— Както знаете, не съм по клюките и разчитам да не споменете пред никого, но разбрах, че са скъсали, защото той я заловил да праща съобщение на Джули, докато… сещате се…
— Докато какво?
Шепнене, много „пстт“, „ппссс“, „ссппт“…
— Неее!…
— Дааа!…
— Господи, това е върховно. Дали ще ме научи и аз да го правя?
Леко отворих очи. В стаята беше тъмно и едва различих две руси гриви, поклащащи се енергично. Тихо промълвих:
— Дафне ще ви научи.
Двете глави се обърнаха към мен и Джолийн и Лара ме зяпнаха.
— О, слава Богу — възкликна Джолийн, — тя е жива.
— Къде съм? — попитах немощно.
— В стаята за гости в апартамента на Джули. Трейси Кларксън току-що я обзаведе. Той се грижи за къщите на всички холивудски звезди. Страхотно се е справил.
— Защо съм тук?
— Годеникът ти коравосърдечно те заряза, след като правил секс с теб и…
— Престани! — изпищя Лара. — Не е необходимо да й съобщаваш всички сексуални подробности.
Дори „Ксанакс“ не заличава подобни преживявания. Всеки изпепеляващ миг бе запечатан в съзнанието ми. От шок и ужас не бях на себе си. Сега съм напълно наясно какво му е било на онова момиче от „Заклинателят“.
— Мила, трябва да хапнеш — каза Лара. — Ще поръчаме от рум сървис. Какво искаш?
— Само сребърен нож за плодове — отвърнах.
— Какво? — обади се Джолийн.
— Сребърен нож за плодове — повторих. — За да си разрежа вените, но да го направя стилно.
— Съвсем се е побъркала — прошепна Джолийн на Лара.
Чудничко, мина ми през ума, значи е само въпрос на време да ме приберат в някой прекрасен санаториум в Калифорния. Пишещите колеги в Ню Йорк редовно отскачат там поне по един път месечно и успяват да наваксат пропуснатата работа. Чувала съм, че на повечето места вече предлагат и японски масаж с горещи камъни.
Неприятното при ксанакса е, че по някое време някой като Джули например започва да ти натяква да не го гълташ повече. Когато няколко часа по-късно въздействието му отмина, през френските прозорци нахлу хлад и проникна под ръчно тъканата завивка на Джули. Самотата обви тялото ми като змия, все едно бе дим от някоя от луксозните й ароматични свещи. Започнах да се потя, лицето ми плувна във влага, тялото ми гореше, а аз все по-ясно осъзнавах, че разбитото сърце си е разбито сърце, независимо кой е аранжирал стаята, в която това ти се случва. За съжаление ръчно тъканите завивки съвсем не те пазят от личните романтични трагедии. Трябваше да предупредя Джули. Извиках я и тя влезе на пръсти.
— Моля те, разреши ми да се обадя на Зак — измърморих с дрезгав глас. — Искам да си изясня нещата.
Откакто пристигнах предишната вечер, Джули не ме допускаше до телефон.
— Единствено годежите и разводите ощастливяват човек — назидателно ме осведоми тя. — Извади късмет, че се измъкна. Не му се обаждай. Само ще развалиш нещата.
— Но аз го обичам — прошепнах отчаяно.
— Не го обичаш. Желаеш го. Как можеш да обичаш мъж, когото почти не виждаш? Според моя психоаналитик ти си обсебена от идеята за романтичен идеал. Копнееш за представата за него, не за самия него. А истината е, че той е пълно чудовище.
Ако мразя нещо, то е професионално мнение, което не съм искала. Психоаналитикът на Джули няма ни най-бегла представа за моя Единствен.
— Защо ми изпращаше всички онези подаръци, твърдеше, че съм най-остроумното момиче в Манхатън, и ми предложи да се оженим? Няма логика — хленчех аз.
— Напротив. За тип като Зак е лесно с малко пари и стил да завърти главата на едно момиче. Много по- трудно е да бъдеш с някого и да го направиш част от живота си. Той предпочита преследването — обясни Джули, влязла в ролята на пророчица.
