Джолийн държеше „Шанхайски космополитън“ (другото модно питие в Ню Йорк — китайски вариант на „Космополитън“) в една ръка, а с другата влачеше Лара. Джолийн косеше бели панталони, разкроени при глезените, а Лара — черна къса рокля, осеяна с ципове. Вероятно си мислеше, че пънк модата се е върнала. А дали пък наистина не се беше върнала? Лара имаше отегчен вид, но лицето на Джолийн сияеше от вълнение.
— Майкъл Корс! — обяви тя с драматичен глас, заставайки до масата ни. — Той! — Последва драматична пауза. — Е! — Нова пауза. — БОГ!!! Вижте ме. Не са ли страхотни новите му пролетни панталони? — Завъртя се, за да видим по-добре изваяния й силует. — Заради разкроената кройка е. Така краката изглеждат по-слаби. Майкъл Корс разбира женските бедра както никой друг…
— Стига, Джолийн — прекъсна я Джули раздразнено. — Защо не се съсредоточиш върху нещо друго? Хрумвало ли ти е от време на време да прочетеш нещо?
— През цялото време чета — възрази Джолийн. — Отварям „Вог“ поне веднъж дневно. Друг иска ли „Шанхай космо“? Връщам се след минута — изчурулика тя и отлетя.
Тази вечер се държеше като побъркано водно конче. Лара се настани до мен.
Джули изглеждаше отегчена.
— Ще извърша убийство, кълна се, ако някой още веднъж спомене тези нови разкроени панталони, въобразявайки си, че ги е открил преди другите — закани се тя.
В известно отношение имаше право. Разговорите по време на нюйоркските купони понякога ставаха много битови, едва се издържаха. Лицето на Джули изведнъж грейна.
— Сетих се — възкликна тя. — Ще организирам литературен кръжок. Само така ще помогна на такива като Джолийн да влеят нещо във вятърничавите си глави. Всъщност на всички ни ще е от полза.
— На мен ми стига да ходя на кикбокс, за да постигна каквото желая за себе си — заяви Лара.
— Точно в това е проблемът — въздъхна Джули.
Джолийн се върна в сепарето с ново питие.
— Джолийн, желаеш ли да се включиш в литературния ми кръжок? — повиши глас Джули, за да надвика шума. — Възнамерявам да наема някой сладък нюйоркски професор, който да ни запознае с важни факти от литературата. Какво ли да прочетем?
— Защо не Вирджиния Улф? Изглеждаше страхотно във филма „Часовете“ — възторгна се Джолийн.
— На членове на моя литературен кръжок няма да им е позволено да говорят за дрехи, Джолийн. Това важи и за теб, Лара — предупреди Джули и изгледа и двете строго. — Там ще обсъждаме единствено книги, ясно ли е?
— Напълно — кимна Лара. — Но разрешено ли е да гледаме филма по книгата, ако не разполагаме с достатъчно време да прочетем самата книга?
— Някой някога споменавал ли ти е, че си сладък? — попита Джули.
Седеше върху камара книги в кабинета на Хенри Б. Хартнет — млад преподавател по литература в Нюйоркския университет. Няколко дни след купона в „Китайският бар“ Джули потърси преподавател от университета. Твърдо бе решила да учреди литературен кръжок, особено след като Мъфи й подхвърли, че Гуендолин Бейнс и Синтия Кирк ще организират такъв. Джули държеше да ги изпревари.
Понеже изпитваше леко притеснение, Джули ме помоли да я придружа на срещата с „професора“, както го наричаше тя, от Нюйоркския университет. Пристигна облечена като Силвия Плат в къса пола с дантели и със сплетена на плитка коса, след като видя Гуинет Полтроу във филма. Дори носеше ниски обувки. Останах шокирана, защото до този момент Джули не даваше вид да знае за съществуването на ниски обувки. Помоли ме да се облека „академично“, та в университета да се отнесат сериозно към нас. Затова същата сутрин покорно навлякох тъмносиня скромна рокля. Не устоях обаче и преди да изляза от апартамента, прибавих черни мрежести чорапи и червени обувки от „Кристиан Лубутин“. Животът е прекалено скучен, ако не добавиш някои модни детайли, нали?
