aucune resemblance avec ce qu’on a dans la pensee“ в ухото, докато пиете вино „Шато Лафит“, по-старо от самата вас? Макар френският ми да не бе достатъчен, за да си го преведа, съзнавах, че щеше да е изключително романтично, ако го разбирах.
— Джузепе — обърна се Едуардо към шофьора си, след като излязохме от ресторанта, — моля те, откарай ни вкъщи.
Както казах и на Джули по-късно — тя доста се ядосала, когато не ме заварила в „Риц“ на следващото утро, — кълна се: нямах ни най-бегла представа, че под „вкъщи“ Едуардо всъщност е имал предвид семейния палат на брега на езерото Комо. През целия път от Париж до Комо — разстояние от около осемстотин километра — той ме целуваше като жив дявол. При нормални обстоятелства би отнело осем часа, но разполагаш ли с шофьор като Джузепе, преодоляваш пътя точно за пет. Тайно се моля никога повече да не ме вози. Никому не е приятно да те откарат където и да е със 185 км/час.
Едуардо, мисля, бе почти идеалният мъж. Носеше повече кашмир отколкото цяло стадо кози. Майка му беше бивша актриса от Холивуд, а баща му щеше да е крал на Савой, ако там продължаваха да имат крале. Представители на италианското кралско семейство обикновено не се допускат в Италия, но понеже правителството направо обожаваше майката на Едуардо, бе издало специално разрешение той да влиза и излиза, когато поиска. Беше учил френска литература в Бенингтън, щата Върмънт, и живееше в Ню Йорк, където „се занимаваше със семейния бизнес“, каквото и да значеше това. Не го разпитвах — все пак бях гледала „Кръстникът“ и знаех, че никой не любопитства как италианците си изкарват парите.
Отвътре палатът бе не по-малко впечатляващ. Цял живот съм мечтала за легло с балдахин, в каквото се събудих на следващото утро. Опасваха го италиански дантели, точно като онези, които „Долче и Габана“ използват да украсяват корсетите си. През разтворените кепенци виждах езерото и планините отвън в ярките тонове на „Техниколор“. Нищо чудно защо италианци не се заселват често в по-северните щати на Америка.
С изненада установих как тече животът: бях жива, избегнах потенциално разстройваща сцена на раздяла между Джули и Чарли (не по моя вина), и закусвах в леглото на място, пред което „Риц“ приличаше на крайпътен мотел. Накъдето и да погледнех в палата, лакей с черно сако и бели ръкавици ми поднасяше бадемова торта или друго лакомство. Няма да повярвате колко по-добре се чувствах вече. Кой би предположил, че само за тридесет и шест часа ще се съвзема напълно от опит за самоубийство? Оказа се по-лесно, отколкото да паднеш от скала.
„Трябва да изпратя картичка на момичетата в Ню Йорк“, помислих си; стори ми се редно да знаят къде съм. Отидохме пеша до близкото село да купим някои неща. Излизайки от къщата, след нас тръгнаха двама свирепи на вид и загорели италианци, облечени в еднакви военни камуфлажни якета, тъмни панталони и слънчеви очила. И двамата имаха прикрепени към ушите миниатюрни слушалки. Изглеждаха в превъзходна физическа форма, бях готова да се закълна, че цял живот са прекарали в гимнастическия салон на „Крънч“ на Източна Тринадесета улица. Бодигардове, досетих се. Какъв разкош да имаш собствени телохранители. Държах се, разбира се, съвършено непринудено; не желаех Едуардо да разбере колко силно ме притеснява такава плътна охрана, затова поздравих и двамата с едно „ciao“ все едно всичките ми познати се движеха заобиколени от въоръжени пазачи.
Следваха ни през целия път до селото и обратно, без да спрат да шепнат нещо в микрофоните. Според мен в селото не ни грозеше непосредствена опасност от атентат или нещо подобно — срещнахме само един фермер, подкарал магаре по главната улица. Хрумна ми обаче, че ако през този ден някой иска да идентифицира и убие принца, той ще е лесна мишена, защото никой друг не се мяркаше из селото с двама натрапващи се на очи телохранители и момиче с обувки на висок ток и черна сатенена вечерна рокля.
Знаете ли какво е да си представител на кралско семейство с повече обслужващ персонал от този на първата дама? Можеш да решиш какво ти се обядва, докато се разхождаш, да се обадиш в палата, където двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата има на разположение феноменален френски главен готвач, и да завариш поръчаните ястия да те чакат на масата. Досещате се какво написах на картичката си.
Скъпи Лара и Джолийн,
Честна дума, не разбирам защо принцесите толкова много се оплакват от това, че са принцеси. То си е направо 150% лукс. Съветвам и двете ви горещо да си намерите някое негово величество.
Знаех за предстоящата женитба на Джолийн и така нататък, но беше редно да е наясно какво вероятно изпуска.
След обяда седяхме в салона и пиехме еспресо, когато един лакей се втурна с телефон и го подаде на Едуардо. Той изстреля нещо много бързо на италиански, затвори и скочи на крака. Беше силно напрегнат.
— Тръгваме — обяви той. — Довечера се връщаме в Ню Йорк.
— Защо? — попитах.
Толкова божествено си прекарвахме. Струваше ми се пълна лудост да се върнем в Ню Йорк, макар през последните няколко дни да ми беше хрумнало, че май е крайно време да се свържа с наследницата от Палм Бийч.
—
Обожавах начина, по който Едуардо ме наричаше carina — означава „скъпа“ на италиански. Стори ми се потиснат.
— Но паспортът ми и всичко остана в Париж — обърнах му внимание аз.
— Не ти трябва паспорт, щом си с мен.
Боже, какъв разкош. Дори президентът пътува с паспорт. Късно същата вечер се върнах в Ню Йорк. Чакаха ме шест имейла от Джули. Страхувах се да ги прочета. Джули никога нямаше да ми прости, задето я оставих сама в Париж или по-точно — сама и отхвърлена от мъж в Париж. Беше неин ред да преживее нервен срив. Първото гласеше:
Скъпа,
Всичко върви ФАНТАСТИЧНО с Чарли. Обожава ме. Върна се в Ел Ей по работа. Оставам още няколко дни в Париж да пазарувам. Страшно се радвам, че изчезна с негово величество не там си кой. Чувала съм, че е много готин. Изпратих Тод обратно в Ню Йорк — и него харесвам, но се пречкаше.
Слава Богу, Джули все още разполагаше с Чарли. Независимо от непоносимо злобното му отношение във връзка с целия инцидент с адвила и моето решение никога повече да не му проговоря, той правеше Джули щастлива, а това бе най-важното.
В останалите имейли Джули изброяваше различните си покупки, и то с подробности, за които и Дикенс би й завидял. Наблягаше предимно на дрехи от „Марк Джейкъбс“. Струваше ми се странно, защото нищо ней пречеше да си ги купи далеч по-евтино на Мърсър Стрийт в Ню Йорк, но както тя обясни: „Слушай, щом ще носиш дрехи от «Марк Джейкъбс» просто защото са страхотни, поне се откроявай от тълпата, като кажеш, че си ги купил в Париж“. И аз й пратих имейл с молба да ми донесе паспорта и дрехите. Нямаше да я затрудни ни най-малко, защото подобно на всички принцеси от Парк авеню, винаги някой друг опакова багажа на Джули и го изпраща отделно, понеже чантите и куфарите се оказват поне три пъти по-тежки, отколкото е позволено да носиш.
Помните колко съсипана се почувствах след развалянето на годежа, нали? Апартаментът ми се превърна
