Тези луди, луди глезли

се откажа от Ксения. В смисъл, понеже съм толкова вманиачена да поддържам външния си вид, ноктите буквално ме болят, ако не са намазани със захарно розов лак „НАРС“. Но ще ви призная: дори болката в ноктите бе по-поносима от разкъсващата ме в момента болка.

На четвъртия ден Джули обяви намерението си да ме изведе. Близначките Вандонбилт даваха обяд, за да подпомогнат благотворителния си обект — девическо училище в Гватемала. Близначките караха Джули винаги да се чувства tres неловко, защото макар и по-богати от нея, постоянно проявяваха готовност да помогнат на нуждаещите си.

— Не искам да ходя. Толкова ме е срам, че мисля никога вече да не си покажа носа навън — решително се възпротивих аз.

— Слушай, и на мен не ми се ходи, мила, но те са ми братовчедки и се налага да им покажа, че съм не по-малко доброжелателна от тях. Никога няма да разбера защо предпочитат да живеят в онзи средна ръка апартамент и да носят средна ръка дрехи, когато могат да си купят най-доброто, предлагано от „Долче и Габана“. — После по-тихо добави: — Не можеш да останеш тук завинаги. По някое време трябва да излезеш.

Измъкнах се от леглото и някак успях да се облека. Доста се изплаших, когато се видях в огледалото: косата ми стърчеше все едно е слама, а лицето ми беше подпухнало; джинсите ми висяха като торба и сякаш бях облякла няколко номера по-голяма тениска. Приличах на някоя от окаяните фенки на Марк Джейкъбс, които се навъртат из магазините „Марк“ на Бликър Стрийт в събота. Различавахме се по едно: те харчеха цяло състояние, за да изглеждат така недохранени. Джули, неотразима в розовата си лятна рокля, страшно хареса обезобразения ми вид.

— Изглеждаш шикозно, като пристрастена към хероин — заключи тя. — Близначките Ванди ще умрат, когато те видят.

Е, поне нещо положително може да излезе от посещението, помислих си.

Джули пожела да се отбием в „Пастис“ за по едно безкофеиново кафе с мляко, преди да отидем на обяда.

— Необходимо ми е да се настроя за прекарване в центъра на града — обясни тя.

Ужасих се. „Пастис“ беше най-модното място в Ню Йорк. Ами ако се сблъскам с хора, които ще се досетят, че наскоро годежът ми е бил развален?

— Не се притеснявай — побърза да ме успокои Джули, видяла разтревоженото ми изражение. — Там няма да срещнем познати. Никой в Уест Вилидж не става преди дванадесет.

Докато шофьорът ни откарваше към центъра, започнах да се чувствам по-добре. Беше приятно най- после да напуснеш леглото и много забавно да се пътува в новата кола на Джули: лимузина с кожени седалки в карамелен цвят. Вече не плачех истерично, дори успях да се разбъбря, когато поехме по Пето авеню.

— Искаш ли да дойдеш на морската вила през уикенда? Къщичката за гости ще е само за теб. Татко много ще се зарадва да те види — предложи Джули.

— С удоволствие — приех аз.

— Браво на теб — възторгна се Джули. — Преди да се усетиш, ще се оправиш напълно.

Разбитото сърце обаче е коварна работа: точно се почувстваш една идея по-малко истерична, то те пробожда и ставаш по-истерична, отколкото в началото. Докато напредвахме по Петдесет и седма улица, зърнах гигантски билборд с огромен пръстен с три диаманта. Под снимката се мъдреха думите: три начина да и кажеш, че я обичаш. Първият ми пристъп на плач за деня започна мигновено. Защо тези хора от „Де Борс“ искаха да ме довършат? Не знаеха ли, че рекламирането на годежни пръстени действа изключително травмиращо на населението с развалени годежи?

— Господи! — възкликна Джули. — Какво има?

— Онази реклама за годежния пръстен ми напомни какво ми се е случило.

— Но, мила, ти така и никога не получи годежен пръстен, следователно това не бива да ти влияе.

— Знааам — проплаках. — Представи си обаче колко по-разсссстроена щях да бъда, ако го бях получила. Господи, не издържам повечееее…

— Хайде, мила, вземи тоалетна кърпичка от „Версаче“. Те винаги ми помагат да се почувствам по- добре.

