Тези луди, луди глезли

Извърна се рязко и се отдалечи. Очевидно дрехите ми го оставиха напълно безразличен. Точно щеше да излезе от салона, когато се обърна към мен и посочи към прозорците отпред. Проследих показалеца му с поглед: от другата страна на алеята видях входа на Терминал № 2. Сърцето ми замря. Разберете ме правилно: нямам нищо против летищата като цяло, но там, във фоайето, имаше повече хора, отколкото на парад за Деня на благодарността. Бедата да пътуваш с частен самолет е, че после никога — никога — не желаеш отново да се качиш на редовен полет. Съветът ми към всеки, комуто предстои да пътува с частно возило, е да го направи единствено ако оттук нататък това ще му бъде стандартът. Честна дума, в този момент ми се искаше никога да не бях виждала облицования с чортова кожа таван на частния самолет на Патрик и никога да не бях опитвала изключително вкусните сандвичи, сервирани там.

Чакай, чакай: какво ми се въртеше из главата? Ако не внимавам, ще се превърна в капризна глезла като Патриция Дъф или някоя друга, не по-малко ужасна. Защо да не пътувам с редовен полет като всички останали хора по света? Мобилизирах цялото си самообладание и извлякох силно увеличения си багаж през алеята. Горещината беше убийствена. Докато стигна до гишето на „Ер Франс“ се чувствах като повехнала маруля.

Земната стюардеса зад гишето — сивокоса и безупречно сресана — ме погледна все едно съм употребяван анкерпласт.

— Oui? — посрещна ме тя. — Мога ли да ви помогна, Madame?

Защо французойките винаги така педантично се опитват да разстроят млади момичета като moi, наричайки ги „мадам“? Жестоко е, особено когато главата ти пулсира от изпитите „Белини“.

— Mademoiselle — поправих я аз. — Изпуснах самолета си за Ню Йорк. Кога е следващият полет?

— В три. Устройва ли ви?

— Разбира се — уверих я аз.

— Дължите 4376 евро.

— Какво? — преглътнах мъчително.

— Разполагаме с места само в първа класа.

— А на по-късен полет?

— Всички места са заети.

Бях на път да се разплача. Не разполагах с 4376 евро, за да ги хвърля на вятъра за еднопосочен билет до Ню Йорк. Въпреки това прехапах устни и подадох картата си „Виза“. Щях да таксувам цялото пътуване като доста скъпо струващ провал, от който обаче бях извлякла морална поука: никога не се обличай като наконтен айсберг, ако вместо това можеш да се облечеш с рокля на „Александър Маккуин“. Господи, толкова по-забавно щеше да е да похарча тези пари за розовия фотьойл от „А В С килими и мебели“ на Бродуей, за който мечтаех.

— Merci — кимна стюардесата, грабвайки картата ми. — Качването е след половин час.

— На кой изход, моля? — попитах.

Докато тя проверяваше, огледах опашките пред съседните гишета. През няколко от мен зърнах позната фигура. Извих шия, за да видя по-добре. Чарли Дънлейн чакаше пред гишето за полета до Ел Ей. Господи, нямах никакво желание да го видя. Ненавиждах случайните срещи, особено с хора, заварили те наскоро точно когато си взел свръхдоза „Адвил“. Още по-лошо бе, че изведнъж забелязах колко по-симпатичен е Чарли, отколкото го помнех. Имаше хубав тен и изглеждаше овладян и доволен от себе си. Единствено той имаше хубав вид на изкуственото осветление, характерно за летищата. Предполагам, може да се третира като триумф на личността. Това, че го видях в този момент, определено ме заплаши с диабет: от шок кръвната ми захар падна до нула, кълна се. Изведнъж ми се зави свят, уплаших се дали няма да припадна от смущение. Реших да се взема в ръце. Тръснах глава и погледнах в другата посока.

Все пак, напомних си, сега е по-добре, отколкото ако го бях срещнала предишната вечер. Да не забравяме, че вече не бях с натруфената айсбергова рокля, а с първокласен костюм за пътуване, напомнящ малко носените от Лий Радзивил дрехи в Капри през 70-те години; освен това не се държах като самоубийца, а с напълно нормален вид се готвех да се кача на полет за Ню Йорк — с други думи, овладяно, нормално и никога не предприемало опит за самоубийство момиче. Дали да не го поздравя, а после никога вече да не му проговоря?

