покани на вечеря минути след като се запознаха; тръгнаха си заедно. Моят годеник и аз напуснахме събирането поотделно. Зак обясни, че заминава в командировка във Филаделфия рано на следващата сутрин и не искал да се прибира късно с мен. Доста се разстроих, но нямах очи да се оплаквам, защото беше така мил цялата вечер, пък и ми подари огърлицата, и така нататък. Но определено се чувствах объркана, задето прибягна до номера си да ми изчезва, и то точно тази вечер. Но Зак си е такъв: никога не знаеш какво да очакваш.
Няколко дни по-късно беше рожденият ден на Зак. И тогава той отново започна да се държи странно. Повтаряше колко мрази рождения си ден, защото майка му винаги го забравяла, когато бил дете. (Като цяло това беше добре, защото се чувстваше депресиран, а всички красиви секретарки в офиса на импресариото му не спираха да повтарят, че прави най-хубавите си снимки, когато е депресиран.) Поисках да го заведа на обяд в „Бара на Хари“, за да го почерпя. Дори поръчах в „Киприани“ да опекат любимата торта на Зак. Звъннах му сутринта да уточня по кое време да мина да го взема от ателието му в Ист Вилидж за обяд.
— Няма да дойда. Казах ти: мразя ’ибания си рожден ден. Престани да ми досаждаш.
— Но аз го правя, за да престанеш да мразиш рождения си ден. Искам да се отърсиш от потиснатостта си — обясних шокирана.
— Не схващаш ли? Обичам да съм ’ибано потиснат. Така функционирам по-добре. Как ще си върша работата, ако през цялото време съм щастлив?
Затръшна ми телефона. Няколко пъти се опитах да се свържа с него, но линията даваше постоянно заето. Трябваше да изляза от апартамента. В отчаян опит да се разсея взех такси до центъра на града и се срещнах с Джули в салона за красота на „Бергдорф“, където тя се бе разположила в огромен фотьойл, за да си направи френски маникюр. За него са необходими часове; като грижа за ноктите неговият еквивалент е да нарисуваш „Мона Лиза“.
— Яко! Направо съм отвъд от вълнение — възкликна тя, виждайки ме. — Чарли е толкова сладък. Всеки ден ми изпраща страшно умни интелектуални имейли, които въобще не разбирам. Не е ли очарователно? Ще ме води на ваканция в Италия. Обещава да ми изпраща цветя всеки ден, когато се върне в Ел Ей, където познава абсолютно всички. Познава, мисля, дори Брад Пит, а знаеш колко искам да заведа Дженифър да пазарува в „Бергдорф“. Тази връзка е много добра за кариерата ми… Е, целуването не беше като в „Девет седмици и половина“, но не можеш да имаш всичко в една връзка, нали? — завърши Джули.
После ме попита защо не съм на обяд по случай рождения ден на Зак, но нямаше как да й обясня, защото лицето ми се обля в сълзи, преди да си отворя устата.
Искрено желаейки да ме разсее, Джули ме покани да изляза с нея и Чарли същата вечер. Според думите й Чарли бил отлично информиран и тя никога не разбирала за какво всъщност говори той, та се надява аз да й обясня. Отвърнах, че и през ум не ми минава да се натрапя на романтична вечеря за двама, пък и тайно очаквах да успея да видя Зак по-късно. Не бях го виждала от събирането при Мъфи; бях сигурна, че лошото му настроение вече се е изпарило.
Същата вечер Зак не ми звънна. При всеки опит да се свържа с него, ми отговаряше телефонният секретар. След третото си съобщение „Честит рожден ден. Моля ти се, ми се обади“ изпаднах в сълзлива депресия пред телевизора. Дори „Холивуд е твой“ се оказа безсилен да подобри настроението ми. Сълзите се стичаха и размазваха по бузите ми сложния грим, който придаваше опушен цвят на очите ми. Бях стигнала до етап да не ми пука колко „Черен Боби туш-гел“ съм изхабила (той е най-добрият за опушен поглед и горещо го препоръчвам), когато Чарли звънна. Ще изляза ли на вечеря с него и Джули?
— Имам проблеми с грима — отвърнах аз и си избърсах очите. — Ако изляза, вероятно ще се задълбочат.
Погледнах се в огледалото. Тушът вече бе стигнал до устата ми, образувайки две тъмни реки от очите, покрай носа, та чак до устните. Лицето ми приличаше на дълбока цепнатина в ледник. Не ми стоеше никак добре, макар да съм красиво момиче.