Избърсах си носа и се опитах да се съсредоточа върху нещо приятно, като вътрешността на колата. Измъкнах списание „Ню Йорк“ от джоба на гърба на седалката пред мен. С пастелнорозови букви на корицата беше изписано: „25 НАЙ-РОМАНТИЧНИ ПРЕДЛОЖЕНИЯ ЗА ЖЕНИТБА В МАНХАТЪН“. Който и да беше главният редактор на „Ню Йорк“, той бе несъмнено болен, за да постъпва така. Заглавието ми напомни за работата ми и че напълно съм забравила да уговоря нова дата за интервюто с наследницата в Палм Бийч. Явно не ме биваше да се справя с нищо. Затворих си здраво очите и не ги отворих, докато не пристигнахме в „Пастис“.

Както бе предположила Джули, сладкарницата се оказа празна. Седнахме в ъглово сепаре да пием кафе. Отново се почувствах по-добре: мястото беше страхотно, а сервитьорът ни — изключително привлекателен. Джули прелистваше списание „Ние“, а аз успях да преглътна парче от яйцата по бенедиктински.

— Джули, дали онова, което ми се случи, е истина? — попитах аз.

— Ами пише го в „Ние“, а отпечата ли се нещо там, значи е официално — обясни Джули и ми показа страницата със светската хроника.

Сепнато си поех въздух. Както знаете, твърдо вярвам на клюките. Сега, щом за мен пишеше в манхатънско жълто списание, значи всичко е истина. Нещата бяха просто отвратителни!

— Господи, значи дори няма да успея да го запазя в тайна — простенах. — Толкова ме е срам!

— Погледни на нещата от друг ъгъл: поне няма да ти се налага да минеш през ада да осведомиш всички, че сватбата няма да се състои, защото всички ще са го прочели. Така е много по-добре, повярвай ми — увери ме Джули. — Неприятните писания понякога имат предимства.

— Ей! — прекъсна ни ведър, чуруликащ глас. Принадлежеше на Кристъл Фийлд — момиче, прекалено красиво, за да понеса компанията й в момента. Имаше загар и носеше кошничка, от която надничаше очарователно териерче с червена панделка на врата. Малките кученца са страшно модерни (защото няма никакъв проблем да ги вземеш като ръчен багаж по време на полет до Париж), както и плетените кошнички от китайския квартал, в които да ги разнасяш. Кристъл пристъпваше в абсолютен синхрон с модата. Появата й точно в този момент от живота ми беше tres трагична за мен. Тя изглеждаше депресиращо сияеща. Няколко секунди по-късно към нас се присъедини и гаджето й Били. Страшно е привлекателен; двамата моментално се хванаха за ръка. Очевидно бяха силно влюбени. Това не ме засягаше. На Кристъл и Били всичко им беше прекалено наред, за да се каже, че връзката им е истинска; нямаше да издържи на изпитанието на времето.

— И двамата сте с хубав тен — отбеляза Джули.

— Придобихме го по време на медения месец — усмихнато обясни Били. — Току-що се връщаме.

Защо възторжени двойки изпитват нечестната потребност да тероризират самотни момичета като мен? Намирам го за страшно себично. В следващия миг Кристъл ме попита:

— Кога е сватбата ти?

В продължение на няколко секунди останах загледана в нея. Това бе един от най-унизителните моменти в живота ми дотогава. Налагаше се да съобщя на публично място на някого, че съм останала без годеник. Мина известно време преди да отговоря, мина всъщност толкова дълго време, че Кристъл и Били придобиха притеснен вид, а кученцето се разлая. Най-накрая промълвих:

— Няма да се състои.

Мълчание. Никой не знае какво да каже, когато е узнал за такава огромна по размер трагедия, и то по средата на деня в „Пастис“ — заведение, където клиентелата е привикнала да получава единствено удоволствия.

— Яко! — възкликна Кристъл и в следващия момент устните й оформиха голямо О.

— Да, яко — съгласи се Били.

В Ню Йорк дори мъже, за които се предполага, че не са обратни, са започнали да употребяват „Яко!“, за да не изостават от приятелките си. Смотолевиха някакви прибързани извинения и си тръгнаха.

Никой не желаеше да е до провалил се в романтично отношение човек като moi