— Позволи ми да му се обадя…
— Почивай си — посъветва ме тя бодро.
Излезе от стаята, но забрави мобилния си телефон върху леглото. Набрах номера на Зак. След обичайните преговори със секретарката му той най-после се обади.
— Да?
Звучеше нормално — възможно бе нищо да не се е случило.
— Да се срещнем ли… да поговорим…
— Много съм зает — прекъсна ме Зак.
— Но това е сериозно. Трябва да го обсъдим.
— Заминавам извън града. Ще ти се обадя.
Връзката прекъсна.
Чувствах се отчаяна. Макар да съзнавах, че Зак се държа отвратително, май продължавах да съм влюбена в него. Най-болезненото нещо е да си лудо влюбен в някой, който вече не е лудо влюбен в теб. Как стигнахме от: „Толкова си сладка с неумението си да готвиш“ до сегашното положение, питах се аз, лежейки в спалнята за гости на Джули. Сякаш се намирах в някой от онези силно депресиращи филми с Мерил Стрийп, където всички живеят в предградията, обличат се лошо и не разбират какво е станало с чувствата им.
— Сега вече никога няма да си го върна — простенах пред Джули, когато тя надзърна по-късно през деня. — Толкова ми е тъжно. Обадих му се, а той каза, че напуска града.
— Не разбирам защо постоянно се връщаш, за да страдаш — раздразни се Джули. — Обясних ти, че е чудовище, и сега той го доказа.
Джули беше права, съзнавах го, но това не правеше нещата по-лесни за мен. Много нюйоркски момичета следват ирационален модел на поведение: колкото по-зле се държи един мъж с тях, толкова повече нараства желанието им да са отново с него. Ако все пак отново се съберат, той се държи по-лошо от преди. Накрая връзката свършва, защото той е ужасен, какъвто е бил от самото начало, но минава известно време преди момичето отново да започне да изглежда нормално, разумно и овладяно. Основната цел на занятието е ти да зарязваш, а да не си зарязаният. Чудех се защо Джули не го разбира, но пък тя беше едно от най-нерационалните момичета в града.
Опита всякакви начини да ме развесели. Но каквото и да ми кажеха започвах да се чувствам само по- зле. Например, когато подметна: „Дори не заслужава такова страхотно и хубаво момиче като теб“, се почувствах не депресирана, а отвъд! В края на краищата точно това казвам и аз на момичетата, които не са нито особено страхотни, нито хубави, за да ги утеша, след като гаджетата им са ги зарязали.
В продължение на три дни не излязох от стаята за гости на Джули. Зак не се обади. Развих остра форма на раздялорексия — заболяване, характерно за всички момичета в Ню Йорк и Ел Ей, след като гаджетата им са ги зарязали: напълно губиш апетит и съвсем скоро можеш да се вмъкнеш в дрехи детски размер. Не хапвах нищо, дори любимите ми ванилови тарталети, които Джули поръча специално да донесат от пекарна „Магнолия“ в центъра на града. Бях тотално помръкнала. Лара непрекъснато се опитваше да ме утеши за външния ми вид, повтаряйки как мечтае да хване раздялорексия — тогава нямало да пръска толкова време и пари по диетолози и персонални инструктори по гимнастика. Истината е, че приличах на резен сьомга, само дето никой никога не се отказва от резен сьомга, а мен никой не ме желаеше.
Бях попаднала в хотел „Разбитите сърца“, където се чувстваш по-нежелан от парче несготвена риба.
И други признаци издаваха колко дълбоко бях разстроена. Например бях в състояние да слушам единствено музиката на Марая Кери, а само по себе си — като се замисля — това е по-тревожно дори от раздялорексия. Джули предложи да докара Ксения, маникюристката полякиня, която се грижи за всички холивудски звезди, но аз простенах: „Не, благодаря.“ Явно се бях превърнала в безнадежден случай, за да
