от страх състоянието ми да не е заразно. Навсякъде из Ню Йорк витаеше любовта, но аз не получавах и частица от нея. Чувствах се както някога на разпродажбата на летните чанти на „Гучи“: всички се разпродадоха за девет минути. Записах се в списъка на чакащите с надеждата нещо да се промени, ала така и не се сдобих с такава чанта просто защото нямаше достатъчно бройки. По същия начин и леещата се наоколо любов се оказа недостатъчна.
На път към сестрите Ванди имах горе-долу самочувствието на Челси Клинтън, преди да разбере за възможността къдрава по рождение коса да се изправя. Според уверенията на Джули никоя на обяда нямало да бъде придружена от симпатичен съпруг или гадже. Близначките живееха в преобразуван гимнастически салон чак на Мълбери Стрийт. Изтегнали се върху големи възглавници, разпръснати по пода, всички гости пиеха антиоксидантен чай. Вероника и Вайълет Вандонбилт бяха облечени в шити по поръчка сака с щампован на гърба надпис: „СВЕТЪТ Е НАШ. ВИЕ ПРОСТО ГО ОБИТАВАТЕ“. Виждайки ни, и двете възкликнаха в хор:
— Ооо… Толкова ни е жал за теб. Когато узнахме, се наложи да извикаме извънредно нашия акупунктурист.
Изведнъж гостите започнаха да разпитват Джули защо сестрите ме съжаляват толкова и преди да се усетя, всички ме прегръщаха, за да ме утешат. Джули ме отведе до поставена малко встрани възглавница.
— И през ум да не ти минава да използваш услугите на техния акупунктурист — просъска Джули. — Господи, защо се държат така мило? Почти не те познават, а вече ти предлагат услуги.
Близначките Ванди дойдоха да седнат при нас. Джули се усмихна широко и ги попита с какво се занимават в момента.
— Ще отворя нов голям гимнастически салон с минерални вани в центъра на града — сподели Вероника.
— А аз ще купя бижутерски магазин на Елизабет Стрийт — добави Вайълет.
— Чудесно — усмихна се Джули. — Много щедро от страна на татко Ванди. Много ти е хубава гривната — смени Джули темата и грабна Вероника за китката.
Върху плочката на златната гривна на Вероника имаше гравирано 622.
— И Джон има такава — изгука Вероника. — Това е номерът на апартамента ни за медения месец в хотел „Киприани“ във Венеция.
Дори чувствителни и мили момичета като близначките Ванди ми напомняха, че не съм ходила на меден месец и едва ли някога щях да отида. Избърсах появила се в окото ми сълза.
— О, мила, недей. Ела да те прегърнем — възкликнаха близначките едновременно.
Не издържах повече. Изведнъж ме заболя цялото тяло — включително и ноктите на ръцете, все едно кървяха. Господ да благослови Джули: извини ни набързо, отведе ме при колата и скоро се озовахме в безопасност в апартамента й. Нещата започваха да стават сериозни, дадох си сметка аз. Нуждаех се от заместител на годеника си, иначе животът ми в Манхатън заплашваше да стане непоносим и щеше да се наложи да се преместя на чуждоземно място като например Бруклин.
На следващия ден се върнах в своя апартамент. На телефонния секретар имаше едно-единствено съобщение; беше от мама. „Всички знаем. Сигурна ли си, че сватбата няма да се състои? За мен в селцето е много неловко да отменям втори път резервацията на замъка, така че не би ли могла все пак да се омъжиш? Добре. Поддържаме връзка.“
Жилището ми се стори страшно самотно, никой не ми звънеше по телефона, никакви покани за събирания не пристигаха по куриер. Както подозирах сега, когато вече нямах годеник, секна и потокът от безплатни дрехи на дизайнери, опитващи се да пробият на пазара. Разхождах се безцелно из апартамента по нощница (сама по себе си от високо качество) и се тормозех как щях да спазя крайния срок за предаването на интервюто. От редакцията искаха материала, а единственото, което успявах да върша ефективно, бе да стоя в кабинета си и да се чувствам окаяна. В царящата наоколо плътна тишина започнах да се чувствам сродна по душа с тъжните момичета, собственички на дивиди устройство.