— Звучиш ужасно. Идвам да те взема. Джули още не е готова. Ще се срещнем в ресторанта.
С влизането в „Да Силвано“ на Шесто авеню аз се разведрих. Има нещо успокояващо в заведение, което те кара да се чувстваш приятно, независимо каква гадост ти се е случила през деня. Джули вече ни чакаше на най-хубавата ъглова маса. Била „травматизирана“, защото Муки — личната й консултантка в „Бергдорф“ — още не й се била обадила. Можело ли да проведе разговора на масата? Съвсем сериозно — Джули е най-невъзпитаният човек, когото познавам. За щастие, Чарли я намира за изключително забавна. Ще възрази ли, Чарли, попитах аз, да си оправя грима, преди да поднесат лангустата. Приличах на труп от филм на ужасите.
— Момичета, за мен ще е чест — разреши ни той и се засмя.
— О, скъпи, обожавам те. Толкова си сговорчив — изчурулика Джули и го целуна. — Винаги ми разрешава да правя каквото си поискам — обясни ми тя.
— Имам ли друг избор? — усмихна се той.
— Сладур. Ти си истински джентълмен. Направо си отвъд. Знаеш ли, Чарли също е наполовина англичанин. Оттам са добрите му маниери.
Телефонът на Джули иззвъня. Тя скочи на крака и възкликна:
— О, ГОСПОДИ, Муки, да не си пуснала в действие някакъв таен заговор срещу мен, целящ да ме изключи от светския живот в Ню Йорк, или започвам да ставам параноичка?… Не можеш да си представиш какъв срам изпитах, когато миналата седмица отидох на купона у Лара с панталоните до средата на прасците от „Алис и Оливия“, които ти ми продаде, само за да разбера, че вече не са на мода!… Сега всички носят кафтани от „Алегра Хикс“…
Джули млъкна, докато Муки се опитваше да я утеши. Междувременно аз се разбъбрих с Чарли.
Приличаше толкова на британец, колкото и Белият дом. Обясни, че макар да е роден в Англия и второто му име да е Дънлейн, което говорело за шотландското му потекло, не се смятал за британец. Баща му, англичанин, се прехвърлил да живее на Западния бряг, когато Чарли бил шестгодишен, защото му омръзнали британският снобизъм, британските клюки и отвратителното британско време.
— Цял живот съм живял в Америка — уточни Чарли. — Почти не помня Англия. Дори баща ми не говори често за нея. Той е доста ексцентричен и потаен. А ти защо напусна Англия?
— Майка ми е американка и винаги съм искала да живея тук. Освен това мама се вманиачи на тема да ме омъжи за англичанин със синя кръв. Отврат! Ненавиждам надутите аристократи.
— Доста са нетърпими, нали?
— Напълно. Живея в постоянен страх да не се озова в леден замък, омъжена за граф.
— Не ми звучи чак толкова отблъскващо, но разбирам защо предпочиташ Ню Йорк.
Междувременно Джули придобиваше розовия цвят на блясъка, с който си бе намазала устните.
— Истински кошмар. Имах чувството, че ще ми прилошее. Беше много унизително… — простена тя. — Още по-неприятно ми стана, когато видях близначките Вандонбилт с нови къдрави прически. Никой в този град не си прави прическа преди мен, Муки. Никой!
— Звучи доста гадно — отбеляза Чарли. — На вас, момичетата, животът никак не е лек.
— Не можеш да си представиш колко е травмиращо да си така пленителна като Джули — уверих го аз.
— Напротив — отвърна Чарли леко усмихнат. — Дори тази вечер станах неволен свидетел на една травма, свързана с избирането на подходящ чифт джинси за този ресторант. Джули ми обясни, че задачата би могла да се сравни с изкачването на Килиманджаро. Аз, естествено, се съгласих, защото иначе щеше да тръгне от апартамента си след два часа, вместо след един.
— Толкова добре разбираш жените — зарадвах се аз.
Честна дума, този мъж представляваше истинска находка. Джули определено беше момиче с късмет.
— Много ми се ще да ги разбирах, но невинаги се получава. За жените знам само, че ако се съгласяваш за всичко с тях, тогава те смятат, че ги „разбираш“. Ето например — преди време не разбирах една приятелка, която смяташе гаджетата за своеобразна човешка кредитна карта за пазаруване по Родео Драйв. Много скоро ме напусна.
Останах шокирана. Никак не ме радваше да чуя, че в Ел Ей все още съществуват такъв тип жени.
