невъзможно да се свържеш, ако не разполагаш със собствен самолет, че дори на ЦРУ ще им е трудно да ги открие. Съмнявах се дали дори глобалната сателитна мрежа би намерила Джаз в момента.
— Трябва да дойдеш. Правя сбирка за спасяването на Венеция — настоя Мъфи. — Ако някой не предприеме нещо, този град ще изчезне от лицето на света. Не можем да го допуснем, нали?
Затова след няколко дни се озовах в къщата й. Мъфи се преструва, че спасява Венеция от благотворителност, но между нас казано, го прави, защото е маниакално пристрастена към хотел „Киприани“ там. Направо ще умре, ако не се отбие в него за месец всяко лято. От всичките ми познати единствено тя „прави сбирки“. Ако бе дала всичките пари, които харчи, за да организира сбирките на фондацията „Да спасим Венеция“, щеше да е дарила три пъти повече пари и да си е спестила всичките тегоби около организирането на сбирка.
Замисълът точно на тази сбирка бе всеки да подпише покани за напомняне, че ще се състои бал за опазването на Венеция. Саморъчно подписаните покани явно щяха да накарат хората да си купят билети и да се появят повече гости, отколкото напечатаните покани.
— Започвай да подписваш — нареди ми Мъфи, когато пристигнах по средата на следобеда, и ми връчи камара покани. — Настани се в библиотеката. След малко идвам и аз. Шампанско? Или предпочиташ парфе с глазура от манго. Специално поръчах да ми доставят със самолет тестото от Париж. Направо се топят върху езика.
Пъхнах едно в устата си. Беше прегрешение, истинско прегрешение. Цената на това парфе вероятно беше равна на шест нови тухли за новостроящата се черква „Свети Марк“. Отидох в библиотеката на Мъфи, боядисана в бордо като всички други библиотеки на живеещите в Горен Ист Сайд, и седнах сред група момичета. Пред всяка стоеше камара покани. Никоя нищо не подписваше, нито ближеше плик, за да го налепи. Имаше прекалено много неща за обсъждане.
— О! — възкликна Синтия Кирк. — Това е все едно да си окован в пранги и да вършиш непосилна работа.
Синтия е богата млада принцеса и почти няма благотворителен комитет, в който да не участва. Целта на живота й е да се превърне в кралицата на манхатънските благотворителни инициативи.
— Така е. И нямат край. Сериозно — добави Гуендолин Бейнс, пряката й съперничка точно за тази роля.
— Всеки очаква от теб да дадеш повече пари, отколкото при последната инициатива. Благотворителността е направо съсипваща — продължи да хленчи Синтия.
— Особено когато едновременно с това ремонтираш камината си — обади се отново Гуендолин. — Просто не ми се мисли какво ми е на главата.
— Толкова е трудно да се посвещаваш на събирането на пари за някоя благородна кауза. На мен напоследък не ми остава време дори да си купувам дрехи!
— И на мен. Но пък разбрах, че когато съм под напрежение, ми е достатъчно да се обличам с това, което притежавам, и да си набавям само обувки и бижута. В крайна сметка най-важни са аксесоарите. Другото е без значение.
— Напълно си права. Аз му открих цаката. Понеже и аз съм под ужасно напрежение, съм минала на дрехите на „Майкъл Корс“ през лятото. Нахлузваш ги, теглиш ципа — и готово! Можеш да излезеш от вкъщи след три минути!
Атмосферата бе по-натегната, отколкото в пиеса на Чехов. Всеки момент някое от останалите момичета щеше да припадне или умре само за да му обърнат внимание.
— А, ето те и теб! — възкликна Мъфи и се отпусна на дивана до мен. Беше по-задъхана и изтощена дори от новачките в събирането на благотворителни средства около мен. Избърса безупречното си чело с колосана и изгладена до съвършенство ленена носна кърпичка. — Ако знаех, че е толкова уморително да спасиш Венеция, щях да избера друг град, който не е застрашен от потопяване, като Рим например — той е на път само да се срине. — Въздъхна дълбоко. — Мила, по повод този тип Едуардо… Какъв бездушен човек! Когато бях млада, мъжът винаги съобщаваше на гаджето си дали е женен. Това му беше хубавото на моето време — откровеността. Всеки знаеше къде точно се намира и какво да очаква. Добре ли си?
