Часът вече беше 6,25. Отворих ципа и отново облякох роклята. Именно тогава видях унищожителната рана, зейнала на гърба. Положението бе непоправимо: роклята абсолютно не ставаше за носене.
Патрик щеше да пристигне след тридесет и пет минути. Напълно отчаяна изтичах до стаята на Джаз и силно потропах на вратата. М. П. Р. винаги разполагат с бляскави резервни тоалети.
— Случи се огромно нещастие. Дори позвъняване на 911 няма да помогне — обясних, когато Джаз най- после отвори.
— Нямаш никакви проблеми, сладка. Ще вземеш резервния ми тоалет — предложи тя.
Каква светица! Джаз беше готова за коктейла. Изглеждаше шеметно в червена рокля от „Валентино“, копираща модата от 70-те години и обсипана с копринени рози. Паниката ми малко намаля. Ако резервният тоалет на Джаз поне малко приличаше на този, то въобще нямаше за какво да се безпокоя. Тя отиде до дрешника и извади копринена вечерна рокля.
— „Оскар“. Модел от новия сезон. Заповядай — подаде я тя.
Поех роклята от сребристосива тафта. Наборът й бе пребогат. Вътрешно тайничко се развълнувах. Облякох я и изтичах до огледалото.
Приличах на айсберг. Да, уверявам ви. Защо единствената несполучлива рокля, направена от Оскар през цялата му кариера, трябваше да се озове на гърба ми, когато потенциално ми предстоеше най- бляскавата вечер през целия ми живот? Сега разбирам как се е чувствала Холи Бери, когато спечели „Оскар“. Наложи се да отиде да вземе онази сладка, малка, златна статуетка пред очите на целия свят, облечена като кънкьорка. Нищо чудно, че оттогава страда от стрес. Не бях в състояние да промълвя и дума. Да, много мило беше от страна на Джаз да ми предложи роклята, но и тя долавяше, че съм страхотно разочарована.
— Да, наистина изглежда малко натруфена — призна тя. — Но да не забравяме, че французите нямат представа колко е старомодно да си натруфен. Въобще няма да се усетят, гарантирам ти.
Нямах време да се притеснявам. Втурнах се обратно в стаята си и обух черните си обувки. Щяха да изглеждат великолепно с шифонената рокля, но с айсберга приличаха на две котви. Грабнах си чантичката. В този момент телефонът звънна.
— Долу съм, в колата — обяви Патрик.
— Идвам — изчуруликах аз все едно всичко е наред.
Дори няма да забележи с какво съм облечена, уверявах се аз; мъжете са такива. По стълбите слязох с рамото напред — полата на роклята се оказа по-широка от стълбището — и се опитах да се настаня елегантно в колата на Патрик. Трудна задача, защото едва успях да провра себе си и роклята през вратата. Понякога модните тенденции те карат да се чувстваш като парче пастет.
— Здрасти — жизнерадостно поздравих аз.
— Здравей — отвърна Патрик. При вида на тоалета ми лицето му се издължи. — Мислех, че ще си с роклята на „Александър Маккуин“. Това е „Оскар де ла Рента“.
Направо неземно! Винаги съм изпитвала невероятно подозрение към мъжете, наясно с модата, колкото и аз. Разказах на Патрик какво се бе случило.
— Съжалявам, но това е резервният тоалет на Джаз Конесей — завърших и се захилих.
Патрик дори не се усмихна. Останах с впечатлението, че разказът ми изобщо не му се стори забавен. Цяла вечер почти не ми проговори. Това е проблемът с гейовете и нормалните мъже, които разбират прекалено много от мода: зяпват по теб, когато си авангардно облечена с нещо от „Маккуин“, но появиш ли се с нещо натруфено и с вид на айсберг, мигом стават самата студенина. Цялата вечер Патрик се държа възпитано, но хладно. Остана запленен от осеяната с рози рокля на Джаз от „Валентино“, но пък аз погълнах толкова „Белини“, че самочувствието ми почти не го забеляза. Единственото, с което мога да се поздравя за онази вечер, е, че не срещнах Чарли Дънлейн. Въобще не се мярна.
