Тези луди, луди глезли

Нищо не се случи. Определено бях още жива, защото виждах как проблясват фалшивите диаманти покрай пръстите ми. В този момент с ужас осъзнах, че те са с ярък червен лак вместо с телесно розово, което щеше да подхожда много повече на обувките. Вероятно само осем хапчета „Адвил“ е малко консервативно, помислих си аз и затова глътнах още едно и още едно, и още едно, докато шишенцето се изпразни; бях погълнала около тридесетина. Олеле, мина ми през ума, не бива да забравя да облека хавлията „Риц“ преди да умра. Но нека дремна малко… После ще я облека…

Олелееее! Олелееее… Ноктите на ръцете ми зверски ме боляха, а главата ми бе в пълна агония. Освен това всеки момент щеше да ми прилошее. Нещо бодеше кожата ми; треперех. Отворих плахо очи, но отново бързо ги затворих. Господи! Отвъд кошмарно! Продължавах да се намирам в спалнята си в „Риц“. Или може би бях в Рая? Възможно ли е Раят да се окаже апартамент в хотел „Риц“ в Париж? Леко премрежих очи и видях силует на мъж.

— Excusez-moi, monsieur, но аз мъртва ли съм? — прошепнах прегракнало.

— Не — долетя ясният отговор.

Това вече бе tres досадно. Защо не бях мъртва? Какво се бе объркало?

— Аз те открих.

— Кой, по дяволите, си ти? — попитах бясна.

— Аз съм, лудо момиче такова.

Отворих широко очи. Чарли Дънлейн се бе надвесил над мен и ме гледаше строго. Как смее да ме нарича „луда“? Бях си съвсем нормална, а ако случайно не беше истина, то моментът никак не беше подходящ да ми лепнат етикет, че съм лунатичка. В ръката си държеше завещанието ми. Какво нездраво любопитство. Опитах се да го изтръгна, но бях прекалено замаяна.

— Дай ми го веднага. Това е личен документ — осведомих го аз и успях леко да се надигна, от което се почувствах малко по-добре.

— Доста ми е неприятно, че на мен не си оставила нищо.

— Как, по дяволите, влезе тук?

— Вратата зееше широко отворена — обясни той.

Видът му вече не бе така сериозен. Долавяше се начало на усмивка.

Той явно бе болен, жестоко болен човек. Тези филмови режисьори от Ел Ей са така безчувствени и всичко им се струва смешно. Погледнах часовника. Седем часът. Беше далеч преди обичайното ми време за ставане в 10,30, а и нали се предполагаше, че въобще няма да се събудя?

— Чарли, какво, за Бога, правиш в стаята ми в седем сутринта?

— Току-що слязох от самолета и реших да намина да те спася.

Чарли очевидно не бе чувал за движенията за женски свободи. Не знаеше ли, че след 1970 година е незаконно да спасяваш жени?

— Не искам да ме спасяват. Искам да умра.

— Не е вярно.

— Напротив! Ненавиждам те! — просъсках. — Как смееш да нахълтваш и да ме спасяваш?! Непростимо е.

— Аз как смея? По-скоро ти как смееш! — Сега вече беше разгневен. Малко се изплаших. — Единственото непростимо нещо е това, което си направила — осведоми ме Чарли.

Беше tres грубо от негова страна да е така разгневен след всичко, което преживях. Защо не прояви поне малко съчувствие?

— Какъв е смисълът да спасиш някого, ако след това ще се държиш лошо с него? — простенах.

— Престани да се държиш като глезла и порасни — сряза ме Чарли.

Той наистина не умееше да се държи мило.

Огледах се. Хавлията на „Риц“ лежеше до мен. Бях наметната със сиво палто. Не беше мое. Обзе ме тревожно предчувствие: сигурно е на Чарли. Силно се смутих.

— Чарли, аз… гола ли бях… когато ме намери?

— Не — отвърна той.

Изпитах върховно облекчение. Но той продължи:

— Беше с обувки.

Толкова, обещах си наум: абсолютно никога повече няма да се самоубивам! Цялото преживяване е прекалено унизително. Сега ще съм момичето, което не се е омъжило и не е успяло да се самоубие. Мога напълно да забравя за „Да Силвано“; дори няма да ме допуснат в пицария „Джон“ на Бликър Стрийт. Изведнъж се сетих за имейла. Можех да го спра; разполагах с тридесет минути преди да замине.

— Чарли, бързо ми подай компютъра — помолих аз.

Отворих го и дадох команда да не се изпращат писмата. Успокоих се. Забелязах, че имам получена поща. От любопитство веднага отворих писмото. Беше бележка от майка ми.

Надявам се да не си направила нещо неразумно, скъпа. Приех писмото ти като шега. Не одобрявам нюйоркската мода за изсветляване на косата, нито да се пазарува с карти за намаление. Но ако ще раздаваш вещите си, винаги съм харесвала плетения ти пуловер от „Джон Галиано“. Пиша го просто ей така. С обич, мами.

Уви, по някакъв начин завещанието ми е било разпратено. Така и никога не разучих допълнителните функции на новия си „Макинтош“. Имах още няколко новополучени писма, но реших да ги прочета по-късно. В момента не бях в състояние да поема повече унижения.

— Чарли, това е истинско бедствие. Би ли ми поръчал „Белини“? — простенах аз.

— Не.

Премигнах, защото от възмущение нямах сили да изрека: „Защо не?“

— Сега най-малко се нуждаеш от алкохол. От него само ще ти стане по-зле.

— В момента нищо не би ме накарало да се чувствам по-зле — уверих го аз. — Какво ще кажеш за предсмъртната ми бележка?

— Какво ще кажа за предсмъртната ти бележка?! Ти да не си въобразяваш, че си Силвия Плат?

Явно Чарли напълно ме разбираше в момента. Поне ако бях умряла, всички щяха да разберат, че съм чела важни книги като „Госпожа Далоуей“ или „Долината на куклите“.

— Странно, че го казваш, защото исках изцяло да приличам на нея — признах.

Той ме сграбчи за раменете и здравата ме разтърси. Останах напълно шокирана.

— Време е да пораснеш и да престанеш да се държиш толкова детински. Можеше да има много по- сериозни последствия.

— Престани — изскимтях. — Престани да се държиш така отвратително с мен. В момента нещата изобщо не са розови. Животът е ужасен!

Той ме пусна.

— Животът може и да е ужасен, но какво ще кажеш за всички хора, които те обичат? Родителите ти, Джули, всичките ти приятели? Помисли ли за миг колко ужасно ще е за тях, ако се самоубиеш?

— Разбира се — отвърнах, но не отговаряше съвсем на истината. От развалянето на годежа не бях мислила за никого, освен за moi. — Ще им бъде по-добре без мен в този ми вид. Аз съм просто едно бреме.

— Я се стегни! Престани да мислиш само за задоволяването на собствените си желания.

— Не мога да се стегна! Прекалено нещастна съм — споделих.

— Всички сме нещастни от време на време. Такъв е животът. Сърцата се разбиват, случват се лоши неща. Но човек е длъжен да ги превъзмогне. Не тръгва да се трови със свръхдоза лекарства. Ако беше щастлива през цялото време, щеше да си водеща на телевизионно предаване.

— Не бъди така строг — проплаках. — Нужно ми е съчувствие.

— Съчувствие? Облечи това и поспи малко.

И Чарли ми подаде хавлията на „Риц“.

— Не мога да я облека. Тя е част от тоалета ми за самоубийството — обясних. — Защо не ме заведеш в кафе „Флор“ за закуска. Много обичам „Сен Жермен“. Това ще ме развесели.