питиетата, но Лара и Джолийн не посегнаха към своите: още не се бяха съвзели напълно от снощното парти.
— Всеки беше дете на някои от „Ролинг Стоунс“ или на „Мамас енд Папас“ — въздъхна Джолийн. — Децата на рок музикантите страшно ме потискат. Получих пристъп на срам.
— И аз — добави Лара. — Получавам пристъп на срам почти след всеки купон.
Понякога Лара е престъпно несамоуверена. Вероятно това, е една от причините да се вписва така добре в обществото от Ист Енд.
Пристъпите на срам са свързани с интелекта, плод са на моментно невежество и нямат нищо общо с външния вид. От тях страдат само момичета от Ню Йорк и Париж. Всички се страхуват да не ги сполети такова нещо, защото прониква в мозъка ти и те държи будна нощи наред. Получи ли пристъп, Джолийн винаги взима 10 милиграма „Амбиен“ (модното в момента хапче за сън). Обикновено се случва в пет сутринта, точно когато най-после ще заспи, след като е глътнала първия „Абмиен“ след полунощ. Последният й пристъп на срам я връхлетя, защото предишната вечер бе задигнала златния „Ролекс“ от момчето вдясно от нея и се бе уговорила на следващата вечер да се срещнат за по коктейл в хотел „Мърсър“, за да му го върне. Обещаващият флирт звучеше доста сексапилно, само дето, когато уговорила срещата, напълно й изхвръкнало от ума, че е сгодена. Лара получи своя пристъп на срам, защото от излизането на екран на „9/11“ не бе чела „Ню Йорк Таймс“ и не знаела, че миналата седмица било разбито най-опасното терористично свърталище в Близкия изток. Цяла нощ не мигнала от страх да не би хората да я вземат за разглезена принцеса от Парк авеню, която не се интересува от събитията в Израел или каквото и да било друго отвъд магазините в долния край на Седемдесет и втора улица. (Това всъщност отговаря на истината, но никога няма да постъпя жестоко и да кажа на Лара колко е ограничена, защото повечето от нас наистина сме убедени, че тя притежава златно сърце.)
— Никога не съм имала пристъп — признах аз.
Вярно, на няколко пъти едва не ми се случи, но изобщо не съм преживявала истинска криза.
— Никога ли? — попита Лара и стана по-бяла от миниатюрната си поличка.
— Погледни я — намеси се Джолийн с известна завист. — Напълно прилича на човек, който никога не е имал пристъп на срам.
— От разпродажбата смятам да купя нещо изключително красиво за майката на Зак — обявих аз, за да сменя темата.
На разпродажбите на „Шанел“ повечето нюйоркски момичета трескаво си купуват възможно повече неща и напълно забравят за съществуването на другите хора. Бях решила да не им подражавам и да свърша точно обратното, правейки невиждано добро: възнамерявах да купя най-красивата чантичка за бъдещата си свекърва.
— О, каква сладка идея! — възкликна Лара.
— Чиста загуба на пари и време — отсече Джолийн. — Тя няма да я оцени. Все пак е от Охайо.
Направих се, че не чувам забележката на Джолийн и от масата звъннах в ателието на Зак: исках да попитам какъв цвят би харесала майка му.
— Ало! Ателието — обади се Мери Алис.
Тя е асистентка на Зак и винаги говори лаконично, с лаещ тон, предпочитан от опитните секретарки в офисите и на двата бряга на Америка. (Макар снимката й да се е появявала три пъти в списание „Пейпър“, Мери Алис има окаян вид. Постоянно се облича в безформени авангардни белгийски дрехи, които биха направили всекиго нещастен. Когато се опитах да й подскажа какво да направи за себе си, тя заяви: „Да, добре“, но не предприе нищо!)
Подхванах преднамерено приповдигнато и ведро:
— Здрасти, аз съм и…
— Какво да предам? Ще се върне по-късно — прекъсна ме Мери Алис.
