Тези луди, луди глезли

в зона, където не пристигаха никакви покани. Е, в мига, когато всички в Манхатън разбраха, че съм била гостенка на принца в палата, полицата над камината ми се задръсти с бели картончета, оповестяващи различни събития. Трябваше ми кран, за да я разчистя. Тайно подозирах, че това са просто тактически покани — ако взема да стана принцеса. Реших да си представям обаче, че ги получавам, защото наистина съм всеобща любимка, иначе отново щях да грабна шишенцето с адвил.

Нищо не може да се сравни с това в Ню Йорк да излизаш с „на“. Едуардо не само беше страхотен на външен вид, но и всички в Ню Йорк мечтаят да се омъжат за „на“. Фелипе на Испания, Павлос на Гърция, Макс на Швеция, Кирил на България — тези момчета имат разкошни приятелки и съпруги, сякаш извират от ушите им. Като повечето кралски особи в изгнание, всички те обожават да са в Ню Йорк, където ги оценяват високо. (Явно европейците не са и наполовина така мили с тях, колкото сме ние.) На никого тук не му пука, че принцовете вече нямат кралства. Повечето хора в Ню Йорк възприемаха Савой за натруфен хотел в Лондон, ала въпреки това одобряваха Едуардо. Нямаше значение на какво си „на“, стига да е „на“ нещо. Нюйоркското момиче е готово да извърши убийство, само и само да се омъжи за принц без кралство, за да я наричат принцеса. За кралствата им пука единствено на самите принцове, които взимат нещата tres сериозно.

Едуардо живееше в безупречна ергенска квартира на „Лексингтън“ и Осемдесета — чудесно място да се отбиеш късно нощем. Когато не успявах да си преведа всичките френски цитати, с които той ме засипваше, аз се забавлявах, като оглеждах полиците с книги и стените, отрупани с картини и бледи фотографии на прадедите му с корони, мантии и жезли. Кой да подозира, че още тогава са знаели за съществуването на бижутерската империя „Хари Уинстън“? Ако това го пишеше в учебниците по история, гимназистките в Ню Йорк щяха да възприемат обединението на Италия като важна част от обучението си.

След връщането на Джули в Ню Йорк ние се срещнахме да изпием по едно безкофеиново кафе с мляко в кафене „Житан“ на Мот Стрийт. Стените на „Житан“ са облепени със снимки на супермодели, облечени като улични гамени в скъпи дрехи от „Марни“. Всички смятат мястото за страхотно. Признавам, и аз съм усвоявала някои модни напътствия от момичетата там. Джули изглеждаше съвсем на място, защото беше обула новите си „френски“ панталони от „Марк Джейкъбс“, които й стояха пленително. Беше избрала маса в тъмен ъгъл. Стори ми се странно, защото Джули обикновено иска да е на най-набиващото се на очи място.

— Здрасти, мила — поздрави тя. — Знам, гледаш ме странно, защото обикновено не бих избрала такава маса, но съм доста притеснена.

Обърках се. Политиката на Джули е никога да не е притеснена.

— Защо? Не отговаря на характера ти — отбелязах.

— Шшшт… — прошепна тя и си сложи слънчевите очила. — Не искаме никой да ни чуе.

— Защо?

— Под наблюдение си за самоубийство.

— Нищо ми няма. И през ум не ми минава за адвил. Мисля единствено за Едуардо. Погледни ме: направо сияя.

— Аз, Лара и Джолийн организираме наблюдение над теб двадесет и четири часа, седем дни в седмицата. Идваш да живееш при мен без никакви възражения.

— За нищо на света — възпротивих се. — Съгласна съм, Трейси страхотно е подредил стаята, но не желая да живея в нея.

— Имаш избор. Или идваш при мен в „Пиер“, или се подлагаш на терапия.

Понякога Джули е прозрачна като бутилка минерална вода „Сан Пелегрино“. Нямаше нищо лошо да се отбивам при нея за пет минути, когато бях болна, но не желаех да ми открадне всичките дрехи. Несъмнено това беше истинският й мотив. Тя абсолютно никога не връща нещо, взето назаем, дори да е запомнящо се — например панталон от „Версаче“. По отношение на модата тя е своеобразна черна дупка и никой с акъла си не би занесъл всичките си хубави неща близо до нея.

