Уговорените срещи с непознат са за тъжни нюйоркски момичета без хубави дрехи в дрешника. Нямаше начин да се явя на такава.
— Чувала съм, че е феноменално богат — вметна Синтия с широко ококорени очи.
— Не търся богат тип — отсякох.
Говорех истината. Всички, които познавам с богат съпруг или гадже, постоянно се оплакват за пари; никога обаче не съм ги чула да се оплакват от възможностите за пазаруване, осигурени от подобно състояние.
— Не е чак толкова богат — намеси се Мъфи. — Не е от онези, които те карат да се чувстваш окаяна, нито притежава собствена яхта. Но е собственик на четири къщи, а според мен това го прави достатъчно богат.
Някои момичета в Ню Йорк биха приели да излизат с Патрик само заради допълнителното място в дрешниците. Но „почти разведен“ звучеше като „женен“. Този тип направо бе изключен от списъка ми, преди още да попадне в него.
Гласовата поща е съвременният американски вариант на древното китайско мъчение с капка. Джаз не можеше да бъде уловена двадесет и четири часа на ден, седем дни в седмицата по никой стационарен или мобилен телефон. На следващия ден отново оставих няколко съобщения с надеждата тя да откликне. Не исках този материал да го сполети съдбата на интервюто с наследницата от Палм Бийч. Нямаше какво да предприема, освен да чакам пред телефона. Вместо да стоя и да разсъждавам върху свободния ми, без годеник живот или вечери, незапълнени със срещи, реших да мисля положително и да планирам облеклото си за събитието, посветено на спасяването на Венеция; в крайна сметка събирането щеше да се състои след два дни.
Точно докато звънях в офиса на Каролина Херера да проверя дали ще ми дадат рокля под наем, другата линия звънна. Веднага прекратих модното си обаждане до Каролина. Сладникав момински глас от типа на Мерилин Монро подхвана:
— Здравей, аз съм Джаз Конесей. С огромно, ама наистина огромно удоволствие съм съгласна да пишете за мен.
— Джаз! Отдавна се опитвам да се свържа с теб. Къде си?
— Ооо… — прозина се тя изтощено, — на някаква яхта, ама не знам къде се намира. Но е страшно забавно. Защо не дойдеш?
Момичета като Джаз постоянно канят всички навсякъде, дори хора, които не познават, и когато нямат представа къде са.
— Кога ще си отново в Ню Йорк?
— Представа нямам. Не ми задавай такива въпроси. Не е изключено да се върна и утре. Чудя се дали да не отида на събирането, посветено на спасяването на Венеция. Баща ми е спасявал града многократно, затова е редно да присъствам.
— И аз ще присъствам. Защо не се срещнем там да се уговорим за следващата сутрин?
— Но тези събирания са толкова скучниии… Да, много са ми скучни. А аз съм на тази яхта сега и ми е толкова гот… А и не държа да пишат за мен в списанията.
Да уговориш светско момиче да постъпи както ти искаш, е все едно да играеш шах. Трябва да предвидиш поне три хода напред. Необходимо е само да поискаш каквото не желаеш и ще получиш мечтаното. Затова заявих спокойно:
— О, тогава в никакъв случай не бива да пишем за теб. Прекарай добре на яхтата и…
— Не, почакай! Възможно е да успея все пак. Защо наистина не се срещнем на събирането?
— Сигурна ли си? — продължих нерешително. — Не искам да прекъсвам ваканцията ти и така нататък.
— Слушай, аз постоянно съм във ваканция. Всъщност, наложително е да си почина от това състояние. Иначе става толкова скучнооо…
— Как ще те разпозная на събирането? — попитах делово.
Тя се изхили и обясни:
— Ще бъда момичето с най-късата пола и най-страхотния тен.
Предстоеше ми да видя как човек се облича като венециански дож с минипола.