Хенри очевидно имаше малък опит с млади жени и никакъв с принцеси от Парк авеню. Изглеждаше смутен и пазеше дистанция, като постави огромното бюро, отрупано с писмени работи за проверка, помежду ни.
— Сладък? — повтори той тихо.
— Да, сладък си. Сигурно дрехите ти придават този умен вид, а и фактът, че си така стеснителен, професоре — обясни Джули.
Хенри безспорно беше сладък. А дрехите, които му придаваха „умен вид“, се състояха от износени кадифени панталони, ленено сако и английски мокасини. Ризата му беше малко оръфана на яката.
— Аз всъщност не съм професор. Тепърва ще се опитам да стана такъв. Засега съм просто преподавател. Смятате да се запишете в курса ли?
— Професоре, приличам ли ви на студентка?! Не желая да ходя на никакви лекции. Просто искам да се усъвършенствам и да дам същата възможност на приятелките си, които определено се нуждаят от това. Говорят единствено какъв гений е Майкъл Корс и не издържам вече.
— За кого? — попита Хенри плахо.
— О, страшно ми допада, че не знаеш кой е Майкъл Корс — възкликна Джули. — Ще ни научиш ли на литература? Живея в „Пиер“, много е приятно. Ще изпращам колата да те взима, ще покривам всички възникнали разходи и ще ти платя колкото поискаш. Ако ни услужваш с ума си по няколко часа на седмица, всички моментално видимо ще се подобрим. Моля те, не ми отказвай. Моля те! — Преди Хенри да отговори, Джули продължи: — В състояние съм да повикам когото искаш да се грижи за храната и напитките. Одобряваш ли „Илейн“ като фирма за кетъринг? Ще е подходящо ли за литературна сбирка?
— Според мен соленки и сирене е предостатъчно — плахо отвърна Хенри.
— О, значи приемаш, професоре — зарадва се Джули. — Толкова съм щастлива.
— Не съм професор, госпожице Бергдорф.
— Но един ден ще бъдеш, нали? Ще помоля татко да ходатайства да те направят веднага, ако искаш. В края на краищата толкова пари е дал на университета ви, че на практика е негов. Добре. Ще изпратя колата да те вземе в шест във вторник. Времето е идеално за литературен кръжок, понеже във вторник никога не се случва нищо.
— Само още едно нещо, госпожице Бергдорф.
— Да?
— Нека се договорим коя книга желаете да прочетете. Трябва всички да сте запознати с нея преди вторник, ако ще я обсъждаме.
— Яко! — възкликна Джули. В ентусиазма й обаче се прокрадна минорна нотка, понеже си даде сметка за необходимостта да прочете цяла книга. — Именно затова си ни нужен — продължи тя решително. — Да ни насочиш какво да прочетем.
— Много хора харесват „В недрата на морето“ от Натаниел Филбрик. Аз самият я изчетох на един дъх — сподели Хенри.
— О, любовна история! Прилича ли на „Титаник“?
— Отчасти, но тук има повече китове — обясни Хенри. — Щом ви е харесал „Титаник“, ще ви хареса и книгата.
Откакто се върнах от Кан, Патрик Сакстън ми се обаждаше с маниакална настойчивост. Бил ме изоставил на летището в Ница поради налаганите от властите мерки за сигурност. (Заради тероризъм или нещо подобно самолетът трябвало да излети точно в уречения час.) В моите представи предимството да имаш частен самолет включва и възможността да излетиш, когато пожелаеш, или въобще да не излетиш, ако не искаш. Патрик твърдеше, че не е така.
— Умолявах пилотът да изчака още малко — уверяваше ме той по телефона няколко дни по-късно. — Но френските диспечери на летището не допускаха никакво изчакване през този ден. Ужасно съжалявам. Дано не ти е било трудно да се прибереш. Притеснявах се за теб.
Охо! Май Патрик все пак бе Майка Тереза.
— Съжалявам за закъснението. Наистина постъпих глупаво. Но поне да ми беше оставил бележка — не се предавах аз.