Същевременно бях убедена, че подлагането на терапия ще ме поболее. Момичетата в Ню Йорк, подложили се на терапия, са кошмарни. Непрекъснато говорят за детството си. Според Джули терапията дава всички отговори и непрекъснато вини детството си за многобройните си травми. Отказва да приеме травмите си като плод на безкрайната й разглезеност. Убедена е, че майка й я е травмирала, понеже между четири и десетгодишна възраст я е насилвала да носи рокли от „Лили Пулицър“, докато всички други деца носели джинси „Келвин Клайн“. Психоаналитикът на Джули обясни пристрастеността й към пазаруването в по-късна възраст именно с онези моменти на публично унижение през детството й.

— Джули, няма да направя нито едното, нито другото. Добре съм — настоях. — Влюбих се лудо в друг.

— Познаваш го едва от няколко дни. Заслепена си. Дори тази кралска издънка наистина да ти подхожда, трябва да си обясниш защо се задържа при Зак, макар той да се отнасяше към теб по-лошо, отколкото към пръстта по подметките на маратонките си.

— Но, Джули, вече забравих всичко това. Все едно никога не съм била сгодена за Зак. Дори имам чувството, че не се е случило с мен. Сякаш съм го гледала на кино. Това не бях истинската аз.

— А коя тогава? Не можеш да се преструваш, че нищо не е станало. Ако не анализираш нещата докрай, ще попаднеш под маратонките на друг.

Защо Джули смяташе, че постъпва умно, напомняйки ми нещо неприятно, което съзнателно прогонвах от ума си? Прекалено често се срещаше с психоаналитика си и с разни психолози. Намирам, че най- сигурният начин да се справиш с неотложни проблеми е като ги забравиш.

— Преди седмица за малко не умря и си въобразяваш, че си „добре“? — не мирясваше Джули. — Възможно е да имаш втора степен маниакална депресия или нещо друго, не по-малко отвратително. Положението е изключително сериозно. Поне иди на скенер да ти видят мозъка.

Подобно на повечето момичета в Ню Йорк Джули ходи на скенер при всеки пристъп на главоболие. Отлично е запозната със стадиите на депресия и е в състояние веднага да постави диагноза.

— Едуардо знае ли какво се случи? — продължи да разпитва тя.

— Разбира се! Всичко му казвам.

Не ми се искаше Джули да разбере, че я лъжа в очите, но — естествено — не бях споменала и думичка пред Едуардо за случилото се в Париж. Той остана с впечатлението, че съм там заради бутиците, както правят всички американски момичета. В действителност се ненавиждах за цялата тази история с адвила; и Чарли ме ненавиждаше заради нея; Джули също не бе особено очарована. Нямах сили да понеса и други хора да ме намразят. Щеше да е изключително неинтелигентно на такъв ранен етап от връзката ни да призная пред Едуардо истината за себе си, защото рискувах и той да ме възненавиди.

— Е, това ме кара да гледам малко по-благосклонно на него — примири се Джули. — Но помисли дали да не си запишеш час при доктор Фенслър. Дори да се чувстваш добре, сигурно ще ти е от полза.

— Хайде да поговорим за нещо друго — помолих аз.

Entre nous, но поради отсъствието на Едуардо от града — а това се случваше често заради работата му, — понякога отново бях склонна да се нагълтам с адвил. Изхвърлих всички таблетки от апартамента, ала останех ли нощем сама, чувствата, пораждани от хавлиите на хотел „Риц“, понякога пак ме обземаха и истински се плашех. Щом се сетех за Зак — дори за секунда, — ми идеше да отида право в аптеката „Биглоус“ на Шесто авеню и да купя най-голямото шише с хапчета там. Никога не успявах да открия Едуардо в тези наистина ужасни моменти, защото мобилният му телефон никога не работеше в затънтени места като Айова, докъдето често пътуваше. Доста пъти отсъстваше и през уикендите. Отгоре на всичко, когато звъннах на наследницата от Палм Бийч да уговорим нова дата, тя ме попари:

— Вече дадох интервюто. Списанието изпрати друг човек.

В неделя — а неделите са убийствени, нали? — ми идеше отново да отскоча до „Уиз“ и да купя дивиди устройство. Предприел поредното си пътуване, Едуардо бе неоткриваем. Бях отхвърлена от всички: плесенясала препечена филийка, която никой не желае. Нямах сили да откъсна поглед от снимката „Удавеният камион“ на Зак. Не бях забелязала, но се оказа леко не на фокус. Вероятно все пак не беше чак толкова страхотна фотография. Реших да я сваля, но зейна огромна дупка, затова я върнах, ала се почувствах още по-окаяна. Най-после, към четири часа сутринта, звъннах на Джули. Слава Богу, не спеше. Правеше диета с боровинки сега и гладът не й позволяваше да спи.