Тези луди, луди глезли

О, помислих си, качвайки се на следващата вечер на самолет на „Ер Франс“, тази crise de nerfs (така на френски се нарича нервна криза) започва да се очертава като нещо изключително. Същата вечер се почувствах почти развеселена. Дори при вида на седнала до нас с Джули щастлива млада двойка, която се опитваше да ме разстрои на публично място, демонстрирайки щастието си все едно са Том и Никол преди да се разведат, аз само се усмихнах. Определено започвах да се оправям.

Рано сутринта пристигнахме на рецепцията. Всички сияеха от щастие да ни видят.

— Добре дошли, mes cheries — поздрави ни управителят, мосю Дюре.

Той винаги се грижи за Джули, когато е там, и дори знае преди нея какво точно иска.

— Merci, monsieur — отвърнах аз свободно на френски.

Французите са изключително внимателни към хора с нервни сривове. Нямам представа откъде са се сдобили с репутацията на сантиментални и лигави. Мосю Дюре се оказа най-сладкият, най-добронамереният и грижовен човек, когото някога съм срещала.

— Мосю Дюре, къде ще ни настаниш? На божествено място, предполагам — изчурулика Джули. — И ще уредиш ли да ни донесат cafe au lait в стаята веднага, както и малко гъши пастет, скъпи?

Дюре ни отведе до първия етаж. Спряхме пред масивна двойна врата, боядисана в синьо, а със златни метални букви беше изписано: „АПАРТАМЕНТ 106“. Пътуването се очертаваше като изключително приятно.

— Voila! Най-романтичният ни апартамент. Всички много се зарадвахме, когато узнахме за годежа ви, госпожице — обърна се Дюре към мен и отвори вратата.

За съжаление така и не видях интериора, защото припаднах на прага. Оказа се за добро, защото камериерките разполагали с време да сменят с виолетки всички бледорозови „годежни“ рози, преди да успея да ги видя.

— Дюре, тук сме, защото годежът се развали — шепнеше Джули гневно, когато дойдох на себе си.

— О, какво значи да се „развали“ годеж? — попита Дюре.

— Означава, че няма да има сватба — въздъхнах.

— А, значи сте стара мома? — уточни той.

— Oui — отвърнах тъжно.

През следващите десет минути изразходвах цяла кутия книжни салфетки „Версаче“ на Джули, независимо от прелестния вид на апартамента ни. Огромната гостна с балкон гледаше към площад „Вандом“. На балкона се излизаше и от двете спални, всяка със самостоятелна баня, натъпкана със сапуни, шампоани и гелове, всичките с логото на „Риц“. При обикновени обстоятелства щяха да ме развеселят, но в този ден блясъкът на аксесоарите за баня ме остави напълно безразлична.

Негативната настройка на ума има твърде неприятна страна: никога не знаеш кога ще те завладее нов пристъп на мрачни мисли; те са така непредвидими, както и бившите гаджета. В един момент се чувстваш щастлива все едно си рап звезда на сцената пред многобройна публика, а в следващия ставаш мрачна, сякаш си попаднала в безвкусно обзаведеното фоайе на кулата „Тръмп“. Явно съвсем не съм била на себе си, за да си въобразя, че идването в Париж ще промени нещата. Прекарвах дните си, влачейки се унило след Джули, която безспирно обхождаше магазините. Веднъж си купи пръстен с диамант за 332 000 долара, защото чула, че Роман Полански дал на красивата си съпруга французойка същия модел. Тя така и никога не го сложи, защото застраховката му важеше само ако се намира в сейф.

„Риц“ ме потискаше повече от някои от най-безвкусните дрехи на Лора Буш. Дюре се правеше, че не ме забелязва; камериерките ме гледаха съчувствено даже след като им раздадох бакшиши от по петдесет евро, които заех от портфейла на Джули. Наоколо нямаше и следа от евентуален съпруг, а по мое убеждение усещането ми за неадекватност щеше да изчезне моментално, ако се сдобия с такъв. (Бях си втълпила, че ще е tres излагащо да се върна в Ню Йорк без годеник.) В ума ми се въртяха все едни и същи трагични мисли: защо някой би се оженил за мен? Не съм кой знае каква красавица (любезните хора само се преструваха, че съм такава), а единствените гаджета, които бях имала, са излизали с мен само защото са ме съжалявали. Никога повече няма да седна на кръглата маса в „Да Силвано“; по-добре направо да забравя специалитета на главния готвач — макарони с трюфели — в „Киприани“, който предлагат само на избрани посетители; веднага ще ми отнемат платинената карта за „Бергдорф“, щом бордът на директорите узнае какво ме е сполетяло; когато видят докъде е напреднала раздялорексията ми, модните дизайнери тутакси ще престанат да ми изпращат дрехи за временно ползване; и никога вече няма да съм гледала филм преди другите, защото няма да има вече покани за премиерни прожекции.

