикалната стая. На три пъти го заварвах посред нощ да свири на пианото. — Приведе се над ухото й и прошепна: — Мисля, чи си успяла да го омяаш, момиче. И, ако смея да кажа, чувствата му са споделени.
После икономката й подаде изпрана и току-що закърпена рокля и, след като уви добре шала около раменете й, я изпрати до синия салон. Точно в този момент от него излизаше Моли, с малко по-ярка самодоволна усмивка на лицето от обикновено.
— Не съм сигурна, че изражението й ми допада — промърмори Гъртруд и проследи с поглед слугинята, която вървеше бавно по коридора, като от време на време хвърляше самодоволен поглед през рамо и се подсмиваше.
Мария завари херцогинята край камината. Еджкъм се въртеше край нея.
— Ваше височество.
Мария се поклони.
— Вярвам, че сте по-добре? — приветства я лейди Солтърдън, а в гласа й прозвуча странно безразличие.
— Много по-добре, благодаря.
Възрастната дама кимна на Гъртруд и тя побърза да събере разхвърляните из цялата стая чашки и чинийки.
Херцогинята хвърли поглед към портрета на съпруга си. Млад, красив, внушителен, той олицетворяваше аристократичността. Както впрочем и портретът на сина му, предишният херцог Солтърдън, който висеше до първия.
— Гледам тези образи и се изпълвам с отчаяние — заяви тя. — В продължение на поколения това семейство се е гордяло с възвишения си произход. Скандалът бе буквално непознат. Думата „неуспех“ не съществуваше в нашия речник. Докато сега… — Въздъхна и наведе глава. — Непрекъснато ме засипват противоречия. Чудно ли е тогава, че съм принудена да се изолирам от срам?
— Хайде, хайде, Изабела. — Лекарят пое ръката й и я погали нежно. — Всичко ще се оправи.
Устните й се извиха нагоре в лека усмивка, когато издърпа внимателно дланта си от изпълненото с обожание пълно човече. След това се обърна към мис Аштън.
— Олекна ми, скъпа, като чух, че сте по-добре. Можехте да пострадате сериозно, дори да бъдете убита. Ако не бяха изключително… героичните усилия на внука ми, може би щяхте да измръзнете до смърт. — След което додаде замислено: — Представете си изумлението ми, когато разбрах, че каретата е потеглила без мен. Изумих се дори още повече, когато научих, че уж съм била болна и не съм можела да дойда с вас… Трей има несравнимо въобръжение, когато му отърва. Трябва да призная обаче, че така стана най-добре, тъй като в противен случай със сигурност нямаше да остана жива след това изпитание. Така или иначе, не съм свикнала да бъда пренебрегвана, особено пък от най-големия си внук. Той винаги е имал склонност да прави всичко възможно, за да ми достави удоволствие… или да укроти гнева ми, ако се наложи… което е правил по-често, отколкото ми се иска да си спомням. За разлика от брат си, който пък ме е пращал по дяволите точно толкова пъти, колкото ме е целувал с обич по бузата. Рано разбрах какви магарии да очаквам от Клейтън. За него не бе необичайно да лудува и да се бие със селските момчета. Спрях да се изненадвам, когато седнеше на вечеря с насинено око и ожулени колена или кокалчета на ръцете. Като младеж нямаше вече много време за глупости; беше прекалено зает да печели пари, за да не зависи от моите. Трей, от друга страна, се бе заел да прахосва богатствата ми. Като залага. И като задява