Реших и аз да отида да си купя и да гледам филми до края на живота си, защото очевидно никога вече нямаше да ме поканят където и да е. Облякох се и излязох от апартамента. На път за „Уиз“ се отбих в пекарната „Магнолия“ на Бликър Стрийт, за да си взема ванилова тарталета с глазура. Изядох я в таксито. Тези тарталети са невероятно вкусни и сладки. Кълна ви се, че с тях можете да се самоизлекувате. Макар и за няколко секунди настроението ми се повиши.
При пътешествие до „Уиз“ на площад „Юниън“ ноктите на ръцете неизменно те заболяват дори когато всичко тече по мед и масло. Господи, помислих си, минавайки край милионите мобилни телефони на път към щандовете с телевизори, веселието на този град, бълбукащо като мехурчета на шампанско, напълно се е стопило. Чувствах се страшно депресирана. Избрах възпроизвеждащо устройство и се наредих на опашка да платя. В този момент звънна мобилният ми телефон. Обаждаше се Джули и настояваше да разбере къде съм. Казах й. Тя само дето не припадна.
— Шибания „Уиз“?! Купуваш си дивиди устройство?! Явно преживяваш нервен срив!
— Не преживявам никакъв нервен срив — отсякох аз и избухнах в истеричен плач. — Чувствам се абсолютно, стопроцентово страхотно.
След петнадесет минути Джули пристигна и ме отведе с колата си. Поехме към „Бергдорф“ — Джули не можеше да отмени часа си при Ариет за изсветляване на косата дори заради нервния ми срив. Когато пристигнахме, ни заведоха в помещението за боядисване. Седях и наблюдавах как Ариет се занимава с косата на Джули. Същевременно Ариет подхвана темата за развалянето на годежа — настояваше да разбере всички пикантни подробности, ала Джули предано отказа. Тя само промълви:
— Ариет, скъпа, искам русо като на К.Б.К, а не като на Къртни Лъв и няма да говорим за провалилата се връзка на приятелката ми. — После Джули се обърна към мен: — Милинката ми! Веднага трябва да започнеш терапия. Това не е шега, а нервен срив. Имам ги по двадесет и четири часа, седем дни в седмицата, така че съм наясно какво говоря.
— Джули, за нищо на света няма да отида на терапия — възпротивих се аз.
Мислех си го искрено — в края на краищата с какво терапията беше помогнала на Джули? Като я наблюдаваше, човек не би посмял да твърди, че всекидневните й посещения при психоаналитика й се отразяват благоприятно.
— Добре — съгласи се Джули. В първия момент не повярвах, че съм се отървала така лесно, но тя тутакси продължи: — Имам много по-добра идея. Знаеш ли какво правя всеки път, когато преживявам нервен срив, а терапията не ми е помогнала?
Поклатих глава.
— Оттеглям се да се възстановя в „Риц“.
Джули твърдо вярва, че престой в „Риц“ в Париж ще излекува всички психични заболявания, дори такива упорити и тревожни като шизофрения. Но да отида в Париж с разбито сърце? Това направо ще ме довърши.
— Просто искам да остана в спалнята за гости в апартамента ти през следващите шест години — признах.
— Ти си психично болна — подхвана Джули — и не си в състояние да прецениш кое е добро за теб. Затова аз поемам грижата да те заведа в Париж. След като си на път да полудееш, поне го направи в шикозна обстановка. После месеци наред ще разказваш по време на различни вечери тук как си полудяла в Париж. — Очите на Джули сияеха пред откриващите се потенциални социални преимущества най-добрата й приятелка да е с напълно разбита нервна система. — О, недей да плачеш. Успя да се измъкнеш от един ужасен брак с фотограф психопат, който прави зловещи снимки. Господи — възкликна тя, — понякога ми се ще аз да преживявах този нервен срив.
Джули всъщност имаше право; искам да кажа, че дори в дълбините на романтичната мъка виждах примамливата страна на перспективата да страдам изтънчено в Париж, където има много магазини наблизо. Къде-къде е по-добре да съм там, отколкото в психиатричното отделение на медицинския център „Бет Израел“, където, доколкото ми е известно — няма никакви бутици. Единствено се притеснявах за надвисналия над мен краен срок за предаване на интервюто. Прибягнах до следното, малко безотговорно, решение: щях да съобщя в редакцията за пътуването си до Франция, след като го осъществя. Така никой няма да успее да ме спре.