Не можех да излизам и с Джули. На третата сутрин от престоя ни тя зърна единствения ЕС наоколо — Тод Бринтън II, двадесет и седем годишния наследник на замразени храни „Бринтън“. Беше безупречно облечен в униформата на европейските богаташки деца: изгладена бяла риза, златни бутонели, джинси и спортни обувки. Според Джули сексапилът му идваше от факта, че прилича на италиански автомобилен състезател, а беше американец по рождение. Почти не я виждах, откакто се запознаха.

— Ами Чарли? — попитах аз една вечер.

Беше късно и пиехме коктейли в ъглово сепаре в бар „Хемингуей“.

— Толкова е сладък! — въздъхна тя. — Обажда ми се през цялото време. Направо ме обожава. Може да отскочи насам. Притеснява се за теб… Не ме гледай така! Няма нищо лошо да имаш две гаджета. Психоаналитикът ми го намира за добре, защото така нито един от двамата не се превръща в идея фикс за мен.

От ден на ден се поболявах все повече. Позлатените кътчета на този дворец за хора, които си плащат, ме караше да се чувствам зле. Всичко наоколо загатваше за Смъртта: жените, закусващи в трапезарията, щедро украсена с огледала, бяха претърпели толкова пластични операции, че приличаха на балсамирани; ваната в банята ми беше толкова огромна, че се страхувах да не се удавя. Да не говорим за хавлиите — щом зървах някоя от тези пухкави, красиви дрехи, с избродирани със злато думи: „РИЦ, Париж“ неизменно си мислех колко шик би било да ме намерят мъртва в една от тях. Нещата явно бяха трагични, искам да кажа — имаше времена, когато една великолепна хавлия за баня бе в състояние да ме накара да загубя ума и дума от щастие. Спомням си как за първи път облякох една бледосива хавлия на „Четирите сезона“ на Хавайските острови. Обзелото ме блаженство стана причина за един от изключително редките случаи, когато взех кокаин.

Всичко ясно подсказваше: предстоеше ми да умра, загърната в хавлия на „Риц“. Единствено тази мисъл ме развеселяваше от дни. Щях да се самоубия в tres бляскава обстановка. Най- после разбрах напълно цялата идея на „Ромео и Жулиета“: по-добре да умреш, отколкото да живееш с болката на разбито сърце. На следващия ден попитах Джули как се е самоубила дъщерята на сестрата на Мъфи.

— С хероин — отвърна Джули. Представа нямах къде се продава хероин в Париж. — Защо питаш? Да не си настроена самоубийствено?

— Не! Днес съм много по-добре — уверих я аз. Отговаряше донякъде на истината, защото сега, вече решила да умра, животът отново ми се струваше примамлив.

— Не разбирам защо тези хлапета просто не го правят, като вземат свръхдоза хапчета за главоболие „Адвил“ — продължи да разсъждава Джули. — Много по-лесно е, отколкото да се дрогираш.

„Адвил“? Можеш да се отровиш с „Адвил“? Имах цяло шишенце горе. Зачудих се колко хапчета са необходими.

— Ами повече от две таблетки сигурно е свръхдоза — предположи Джули.

Беше ужасно да си представиш, че три от тези малки хапчета могат да те убият. Възнамерявах да глътна осем, за да съм сигурна. Господи, защо не се самоубиват повече хора, щом решението помага да намалиш стресовото си състояние?

— Ще дойдеш ли с мен в „Ермес“ днес следобед? — продължи Джули.

— Нали вчера пазарува там — напомних й. — Не мислиш ли да понамалиш малко темпото? Започва да ти става навик.

След като нямаше да ме има повече на този свят, не беше зле да дам някои полезни съвети на Джули за