— Господи, и тази вечер е С. X. P. С. — въздъхна Джули, оглеждайки тълпата, събрала се в представителната зала на котел „Сейнт Риджис“ да спасява Венеция.
Седяхме на бара и пиехме коктейли с ягоди. Джули беше облечена в дълга, тясна рокля от златно ламе от „Халстън“, толкова модна в момента, че беше направо налудничаво. След като потъна в дълбока депресия относно модата във връзка с маскения бал, посветен на Али Макгроу, категорично отказваше да се облече по подобие на някого. И аз не приличах особено на венецианка, но изглеждах добре в набраната тъмносиня рокля, изпратена ми от Каролина. Отсега се натъжавах, защото трябваше да я върна.
— С. X. P. С? — повторих аз озадачено.
Понякога склонността на Джули към съкращения оставаше неразбираема за мен.
— Същите хора — различно сборище — обясни тя със страшно отегчен вид.
Джули бе съвършено права: събирането по случай спасяването на Венеция представляваше гмеж от едни и същи светски особи, рокли и бижута, които виждаш на всяко събиране в Ню Йорк. Оглеждах присъстващите, търсейки красавица с минипола, но попадах единствено на момичета в бални рокли с размерите на малки апартаменти. Толкова тел за поддържане на кринолините понякога действа травмиращо. Задръстванията пред входа на тоалетната, когато две момичета желаеха да се разминат, бяха по-тежки от тези на аутобана за Ню Джърси в час пик.
Лара и Джолийн присъстваха, облечени в еднакви розово-сини рокли от „Бил Блас“. Отскоро бяха започнали да си купуват по два броя от всяка рокля за случаите, когато искаха да се облекат като близначки. И двете не бяха виждали Джаз. Оказа се, че никой не е виждал Джаз на събирането. Започнах да се стресирам: нима никога нямаше да напиша материал? Заех определеното ми място и се постарах да запазя спокойствие.
Оказах се на една маса с Джули, Лара и Джолийн. Те бяха превъзбудени, защото им бяха поставили задачата да определят кое е най-добре облеченото момиче на събитието.
— Номинирам теб — каза Лара на Джолийн.
— Не, ти си най-хубавата — възрази Джолийн.
— Напротив — ти — не се отказваше Лара.
— Слушайте, момичета — прекъсна ги Джули, — нека сме честни. Най-красивата съм аз, но не върви да дадем наградата на себе си, затова хайде да се съсредоточим да изберем победителката.
Състезанието не ме забавляваше. Постоянно мислех как ще напиша материала си, ако обектът ми никога не е на разположение. Посвещаването на кариера сериозно обърква светския ти живот, ако не си предпазлив.
Побъбрих с мъжа, седнал вляво от мен — брокер от Уолстрийт. Дори не забелязах, че столът вдясно е празен, докато не чух глас да казва:
— Съжалявам за закъснението. Много невъзпитано от моя страна.
— Няма проблем — отвърнах небрежно.
Когато се извърнах да го погледна, се озовах лице в лице с мъж, облечен в безупречен смокинг, с наскоро изгладена кърпичка в малкото джобче. Косата му бе сресана назад и той се усмихваше широко. Този тип бе стопроцентов отличник от школата на чаровниците.
— Заприказвах се с нашите спонсори и се увлякох. Но най-важното е да успеем да съберем възможно повече пари за каузата.
Не бях чула името му. Затова, докато сядаше, хвърлих крадлив поглед към картичката пред мястото му. Там пишеше: „ПАТРИК САКСТЪН“.
Понякога буквално ми иде да убия Мъфи. Дори Патрик да беше нещо като почти светец, даващ всичките си пари и посвещаващ цялото си време на Венеция, не означаваше, че съм променила решението си да не се интересувам от почти разведен мъж, който вероятно вече е набелязал бъдещата си съпруга. От другата страна на масата преговорите за определяне на най-добре облеченото момиче се разгорещяваха все