— Ей, здравей — извиках, макар и леко смутена.

Ето, готово. Направих го. Дори да ме ненавиждаше, не ми пукаше. Чарли се обърна и ме погледна. Господи, отново ми прималя. Тези белинита действат изключително коварно понякога.

— А, здрасти… — махна ми неловко и посочвайки гишето пред мен, добави: — Май искат да говорят с теб.

Обърнах се и видях строгия вторачен поглед на наземната стюардеса.

— Мадам — заяви тя високомерно, — съжалявам, но не можете да пътувате. В картата ви няма достатъчно пари — заяви и ми я връчи.

— Сигурна ли сте? Моля, опитайте отново — заумилквах се аз.

— Non. Отдръпнете се встрани, ако обичате.

Изведнъж изпитах огромно съчувствие към изхабени вече супермодели. Вероятно се чувстват точно така: в един момент целият свят е в краката им, а в следващия всеки ги подмята както си иска. Започнах да си събирам нещата. В този момент Чарли се провикна:

— Ще те изпратя до твоя изход. До салона за полета до Ел Ей е.

Господи, сега и това ли? Едно е да изпуснеш излитането на частен самолет — то си е направо натрупване на поучителен житейски опит. Освен това няма как да се разбере, че ти се е случило, нали? Друго е обаче да бъдеш разкрит — и то от познат, — че няма как да се прибереш вкъщи. В никакъв случай не желаех Чарли да разбере в какво положение съм — без билет и без пари. Предусещах, че няма да срещна одобрение от негова страна. Междувременно той се приближи и взе част от багажа ми.

— Ще ти позволят ли да вземеш всичко това като ръчен багаж? — зачуди се.

— Разбира се — отвърнах, все едно винаги носех със себе си куфар и четири пакета от различни магазини.

— Ти… добре ли си? — попита Чарли и ме погледна загрижено.

— Чудесно се чувствам — уверих го.

Изведнъж ми хрумна, че възторжените отзиви за Чарли в Кан вероятно са заличили всякакъв спомен от инцидента с адвила.

— Наистина ли? Тревожа се за теб след… Париж — промърмори той смутено.

— Добре съм. Направо — чудесно.

По принцип не лъжа, но когато го правя, съм tres убедителна. Отправихме се към изходите. Вътрешно треперех от страх. Представа нямах как ще се сдобия с билет между общото фоайе и изхода. Не желаех отново да се почувствам унизена пред този човек. Същевременно не ми хрумваше как да го разкарам, защото бе толкова мил да ми носи багажа; това обаче ме излагаше на риск да бъда разкрита в какво неловко положение се намирам. Опитах се да бъбря, все едно всичко е толкова наред, колкото твърдях.

— Радвам се, че ти и Джули изяснихте нещата помежду си — подхвърлих.

— Да, изяснихме ги. Тя е страхотно момиче. Направо невероятно — усмихна се той ласкаво.

Очевидно го бе пленила напълно, явно бе главозамаян от нея. Несъмнено Чарли нямаше и най-бегла представа какви ги върши тя. Джули винаги съумяваше да опази в тайна забежките си. Знаете ли какво стана после? Комбинацията от хипогликемия и главоболието от белинитата изведнъж ме накара да изпитам известно съчувствие към Чарли. Имам предвид, че той вероятно беше свестен човек, независимо дали го харесвах или не. Нещо като онзи парфюм на „Тиери Мъглър“ — „Ейнджъл“: никак не ми допада, но не означава, че парфюмът е лош. В края на краищата милиони хора приемат уханието му за божествено. Вероятно Чарли беше моя „Ейнджъл“, ако съществува аналог между мъже и аромати, които мразиш.

Пристигнахме до пункта за проверка на билети. Нямаше как да мина без бордова карта.

— Най-добре да се сбогуваме тук — подметнах аз небрежно. — Искам да се отбия в тоалетната.