— Какво? — попитах.
— Сломена съм — обясни Джаз.
— Защо?
— Заради бикините ти.
— Нещо не наред ли има?
— Не, не. Сломена съм в положителен смисъл. Изключително готини бикини. Правя ти комплимент.
— Много ти благодаря, Джаз. И аз съм сломена от твоя избор — отвърнах.
Беше с щампован бански и около врата й имаше намотани повече диаманти, отколкото са холивудските звезди на червения килим, отправили се към церемонията за раздаването на наградите „Оскар“. Вътрешно си помислих, че като М. П. Р. малко се е престарала да си придаде хипарско-шикозен вид.
— Жан-Жак — извика Джаз на момчето, което надзираваше басейна, — донеси на приятелката ми пешкир. — Обърна се към мен и обясни: — Просто не е редно да легнеш на стол точно край този басейн. Тук всички предпочитат белите пешкири.
— Мислех да си наема кабинка — споделих.
— Недей — разубеди ме Джаз. — Много са затворени. Никой няма да те забележи, а нали искаш да те видят?
Последвах инструкциите на Джаз и се изтегнах до нея върху бяла постелка.
— Умирам от глад — промърморих. — Ще си поръчам сандвич. Искаш ли нещо?
— Не, аз съм на диетата на „Дю Кап“.
Оказа се, че предлаганата диета на хотел „Дю Кап“ се състои от безкрайни коктейли „Белини“, фъстъци и солени бисквити. Както Джаз правилно ме осведоми, фъстъците са много по-вкусни от сандвичите, които дори в „Холидей Ин“ са по-добри.
— Е, написа ли вече материала за мен? — поинтересува се Джаз.
— Да — излъгах. От редакцията настояваха да го получат веднага, но как да вляза вътре, когато имах възможност да придобия такъв великолепен тен? — Ти какво правиш тук? — полюбопитствах.
— Да правя? Нищо не правя! Придружавам един приятел, който ще покаже шест филма.
— Гледала ли си нещо хубаво?
— Още не съм ходила на прожекция, но всички говорят за филма, който ще въртят днес следобед. На някакъв режисьор от Ел Ей. Бил страшно нашумял и всички го хвалят колко е готин. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Разбира се, защо не? — съгласих се. — Как се казва филмът?
— „Дневникът“. Всички твърдят, че бил смешен като филмите на Уди Алън, когато все още правеше забавни филми.
Тръгнахме от хотела в четири. Неизвестно как Джаз бе успяла да ангажира единствения шофьор под наем в Антиб с открит джип. Излязохме от алеята пред хотела и поехме по крайбрежния булевард.
— Какво ще облечеш за коктейла тази вечер? — изкрещя Джаз, за да надвика вятъра, развяващ косите й.
— „Маккуин“. Патрик ми я купи.
— Унищожително! Била си с Патрик Сакстън и той ти е купил рокля? Невероятно.
— Не съм „била с него“, а просто съм с него. Дори не го познавам добре.
— Прочети. Това е информацията за филма.
Хвърлих поглед върху листа, който ми подаде. На него пишеше:
Чарли? Чарли не правеше печеливши смешни филми. Той правеше нискобюджетни интелектуални филми, които никой никога не гледаше. Не ми стигаше, че бях открита полумъртва от безнадежден филмов режисьор, а сега той се оказваше всеобщият любимец на филмовия фестивал в Кан.
— Джаз, не мога да дойда. Трябва да предам материала си. — Потупах шофьора по рамото и помолих: — Бихте ли ме оставили тук, моля?
Той отби, бързо изскочих от колата.
— Но нали каза, че си написала материала? — възмути се Джаз.
— Ще се видим довечера — подхвърлих през рамо и се върнах пеша в хотела.
Точно започвах да се чувствам по-добре по отношение на всичко, и строгото, неодобряващо лице на Чарли в бара на „Риц“ изплува в съзнанието ми. Присъствието му определено ме хвърляше в настроение за силна доза „Адвил“. Освен това клюката за мен и Едуардо беше подробно разгласена от пресата, следователно той щеше да остане още по-разочарован от мен. Пък и определено исках да предам материала си навреме. Изключително важно е да може да се разчита на теб, щом желаеш да напреднеш в кариерата, особено след като си издънил някои неща напоследък.
По-късно, докато нанасях на лаптопа в стаята си финалните щрихи към материала, телефонът звънна.
—
— Здрасти. Лара е. Добре ли прекарваш? Джордж Клуни там ли е?
— Тук е толкова хубаво. Трябва да дойдеш някога — отвърнах.
— Чу ли, че Чарли е получил наградата? Прочетохме го вече в пресата.
— Така ли? — промълвих аз. — О…
Защо най-хубавите неща се случват на най-неприятните хора, а най-лошите — като това да оплешивееш преждевременно например — на най-симпатичните? Господи, нали това не означаваше, че Чарли ще е на коктейла?
— Добре ли си? — долетя гласът на Лара.
— Идеално — уверих я.
— Да не си разстроена заради Зак и вятърничавата манекенка?
— Може би малко.
— Постарай се да не мислиш за това. Двамата са толкова задръстени — дори не подозират до каква степен. Обади се, когато се върнеш.
— Непременно.
—
В шест следобед изпратих материала по електронната поща. В Ню Йорк беше едва пладне, тоест изпреварих поне с час последния срок. Поръчах си двойно „Белини“ от рум сървиса, за да го отпразнувам. Преди коктейл двойно „Белини“ страхотно ти помага да не се чувстваш нервна, а това е идеалният „номер“, ако не си пристрастяващ се тип. Всъщност, след като изпих двойното „Белини“, се почувствах вълшебно не- нервна и дори започнах да си мисля как с радост бих се срещнала с Чарли Дънлейн на коктейла, облечена в разкошната рокля на „Маккуин“, и то придружена от филмов продуцент, на когото гледат с добро око. Така Чарли щеше да разбере, че не съм склонна към самоубийство смотанячка, която привлича единствено отвратителни мъже.
Единственият проблем с белинитата — като се замисля в ретроспекция — беше, че когато започнах да обличам ефирната шифонена рокля, купена ми от Патрик, изглежда не съм била достатъчно предпазлива и не съм се съобразила с всичките онези мехурчета от шампанското, бълбукащи из организма ми. Нахлузих роклята върху главата си. Опитах се да я издърпам надолу. Олеле! Заяде и ме притисна като в менгеме от главата до пъпа. Не бях в състояние да помръдна; не виждах нищо; ръцете ми не можеха да се придвижат нито нагоре, нито надолу. Сигурно бях забравила да отворя ципа. Много бавно се опитах с гърчене да се измъкна от роклята. Точно бях на път да се освободя и чух отвратителен звук от разкъсване на плат.