— Мъфи, нищо ми няма. Просто следващия път ще изуча от край до край биографията на мъжа, с когото съм.
Ако бях запомнила нещо от връзката си с Едуардо, то беше: никакви мъже повече без предварително да съм ги проучила напълно.
— Познавам човек, който разполага с резюмета за живота на някои от най-желаните ергени в този град — добави Мъфи.
— Наистина ли? — намеси се Синтия.
— Да, но теб не те засяга, Синтия, защото си омъжена. Ти ме слушай внимателно — нареди Мъфи, вторачена в мен.
— Мъфи, наистина е свръхмило от твоя страна, но в момента не ми е необходим „подходящ“. Взимам си почивка от всичко това. Твърдо съм решила да се съсредоточа върху кариерата си.
— О, мила, това не бива да става в никакъв случай. Нима искаш да започнеш да употребяваш „Ботокс“ още от тридесетгодишна? — възрази Мъфи, а лицето й доби драматично изражение. — Виж само какви бръчки си е направила Хилъри Клинтън! Прекалено на сериозно взе кариерата си.
Заради естетиката Мъфи винаги е била решително против сериозното отношение към кариерата. Убедена е, че работата унищожава кожните ти клетки. Понякога старомодните възгледи на Мъфи ме карат да се питам защо не я изложат като експонат в „Метрополитен“.
— Трябва да те запозная с моя приятел Доналд Шенфелд. Адвокат по разводи за всеки с някаква стойност, който ще се развежда.
— Мъфи, нямам чувството, че Едуардо е на път да се разведе — обърнах й внимание аз.
— Не го предлагам на него, а на теб — обясни Мъфи. Питам се дали Мъфи не страда от ранен стадий на алцхаймер. Все пак не се нуждаех от развод, след като не бях успяла да се омъжа, нали? Тя обаче продължи:
— Доналд е страхотен. Уредил е много бляскави разводи в този град и не по-малко бляскави връзки. Развеждаше ме, като същевременно беше и адвокат при развода на горкичкия Хенри. Веднага преценил, че сме идеалната двойка, запозна ни и виж ме сега! Какви чудесни къщи притежавам къде ли не! Доналд Шенфелд знае кой на какъв хал е и, което е по-важното — кой е на път да се разведе.
— С огромно удоволствие бих се запознала с него — намеси се Гуендолин.
— Гуен, ти си омъжена — скастри я Мъфи.
— Знам, но защо да не съм в течение кой е на пазара. За всеки случай.
Запитах се дали съпрузите на Гуендолин и Синтия са така заети да си търсят следваща съпруга, колкото бяха заети съпругите им да си търсят втори съпруг.
— Виждаш ли — поучително отбеляза Мъфи. — Трябва да изпреварваш събитията в този град. Подходящ за женене разведен мъж се появява на пазара и всички се оживяват. Изчезва, преди да успееш да попиташ: „Склонен ли си да подпишем предбрачно споразумение?“ Огромно преимущество е някой като Доналд да бди за интересите ти предварително.
— Не смяташ ли, че мъж, който е на път да се разведе, едва ли ще желае веднага да се впусне в нова връзка? — осведомих се аз.
— Именно тук вие, всички момичета, грешите. Търсите постоянно на неподходящи места. Разкошното на разведените е, че положително са от типа мъже, които са склонни да се женят. Това не е гаранция при всички ергени, нали?
Понякога логиката на Мъфи въобще не следва традиционните пътища.
— Доналд има идеалния кандидат за теб.
— Мъфи, престани! — извиках аз.
Нямах сили да я слушам повече. Тя, разбира се, изобщо не ми обърна внимание, а продължи:
— Патрик Сакстън. Четиридесет и една годишен. Все още има коса. Почти разведен. Занимава се с кино. Върти някакво студио. Постоянно пътува от бряг до бряг. Ходи буквално навсякъде с частния си самолет, което изпълва сърцето ми с щастие, защото много мразя да си представям как пътуваш с редовен полет, макар да си работещо момиче и всички останали да постъпват така. Копнее да се запознае с теб.