На другия ден, по време на закуска, получих нова бележка.
Тръгваме в 1 часа. Кола ще те откара до летището, където ще те чакам. Приятна слънчева баня!
Не ми звучеше особено ядосан. Вероятно не беше разстроен от айсберга в края на краищата. Сигурно не беше толкова повърхностен, колкото ми се стори вчера. Понякога съм прекалено строга в преценките си.
Телефонът иззвъня. Олелееее! Главата ме цепеше; ноктите ме боляха. Дори усещах косата си — нещо уникално при махмурлук от „Белини“. Обаждаше се Джаз.
— Здрасти. Връщам се в града с вас — осведоми ме тя.
— Чудесно. Излитаме в един.
— Ще се видим на летището — каза.
Ето, Патрик въобще не беше толкова отвратителен. Много мило да предложи на Джаз да се прибере с нас.
Но същевременно, щом Джаз ще пътува с нас, се налагаше да се издокарам с първокласен тоалет, подходящ за пътуване в частен самолет. С цепеща ме глава чевръсто облякох бяла лятна рокля, обух златни сандали и сложих златни обици халки. Вързах косата си на конска опашка с любимия ми шал от „Пучи“. После легнах върху леглото с торбички лед върху ноктите и останах така, докато дойде да ме вземе колата по обяд. Патрик се държеше като светец: изпращаше ми коли и бележки непрекъснато. Питах се дали, когато се върнем в Ню Йорк, няма да ми изпрати нова рокля, за да замени онази, която унищожих, но същевременно не бях сто процента сигурна, че ще го направи.
На път към летището минахме през Жуан-ле-Пен — симпатично селце с повече магазинчета за обувки и бикини, отколкото е възможно да си представите. След тридесет секунди не устоях на изкушението да направя набег на пазара. Спирайки колата, шофьорът заяви:
— Пет минути,
Снабдена с около двадесет и пет чифта бикини, четиринадесет саронги и шест чифта еспадрили с удебелени пети — знаете как е на изисканите летни купони в Ню Йорк: задължителна процедура е да сменяш банските между две хранения — се настаних обратно в колата. Пазаруването определено ми помогна да се съвзема от преживяното унижение предишната вечер. Не преставах да се радвам как момичетата в Ню Йорк ще припаднат, виждайки какви еспадрили им купих. Винаги съм била привърженик на идеята, че ако си имала достатъчно късмет да предприемеш незабравими пътувания в чужбина, винаги купувай за приятелките си нещо модно. Беше едва средата на май и предстояха няколко седмици до Четвърти юли, но за момиче от Ню Йорк никога не е прекалено рано да започне да трупа на склад плажни дрехи.
Шофьорът ме остави на Терминал № 1. Отправих се към Изход № 0, откъдето тръгваха частните самолети. Нямаше и следа от Патрик или Джаз. Вероятно още не бяха пристигнали. Приближих униформен служител.
—
—
Погледнах часовника: 1,30 следобед. Бях закъсняла само с някакъв си половин час. Не беше възможно Патрик да е отпътувал без мен.
— Какво?! — не повярвах на ушите си.
— Той тръгна преди час с момиче с тен.
Как е възможно той да постъпи така с мен; как е възможно тя така да постъпи?! Особено след като написах такъв хубав материал за нея. Изведнъж се почувствах омаломощена и разтреперана: белинитата, предлагани в хотел „Дю Кап“, си отмъщават в най-неподходящите моменти.
— А аз как ще стигна до Ню Йорк? — попитах.
Не се съмнявах, че този привлекателен пилот ще се погрижи да ме качи на друг частен самолет по- късно. В края на краищата бях безупречно облечена за такова пътуване.
—
