Тези луди, луди глезли

повикване в последния момент, а Чарли се бе върнал в Ел Ей. (Слава Богу. Идеята да ме гледа начумерено от другия край на помещението, претъпкано с приличащи на Робърт и Али хора, никак не ми се нравеше). Айрин е алергична към пестенето на средства щом има цел. Беше преобразила основно апартамента си в копие на прочутата къща на Робърт Ивънс в Бевърли Хилс. Върху огромен екран в библиотеката се прожектираше „Любовна история“. Извика специално от Ел Ей прочутия готвач Мацухиша, за да надзирава приготовлението на храната. Истинските Робърт и Али също присъстваха, защо Али беше кръстница на Айрин или нещо подобно. Проблемът бе, че човек не съумяваше да ги различи сред всички други Робъртовци и Алита.

В разгара на купона се случи нещо странно. Бях се изтегнала върху тапициран с кадифе диван, когато Тод дойде и седна до мен. Едва го разпознах във велуреното му сако и огромните слънчеви очила, които Робърт Ивънс обикновено носеше. Изглеждаше раздразнен. Изведнъж ме погледна изпитателно и каза:

— Дай ми номера си.

— Защо? — попитах.

— Искам да ти се обадя, да… Трябва да ти кажа нещо — обясни той.

Не преставаше да ме гледа изпитателно, с крадлив поглед.

— Тод, не желая да ми се обаждаш, ясно ли е?

Той стана и се отдалечи, изглеждаше смутен.

Купонът се оказа страхотен, сякаш бях там само пет минути, а изведнъж се оказа, че е станало един след полунощ. На най-хубавите купони времето тече коварно; на скучните купони е точно обратното, което силно ме дразни. Джули си тръгна с Тод, аз излязох и спрях такси.

В колата ме обзе нова коварна мисъл: къде беше Едуардо? Така и не се появи. Проверих мобилния си телефон: никакви съобщения. Обадих се в апартамента си да прослушам телефонния секретар: никакви съобщения. Значи и там не е звънял. Набрах неговия мобилен, но никой не ми отговори. Звъннах в апартамента му — отново нищо.

Не бях отчаяна в истинския смисъл на думата, честно. Просто не желаех да се отнасят така с мен. Върза ми тенекия и остави Тод да ме тормози. Бог да благослови доктор Фенслър. Преливах от новопридобито самочувствие същата вечер и си представях как ще обявя на Едуардо края на нашите взаимоотношения, за да му покажа, че съм от типа момичета със самочувствие и трябва да се отнася към мен като към най- хубавия изумруд в короната на прабаба му. След като на колене ме помоли да го приема обратно, аз неохотно ще се съглася, стига да обещае да промени поведението си. В крайна сметка това бе първото прегрешение на Едуардо, а нали и на престъпниците им прощават първия път?

Докато стигна до вкъщи, самочувствието ми не се бе изпарило съвсем — доста добро постижение с оглед на нанесения ми удар тази вечер. Отидох направо при телефона. Лампичката за съобщения светеше. Натиснах да прослушам съобщенията. Дано Едуардо да си е осигурил подходящо извинение. Оказа се, че не той ми е звънял. Чакаха ме три съобщения от Тод (как е узнал номера ми?) с молба да му се обадя. Стори ми се налудничаво: почти е кръвосмешение да преследваш най-добрата приятелка на гаджето си. Освен това Тод знаеше, че излизам с Едуардо. Бяха ходили заедно на училище и се познаваха.

В 6,30 ме събуди звъненето на телефона. Вдигнах слушалката, макар да смятам за неетично да влизаш в контакт с външния свят преди 10,30 сутринта.

— Тод е…

— Тод, неприлично рано е!

— Трябва да говоря с теб.

Страшно ми допадаше напомпването на самочувствието, плод от действията на доктор Ф., но исках ли наистина толкова силно да привличам Тод?

— Тод, много си симпатичен, но си на Джули. Няма да изляза с теб. Ти си луд — обясних му цялата картина.

— Но…

— Отивам да си доспя.

Затворих.

Явно бе настъпила ерата на налудничави ранни обаждания, защото след десет минути телефонът отново звънна. Не, реших, няма да търпя повече тази драма с Тод.

