красавица с неговото обществено положение, която, както се говореше, бе прекарала доста време на континента, говореше чужди езици, свиреше на арфа и пееше като ангел.
Хванати за ръка, майка и дъщеря спряха в поле с пшеница. За миг, докато слънцето целуваше лицето й, а ветрецът си играеше със светлите й коси, Мери Аштън, съпругата на викария, бе добила отново млад и красив вид. Бе обхванала лицето на Мария в дланите си и й се бе усмихнала.
— Дъще, това е урок, който трябва да бъде научен от онези младежи, които желаят да омаят другите със своите съвършенства или да ги зашеметят с талантите си. А той е следният: дори мъжът на сърцето им да е възхитен от това, нито един истински джентълмен не обича една жена заради тях. Той я обича заради женската й природа и женското сърце.
Споменът за майка й и за онзи летен ден не напусна Мария през нощта след съобщението на херцогинята. Това бе и първата й мисъл, когато се събуди на следващата сутрин и се приготви да се види със Солтърдън. Смелостта й обаче се изпари, когато застана на прага на стаята му, поставила ръка върху дръжката на вратата; сърцето й биеше до пръсване.
Той щеше да се ожени за друга жена.
Тя щеше да се грижи за него, да го учи, да го окуражава, за да може да се ожени за друга.
Най-сетне влезе.
Той седеше пред писалището, с гръб към нея, наведен над купчина хартия. На пода около него бяха разпилени листи: смачкани, скъсани, задраскани. В продължение на една безкрайна минути Мария съзерцава тила му, дългите коси, които падаха на разкошни вълни върху яката на тъмносиньото му сако. Колко пъти бе докосвала тези коси. И ги бе галила. Беше се опивала от тежестта им и от коприненото усещане. Беше ги навивала около пръстите си, съзерцавала ги беше на фона на бялата си кожа.
Той, разбира се, нямаше и представа за това.
— Ваше височество — обади се най-сетне тя.
Прекоси стаята, като пътьом забеляза, че инвалидният му стол стоеше на мястото си до леглото. Взе една книга от масата и дълго я въртя в ръцете си, преди да се приближи до своя господар. Той беше унесен в писане. Неуморно потапяше перото в мастилницата и продължаваше да пише забързано някакви ноти.
Най-накрая вдигна глава. Светлината, която навлизаше през прозореца, подчертаваше всяка прекрасна черта на измореното му лице, всяка сива нишка, колкото и малко да бяха на брой, в тъмните му коси. Той като че ли бе остарял само за една нощ. Присъщата му необузданост, някога намирала проявление в поведението му, сега се изявяваше в подтиснатост и униние.
Да, погледът му имаше див вид.
На челото му блестяха миниатюрни капчици пот, а изражението на устните му издаваше жестокост. Той погледна първо към книгата в ръцете й, после — към очите й.
— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? — попита грубо херцогът.
— Време е за урока ви, ваше височество.
— Върви по дяволите.
Почти захвърли перото в мастилницата, така че опръска върховете на пръстите си с част от нейното съдържание. Обърна се отново към младата жена и заяви:
— Не е нужно да ми напомняте за моите задължения, мис Аштън. Знам ги добре и сам. Лично баба ми ми ги припомни вчера, лукаво и умело. Господ да пази да се противопоставя на вдовстващата херцогиня.
— Защо се ядосваш? — попита тя. — Ако е вярно, че си имал слабост…
— Слабост? — Господарят й се изсмя остро. — Да, имах слабост към Лора. И кой не би имал? Тя е прелестна. И богата. И толкова крехка, че бих могъл да я строша, ако я стисна в дланта си.
Сви в юмруци посинелите си от мастилото ръце; кокалчетата проблеснаха с белотата си.
— Единствения път, когато се появи в Торн Роуз след нараняването ми, тя ме погледна и се отпусна на колене сред облак френски атлаз и кадифе. Плака дълго, завряла лице в коляното на баща си, като го молеше да има милост и да не я кара да се омъжва за това чудовище. — Взе книгата от ръцете на Мария и я запрати в стената. — В щастие и в нещастие. В болест и в здраве, мис Аштън. Обикновен обет за обикновени хора. Но не и за аристокрацията.
