— Джули — подхванах, — много съм тъжна.
— Как така, мила? Очаквах ти и Едуардо да сте на седмото небе от щастие.
— Едуардо страшно ми харесва, но искам Зак. Мисля да му се обадя. Положително му липсвам.
— Олеле! Не затваряй — нареди тя. — Ще се обадя на доктор Фенслър и ще ти уговоря час. Иначе никога не би се вредила.
От всички градски психоаналитици доктор Фенслър има най-разкошната чакалня. Изобщо не прилича на психиатричните кабинети, където съм чувала, че ходят повечето богати хора като Джули в Ню Йорк. Всичко тук е разкошно, включително и масичката с разпръснатите по нея модни и клюкарски списания. Огледах се. Всички други момичета бяха невероятно красиви и почти всички приличаха на актриси или светски лъвици. Стори ми се, че разпознах нашумяла манекенка, но не бях съвсем сигурна, защото слънчевите й очила покриваха почти цялото й лице. Ала най-важното беше, че всички момичета в чакалнята изглеждаха
Десетина минути след като пристигнах, хубава млада медицинска сестра с бял велурен спортен костюм ме въведе в кабинета за сеанси. Оказа се изключително съвременен кабинет: никакви протъркани кожени дивани, никакви книги по психоанализа по лавиците, а само ярко осветено помещение с удобен шезлонг, точно каквито са разпръснати около басейна на хотел „Мондриан“ в Ел Ей. Седнах и зачаках. Усещах се леко нервна. Всеки, подложил се на терапия, знае колко е мъчително да разголваш душата си пред съвършено непознат, а после да те посъветват, че е най-добре да се опиташ да се промениш. Самата мисъл за това е доста отблъскваща. Когато си тръгвам обаче, ще изглеждам съблазнителна като момичетата в чакалнята. Е, как тогава да не се съглася да го направя с удоволствие?
Вратата се отвори. Доктор Фенслър — сресан безупречно и с тен — надникна.
— Ей, здравей! Нямаш представа колко се радвам да те видя! — подхвана той. Звучеше приповдигнато. Явно не бе забелязал, че не съм дошла при него облечена все едно съм на коктейл. — Изглеждаш фан-тас- тично. Господи, каква кожа! В хладилника ли живееш?
Преди да успея да отговоря, той продължи да гука:
— Трябва само да инжектирам две устни. Връщам се след десет секунди. Никой не се справя по-бързо или по-добре с устните от доктор Фенслър.
И се изниза подобно на гущер. Джули явно се беше объркала: не ме бе записала при психоаналитика си, а при дерматолога си! Моментално й звъннах по мобилния си телефон.
— Джули — започнах строго, — доктор Фенслър е козметичен дерматолог.
— Знам. Направо е гениален. Всеки, който се уважава, не се появява на купон, преди да се отбие при доктор Фенслър.
— Но, Джули, не съм тръгнала на купон. Тук съм сама, не ми е забавно, ще ми се да си тръгна и въобще не съм сигурна дали доктор Фенслър ще ми помогне. Нали ти настояваше, че се нуждая от терапия?
— Мила, новата терапия е дерматологията! — възкликна Джули. (Тя смята, че всичко ново е добро, просто защото е ново.) — Виждала ли си колко трагично изглеждат хората, посещаващи психоаналитици? Психоаналитиците правят хората нещастни! А при доктор Ф. е съвършено различно. Отиваш за инжекция с „Ботокс“ и излизаш по-щастлива, отколкото ако десет години си ходила редовно на психотерапия. Чувстваш се красива, страхотно и така нататък. Спокойно. Някои момичета в Ню Йорк, обсебени от новата мода, ходят всеки ден. В никакъв случай не желая да се случи и на теб, но малко дерматологична терапия определено ще има положително въздействие. Все едно мамиш, но всъщност мамиш само себе си.