— Да? — обадих се строго.

— Ти ли си, carina, цветенце мое?

Беше Едуардо и неизвестно защо шепнеше. Никой мъж не ме бе наричал „carina, цветенце мое“ дотогава, но нямаше да се отклоня от предрешения курс. Да, накрая наистина щях да отстъпя, но без да проявявам мекушавост сега. С най-изпълнения си със самочувствие глас изрекох:

— Едуардо, много съм разочарована. Снощи ми върза тенекия. — Отговаряше на истината. След толкова труд да заприличам на Али Макгроу на върха на славата й, той изцяло пропусна момента. — Мисля, че не бива да се виждаме повече.

— Не! Скъпа моя, прикован съм на летището във Флорида. Нали знаеш какъв ураган връхлетя тук? Летището се оказа в самото му око. Не позволиха на пилота ми да излети. Наложи се да отседна в кошмарния „Шератън“. Изтощен съм, а телефоните проработиха едва сега. Така съжалявам, че не успях да се свържа с теб снощи, защото, както знаеш, je t’adore.

Обзе ме чувство на вина с мегасила. Да проявявам подобна подозрителност, докато Едуардо е спал под отвратителен изкуствен хотелски чаршаф? Въпреки това продължавах да мълча.

— Нека те изведа на вечеря днес. Ще отидем в „Серафина“. Там предлагат най-добрите макарони в цял Ню Йорк. Нали няма да ми откажеш?

Нямаше начин! Ако някога сте опитвали макароните с шампанско и скариди в „Серафина“, и вашето самочувствие щеше да порасне до неузнаваемост.

Удобно разположена на един хвърлей от „Барнис“, „Серафина“ на Източна Шестдесет и първа улица е централата на техни величества. Говори се, че Алберт на Монако отива там направо от летището, за да хапне пица, а „на Гърция“ или „на Белгия“ почти никога не ядат другаде. Накъдето и да погледнеш, забелязват „на“-та. Държат се изключително любезно един с друг, но Едуардо твърди, че гърците адски ревнуват белгийците, защото продължават да имат кралство, макар никой да не иска да го посещава, ако ще да е и последното място на този свят. На мен ми се струва страшно нелогично. Искам да кажа: бих предпочела да не разполагам с никакво кралство и да живея на вълнуващо място като Манхатън, отколкото да притежавам кралство като Белгия и да ми се налага да съм там от време на време, където е всеизвестно, че се пие само бира и не са чували за пилинг с „Алфа-Бета“.

За вечерята избрах ослепителната сатенена рокля в бледозелено на „Луи Вютон“. Като си припомням събитията, изглежда ненатрапливо желаех да внуша на Едуардо, че съм идеалната кандидатка за принцеса на Савой. Роклята беше точно каквато Грейс Кели би облякла, ако беше брюнетка. Оказа се отлична, за да се цупя на Едуардо в нея, защото той няма да е в състояние да откъсне очи от мен или да се съсредоточи върху думите ми, и щеше да приеме всичките ми условия веднага, а те бяха:

1. Да промени разписанието на пътуванията си. Пътувания по работа се осъществяват единствено от понеделник до петък.

2. Да смени ненадеждната си „Моторола“ с друг мобилен апарат, който приема обаждания отвсякъде, дори в самолета на баща му.

3. Още едно посещение в палата tres скоро.

С влизането в ресторанта видях Едуардо. Имаше тен и косите му бяха внимателно пригладени. Посрещна ме с думите: „Моя carina, тази вечер изглеждаш bellissima.“ Всичките ми забележки се изпариха. Вече не се сещах за нито едно нещо, което ме дразни у него. (За щастие си бях записала условията върху дланта си: сякаш предчувствах, че всичко ще изхвърчи от главата ми, щом зърна отново Едуардо.)

Масата ни беше разкошна, с изглед към цялото помещение. Тази вечер най-голямата група бе от бляскави шведски принцеси — заемаха цяла маса в центъра на заведението. Никой не успяваше да откъсне очи от тях. Вероятно защото бяха естествени блондинки, а никой не вярваше, че косата им е истинска. Имаше и доста „на Гърция“ с хубавичките си руси американски съпруги, а в далечния край видях Джули с