Отпусна се отново на стола си и потъна в мълчание. В това време мис Аштън отиде да вдигне книгата. Усещаше погледа му върху себе си; очите му я изгаряха като нажежени до червено въглени.
— Кажи ми защо не се върна в Хъдърсфийлд с Джон Рийс? — попита най-сетне херцогът.
Младата жена избърса несъществуващ прах от корицата на книгата, преди да отвърне.
— Не го обичам.
— Но си привързана към него. Това не е ли достатъчно?
— Не.
Господарят й се изсмя. Сарказмът му бе остър, дори хаплив. И разкриваше разяждащия го гняв, откъдето идваше и ужасното му настроение.
— Ах да, плебейският идеал „и после заживели щастливо“. Кажи ми, Мария, каква е представата ти за любовта?
— Саможертва. Състрадание. Разбиране. Преданост безкомпромисна. Богатството е онова, което двамата изграждат заедно. То се събира от споделени мечти. То е искрица… тук. — Докосна леко гърдите си. — Това е копнежът да виждаш другия, осъществяването на желанията в живота. А искрицата не само не отслабва, а започва да гори по-силно с годините.
Той сведе поглед. Изражението му омекна. Устните му се разтвориха. Бавно вдигна длан и я хвана за ръката.
— Наивно дете — промълви нежно Солтърдън. — Все още вярваш във вълшебни приказки.
Мария измъкна ръката си. Бузите й бяха поруменели от вълнение.
— Не ме докосвайте. Моля ви! Никога повече не ме докосвайте. Не трябваше изобщо да ви позволявам да го правите. Не знам къде ми е бил мозъкът. Единственото ми извинение е, че се оставих ентусиазмът, породен от чудотворното ви възстановяване, да ме завладее прекалено, до пълно оглупяване. Нямах подобно намерение. Не това бе причината да дойда в Торн Роуз.
— Така ли? А коя беше тя, мис Аштън?
— Работата, сър. Начин да припечеля пари, за да купя къщичка за нас с майка ми. Исках да я спася от перспективата да прекара остатъка от живота си прикована към един човек, когото вече не обича… и може би никога не е обичала. Не е нужно да гледате така самодоволно, ваше височество. Дори представителите на нашата класа допускат сърдечни грешки. Едно невинно младо момиче лесно би могло да се подлъже от приятния външен вид и властта.
— И сега, след като вече си разполагала с достатъчно време за размисъл върху грешките на твоите родители, си решила, да не ги допускаш и ти самата. Погледни ме, по дяволите.
— Няма да забравям и за момент защо съм дошла тук, ваше височество. Няма да забравям, че сте сгоден за друга, че имате задължения към своето семейство и към рода. Няма да забравям, че за вас няма нищо по-важно от това да оправдаете очакванията на своя баща. В крайна сметка вие сте издънка на много поколения. Малко вероятно е връзката между нас двамата да… завърши добре.
Внезапно Солтърдън нададе ужасяващ гневен рев, скочи от стола така рязко, че той се преобърна и се стовари върху малкото писалище, като разпръсна листите върху килима. Мария отстъпи и извика. Той протегна отчаяно ръка към нея, но в същия миг бе покосен от такава силна болка, че отметна назад глава и се хвана за краката. Лицето му пребледня като платно.
Младата жена изхълца изумено и се хвърли към него. Двамата се олюляха. След това херцогът се наклони, изви се и залитна към стената, като повлече и нея със себе си. Ударът разклати мебелите. Стъклата на прозорците издрънчаха. Но той не падна. И макар долните му крайници да бяха обхванати от нетърпимо болезнени спазми и слабост, Солтърдън стисна буйно дланите й и наклони глава към нея.
— Не е нужно да ми напомняш моите задължения. И без това ги начукват като пирони в главата ми откакто съм се родил. Точно сега не давам и пукнат грош за тях. Едно единствено нещо ме подлудява през тези последни часове и това си ти. Ти и твоите проклети сини очи и страстни устни. Нощем лежа в леглото си и опитвам да си представя как те прелъстявам. Как те лишавам от невинност, как отнемам девствеността ти. Някога бях много добър в това — да подлудявам жените от желание. Знаех точно какво да направя с телата им, за да ги накарам да ме молят да ги обладая. Сега…
