Тези луди, луди глезли

в бъдеще.

— Поне не съм пристрастена както е Джолийн към „Хари Уинстън“ — защити се Джули. — Наистина го е закъсала. Е, идваш ли, или не?

— Предпочитам да отида в Лувъра — невинно отговорих. — Не се притеснявай за мен.

Джули излезе, а аз се върнах в спалнята. Нямаше да пристъпя веднага към самоубийството. Предстоеше ми да се погрижа за доста неща преди това, като например:

1. дрехата, в която ще ме открият

2. предсмъртната ми бележка

3. завещанието ми,

Но се надявах да успея с всичко и да съм мъртва, докато Джули се върне. Разчитах след „Ермес“ да отиде направо на среща с Тод и двамата да купонясват цяла нощ. Тя рядко се прибираше преди шест сутринта.

Позвъних на рум сървис и поръчах двоен коктейл „Мимоза“ и гъши пастет. Някои неща от живота ще ми липсват, като например обслужването по стаите в хотел „Риц“ — откликват светкавично (още не бях затворила телефона и коктейлът се появи); или бутончето до ваната с надпис „камериерка“ — трябва ли ти нещо спешно, като допълнителни соли за вана или cafe creme, достатъчно е да го натиснеш.

Сега най-после разбрах защо обожавам онова стихотворение на Силвия Плат, в което твърди, че да умреш е изкуство, подобно на всяко друго действие. Написах си предсмъртната бележка върху изящната хартия, която предлага хотел „Риц“. Щеше да е съвсем в стила на Вирджиния Улф: трагично, но интелигентно. Написала е най-хубавото предсмъртно писмо на света — без никакво самосъжаление, изключително храбро — и е дало страхотен резултат, искам да кажа: всички я смятат за гений, нали? Започнах да пиша. Възнамерявах да съм кратка.

До всички, които познавам, включително и особено Джули, Лара, Джолийн, мама, татко, домашната ми прислужница Клое, която, надявам се, няма да разпространява подробности от интимния ми живот, както направи икономът на принцеса Даяна, финансовия си съветник, от когото искам прошка, задето така и не му платих дължимите 1500 долара за попълването на данъчната ми декларация миналата година, и Пол от „Ралф Лорен“, под чийто нос — признавам — измъкнах втори кашмирен пуловер миналия сезон…

Уж щях само да се сбогувам с някои от моите познати, а бележката започна да съперничи по дължина със списъка на гостите за някое от събиранията на Мъфи. Все пак продължих:

Когато четете тези редове, мен няма да ме има. Тук, в Рая, съм tres щастлива. Да живея с разбито сърце, се оказа прекалено болезнено за мен, а и не исках да съм повече в тежест на всички вас. Надявам се да разберете защо постъпих така. Не можах да понеса мисълта цял живот да съм сама; или унижението никога вече да не получа хубава маса в „Да Силвано“.

Вметнах „Да Силвано“ заради Джули. Тя истински би ме съжалявала за последното, защото и тя самата би се самоубила, ако не получи масата в ъгъла.

Обичам ви и всички ми липсвате. Поздравете близките и познатите в Ню Йорк от мен.

С обич и целувки, Moi

После пристъпих към написване на завещанието си. Ще се изненадате колко лесно се прави, когато си го обмислил. То гласеше:

ПОСЛЕДНАТА ВОЛЯ НА БЕРГДОРФСКА /БЛОНДИНКА/ БРЮНЕТКА

На мама: — Следващият ми час за изсветляване на косата при Ариет. Дори това да съвпада с нещо наистина важно като погребението ми, наложително е да дойдеш в Ню Йорк за часа, защото е невъзможно да се уредиш при Ариет, ако си обикновен простосмъртен.

— Картите ми за пазаруване с намаление: при „Клое“ (30%); „Серджо Роси“ (25%; малко е стиснато, но си заслужава, ако купиш два чифта обувки наведнъж); „Скуп“ (15%, което е отвъд стиснато, но К.Б.К. е имала лична консултантка там и е редно да се опиташ да я наемеш). Мамо, наистина би изглеждала красива, ако плащаш на някого да ти избира дрехите.

На татко: Правото да използваш договора ми за наем за нюйоркския ми апартамент, за да имаш къде да бягаш от мама.

На Джолийн и Лара: Частният телефонен номер на „Пастис“ — 212 555 7402. Искайте маса № 6, която е до онази, където сядат знаменитостите. Използвайте моето име, иначе няма да приемат резервацията.

На пряката ми редакторка: Бележките ми за интервюто с наследницата в Палм Бийч. Ще ги намериш под v.rich.doc на лаптопа ми. (П.П. Благодаря, че удължи крайният ми срок за материала. Съжалявам, задето не го предадох.)

На Джули, най-добрата ми приятелка и най-добре облечената сестра, от която цял живот бях лишена:

— Белият официален костюм от „Живанши“ с пастелните биета, който измъкнах при разпродажбата миналия сезон.

— Рецептата ми за „Амбиен“ — остава да се получат още 4 пъти по 30 хапчета и доктор Блум никога няма да разбере.

— Любимите ми дрехи и аксесоари, включително: коженото яке с ресните (1 бр.); джинси „Клое“ (16 бр.); обувки „Маноло“ (32 чифта); чанти — „Ив Сен Лоран“ (3), „Прада“ (2); роклята от „Рик Оуенс“ (1) — ако я намираш за прекалено авангардна за теб, ще те разбера; чорапи от кашмирена вълна, по 120 долара чифта, които ти открадна за мен от магазина в Лондон (12 бр.); коктейлната чантичка от „Живанши“ (1 бр.). (Знам, че фактически е твоя, но ти си забравила напълно за нея.)

Мисълта, че оставям толкова разкошни неща след себе си, почти ме накара да променя решението си. Подписах документа и извиках камериерката за свидетел. Не исках някой да оспорва завещанието ми по- късно. После напечатах всичко в електронната си поща и натиснах опцията да бъде изпратено по-късно. Така писмата нямаше да стигнат адресата си през следващите дванадесет часа — тоест до 7,30 на следващата сутрин. Отчитането на часовата разлика на новия модел „Титаниум G4“ на „Макинтош“ е гениално хрумване и горещо го препоръчвам на всеки бъдещ самоубиец. Никой не иска да го открият и да го върнат към живота, след като си е дал толкова труд да умре. Представяте ли си какъв пристъп на срам ще ви обземе?

После се захванах с тоалета си: хавлията на „Риц“ беше задължителна; прецених, че сребърните ми обувки „Маноло“, с фалшиви диаманти и изрязани на пръстите, страхотно ще й подхождат. Поставих всичко внимателно върху леглото и извадих шишенцето с „Адвил“ от тоалетната чантичка. Спуснах завесите и съблякох всичките си дрехи. Обух си обувките. Трябва да призная, че така, както бях чисто гола, изглеждаха впечатляващо. Изпих с коктейла осем хапчета наведнъж и легнах.