Сега разбрах защо всички онези момичета отвън изглеждаха щастливи. Представляваха класически пример на пристрастени към „Ботокс“. По лицата им не се забелязваха никакви бръчки, никакво изражение, а само застинали усмивки.
— Джули, едва ли е подходящо за мен. Напоследък ми се случиха куп неща и искам да поговоря с някого за тях. Не желая да имам мумифициран щастлив вид, който всички намират за привлекателен само защото е моден.
— Никой не те кара да се помпаш с „Ботокс“. Направи си пилинг или си обработи кожата с ензими. Пред доктор Ф. можеш да споделиш всичко. Пет процента от времето той прави инжекции, а през останалото те слуша. Нали именно от това се нуждаеш? Той разбира взаимоотношенията на хората в Манхатън по-добре от всеки семеен консултант, с когото съм се срещала, а ти се кълна, че съм се срещнала с всички от Горен Уест Енд. Бих ли те изпратила на някое място, ако не е най-доброто?
— Не.
Усетих изкушението. Никога не бях чувала за терапия, която ще те направи да изглеждаш като киноактриса. Щом предстоеше да се чувствам окаяна, поне можех да си придам привлекателен вид. Старая се да не съм така суетна като Джули, но понякога се налага, става ли въпрос да запазя здравия си разум.
— Добре. Опитай. Аз плащам. Между другото, видя ли К. К. в чакалнята? Сигурно си прави новата парижка маска с „Ботокс“, макар да се кълне, че постига безизразно застиналото си изражение, втривайки персийско розово масло в кожата си по двадесет минути всяка вечер. Никак не я бива да лъже. Никой не може да изглежда така добре само с помощта на естествени продукти.
В този момент доктор Фенслър влезе със забързана крачка.
— Джули, трябва да затварям — предупредих аз. — Той пристигна.
— Е, разкажи ми всичко — подхвана докторът без никакви увъртания. — Раздели се с гаджето си ли?
Кимнах.
— Ще те направя красива и щастлива, каквито са всичките ми момичета. Никога повече няма да си помислиш за него. Не се притеснявай. Идвай всеки ден, ако се налага. Много момичета го правят, докато преживяват подобна травма.
Приближи се и започна внимателно да разглежда кожата ми.
— Олеле! — изпищя. — Виждам пъпчица. Да не си летяла наскоро до Европа?
— Да — признах.
Този мъж изглежда наистина беше гений.
— Акне вследствие на часовата разлика. Всеки го получава. Това е нещо ново. Съвършено ново. Депресирана си, живееш в стрес и обикаляш като маниак земното кълбо. Организмът не е в състояние да се справи с часовите пояси, хормоните се разбъркват и винаги има опасност да се появи пъпчица. Знаеш ли, слизайки от полет на „Ер Франс“, всички супермодели идват право при мен. Инжекция с витамини, пилинг, крем и са отново страхотни. Изглеждат далеч по-добре и се чувстват много по-щастливи. Хайде, разкажи ми за гаджето, с което се разделихте.
Разказах му цялата история, дори на някои места попреувеличих, за да звучи по-забавно. Пропуснах, естествено, най-унизителните подробности от рода, че отдавна не съм била в Бразилия. Не исках доктор Фенслър да узнае най-интимните ми тайни.
— Има още нещо — подкани ме той. — Премълчаваш нещо.
Макар и неохотно, му разказах за парижкия си опит да се самоубия; признах и неприятната истина, че не съм била в Рио от Ел Ей насам.
— Значи той е или сляп, или гей — пошегува се доктор Фенслър, за да ме развесели. — Подобно отхвърляне е доста разстройващо.
— Наистина не се чувствам удобно в кожата си — продължих откровенията си аз, — и се съмнявам дали усещането ще ме напусне.
— Един бърз пилинг с „Алфа-Бета“ ще го оправи — увери ме доктор Фенслър, слагайки си найлонови ръкавици.
Приготви няколко шишенца с безцветна течност, приличаща на вода, и ме помоли да се излегна. Нанесе