— Трябва да попитам Зак нещо много важно.
— Кой се обажда?
От известно време Мери Алис се преструва, че не ме познава, когато звъня.
— Аз съм!
— Кой?
— Годеницата му!
— Ще се върне по-късно.
Връзката прекъсна. Какво му ставаше на Зак? Всичко бе доста странно. Вдигнах поглед и видях Джолийн и Лара да ме зяпат вторачено, все едно ме е сполетяла голяма беда.
— Добре ли си? — попита Джолийн, внимателно оглеждайки току-що поднесената й пържола.
— Чудесно — уверих я аз.
Пуснах най-сияйната си усмивка, сякаш исках да кажа: „По-щастлива съм, отколкото си представяте.“ Щом Никол Кидман успя да изглежда така ослепително, докато се развеждаше с Том Круз, защо аз да не мога да преглътна с усмивка няколко отказа да говорят с мен по телефона? Но не е лесна работа, уверявам ви. В този ден си дадох сметка, че актриси като Никол наистина заслужават всичките безплатни дрехи, които им предлагат, защото да си блажено щастлива, когато кръвта във вените ти се е превърнала в горещи сълзи, наистина е признак за рядък талант. Според мен Никол не заслужава „Оскар“, а направо Нобелова награда.
— Той защо не желае да говори с теб? — намеси се и Лара.
Прилоша ми. Мери Алис нарочно ли не ме свързваше, или Зак изстиваше към мен? Опитах се да разсея съмненията си. Какви ги мисля? Та Зак направо ме обожава. Иначе защо ще ми подарява онази прекрасна огърлица? Очевидното обяснение е, че Мери Алис просто не му предава съобщенията ми.
— Не е виновен той — обясних, разтягайки още по-широко усмивката си. — Секретарката му го брани като лъвица. Ревностно бди над него. Голяма професионалистка е.
Писъкът на Джули от другия край на ресторанта ме прекъсна, преди да успея да продължа.
— Момичета! Липсвах ли ви?
Тръгна към нас, спирайки се на всички маси по пътя. Джули познава всички в Ню Йорк, абсолютно всички. Подходящото описание на Джули за този ден беше ходеща касетка за съхранение на ценности в банката. Напълно безсрамно се бе отрупала с бижута: на показалеца й се мъдреше голям златен пръстен във формата на роза, обсипана с гранати, на ушите й висяха нови златни обици, а на ръката проблясваше платинена гривна с изумруди.
— Подаръци! — обяви тя.
Отпусна се на пейката и ни раздаде малки пликчета. В моето открих миниатюрно диамантено сърце, точно като висящото на шията на Джули.
— Джули, не биваше! — ахнах.
Искрена бях, но същевременно се молех Джули да не обърне внимание на протестите ми. Обожавам диамантите: карат едно момиче да се чувства приповдигнато, особено когато настроението й не е най- доброто.
— О, не се притеснявай, мила. Почти без пари са — успокои ме Джули. — Исках да отпразнуваме Любовта и затова купих на всички ни по едно сърце.
Победоносното й изражение подсказваше само едно: успешно пазаруване от незаконен вид.
— Джули, пак си крала, нали? — попита Лара.
— Почти! — Преглътна и се огледа предпазливо наоколо. — Идвам от напълно ограничената, само за любими и предпочитани клиенти разпродажба при „Ван Клеф“, където е адски трудно да те поканят. Накупих съвсем евтино толкова неща, че сърцата ми ги дадоха като бонус.
Лара заприлича на буца сол. Придоби вид на буреносен облак. Това й се случва всекидневно. Заговори със зловещ и напрегнат глас.
— Но аз съм една от любимите им, предпочитани клиентки! Край! Тръгвам си — заяви тя, хвърли салфетката, сграбчи телефона и с твърда стъпка излезе от ресторанта.
Явно е била
