Заведе ме на кафе в „Сънсет“, където изядох и нискокалоричен соев ванилов сладолед. Обожавам го — трябва да го опиташ при първа възможност. А Чарли ми обясни какъв глупак е Брадли и каква специална жена съм аз и как Брадли доникъде нямаше да стигне без мен, а накрая обобщи, че каквото е писано, ще стане. Не познавам друг от филмовата индустрия, който да хукне спонтанно да утешава съпругата на шефа на студиото, когато може да загуби много повече, утешавайки нея, а не шефа. Толкова е симпатичен. Накара ме да се почувствам страшно позитивно. Изпитвам… Не съм в състояние да го обясня… Щастие — завърши Дафне и се засмя блажено.
Дафне никога не е била щастлива. Явно й промиваха мозъка. Наложително бе да се махне от града.
— Защо не отскочиш до Ню Йорк? — предложих й.
— Не намираш ли, че е страшно мило от негова страна да се държи така? Толкова е трогателно — продължи Дафне.
— Джули събира литературен кръжок след няколко дни. Много ще се радва да присъстваш.
— Литературен кръжок ли? Това са глупости! — засмя се Дафне. — Всички ще се изпокарат помежду си. Ще остана тук да си изясня отношенията с Брадли. Обещавам да ти се обадя, ако нещо се случи. Чарли е страшно сладък, не намираш ли?
— Вероятно — промърморих неохотно.
— Ти добре ли си? — попита Дафне загрижено.
— Да, да, чудесно — уверих я.
— Чух, че си била в Кан със Сакстън. Толкова ли е добър в леглото, колкото разправят?
— Дафне! Дори не сме се целували. Просто го придружих.
— Стига бе! Знаеш ли как го наричат в Ел Ей?
— Как?
— Патрик Секса. Не е ли гениално?
— Не е моят тип.
— Стига бе! Той е напълно твой тип, ако си решила да флиртуваш и да се държиш несериозно. Но внимавай със съпругата. Тя е пълно куку и става направо нетърпима, реши ли, че той наистина харесва някого. Хайде, ще се търсим. Чао — приключи Дафне и затвори.
На екипажа на „Есекс“ предстоеше да изпита агонията от пълната липса на слюнка. Езиците надебеляваха и се превръщаха в нещо подобно на безсмислен баласт, който от време на време се удря в зъбите. Стана невъзможно да говорят помежду си, но някои от страдалците не се предаваха, а стенеха и виеха. Последва обилното потене до кръв, което води до мумифицирането на някога жизнения организъм. Езикът набъбва до такава степен, че се процежда през стиснатите челюсти. Клепачите се напукват и от очите потичат кървави сълзи. Гърлото е напълно пресъхнало и дишането става невъзможно; създава се ужасяващото усещане, все едно се давиш. Накрая, когато слънцето пресушава избилата по кожата пот, следва живата смърт.
„В недрата на морето“ определено не следваше сценария на случилото се между Кейт Уинслет и Леонардо ди Каприо, както очаквах. Започнах да чета книгата късно през нощта преди литературната сбирка при Джули. Прочетох горе-долу половината и почти не спах след това. Много е мрачна. Описва потъването на китоловен кораб и как някои от екипажа оцелели, като изсмуквали костния мозък от кокалите на мъртвите си другари. Изплаши ме повече от филма на Итън Хоук, в който след самолетната катастрофа всеки готви другия, за да го изяде на закуска. Гуендолин Бейнс и Синтия Кирк въобще нямаше да се справят. В шест вечерта в деня на събитието Джули, изпаднала в истерия, ми звънна.
— Господи, току-що прочетох книгата. Как ще обсъждаме оцеляването на шестима мъже, разделили си кръвта на една костенурка, докато отпиваме „Морски поли полъх“? А разпределението на местата ме подлудява! Нямам къде да сложа Джаз Конесей — ами тя е преспала с гаджето или съпруга на всички останали. Мими не говори с никоя, освен ако не е бременна, а Мадлин Крофт не сяда до слаб човек, защото иначе ще припадне. Синтия Кирк и Гуендолин Бейнс не си говорят, защото са съпредседателки на галата в Американския балетен театър и не стигат до споразумение чие име първо да бъде изписано на поканата. Никой не може да седне до никого! Главата ми ще се пръсне. Напоследък не съм мигнала. Ооо…
Не успях да се съсредоточа върху думите на Джули, защото в съзнанието ми се въртеше единствено Патрик Сакстън. Разговорът с Дафне ми помогна да наместя някои неща. Патрик се оказа по-коварен и от Едуардо, и от Зак: той беше професионален плейбой и безнадежден случай за момиче като мен. За миг си се представих заобиколена от изгладнели, обезумели от жажда мъже на потъващ кораб, но бързо прогоних видението от главата си. Джули се нуждаеше от успокоение. Обясних, че точно излизам и ще бъда при нея след тридесет минути.
Колко диаманта са нужни, за да прочетеш една книга, питах се аз същата вечер, оглеждайки гостите на Джули. Дванадесетте момичета, събрани в библиотеката, носеха общо поне шестдесет карата диаманти, и то само във вид на обици; възможно е да бяха и повече. Шели носеше не по-малък от презокеански кораб пръстен със син диамант, поне десет карата. Само Джули не приличаше на момиче, тръгнало на коктейл. В шитите по поръчка джинси и моряшка фланелка имаше вид все едно отива на уикенд на Кейп Код. Беше боса, а ноктите на краката й бяха лакирани в деликатен нюанс на водорасло.
— Наистина се тревожа за умствените способности на приятелките си — прошепна тя, когато влязох. — Съмнявам се дали са прочели и първата страница. Въобще не са си раздвижили мозъците. Много ги обичам всичките, но диамантите понякога са толкова… отегчителни. Хайде да сядаме.
Единственото, което Джули намираше отегчително по отношение на диамантите, бе да не притежава в огромно количество нови.
Баркли бе преобразил библиотеката в луксозна каюта. Фенери се поклащаха, сякаш в помещението подухваше нежен морски бриз. По масата бяха разхвърляни стари карти и овехтели корабни дневници. Сервитьор поднасяше сини мартинита и коктейли „Май Тайс“ заедно със салфетки, на чиито остри ръбове моряк можеше да си пререже гърлото. Момичетата седяха в полукръг; Хенри беше настанен в огромен фотьойл в единия край. Нервно прикрепяше купчина книги и тетрадки върху коленете си и отпиваше от питието. Сигурно щеше да се чувства по-удобно върху електрически стол, честна дума.
Джули и аз се настанихме на дивана. Щеше да е толкова приятно да забравим всичко останало и да се впуснем в обсъждане на трагедията на китоловците, колкото и ужасна да беше съдбата им. Настъпи затишие и Хенри подхвана:
— Е, добре сме се събрали… Книгата е чудесна и се надявам да сте имали време… да прочетете поне част от нея — завърши той срамежливо.
Аз, естествено, се бях съсредоточила напълно върху лекцията на Хенри, но 99,9 процента от момичетата в салона обръщаха повече внимание върху неоспоримия чар на Хенри, а не върху темата, по която говореше. Джули бе буквално литературно омаяна от него. От време на време долавях прошепнати реплики.
— Дали е от рода Хартнет? — процеди през зъби Джолийн.
— Онези от стоманената индустрия ли? — промълви Лара.
— Да. В областта на стоманата те са като клана Кенеди. Трябва да се омъжиш за него. Въобще някоя от нас трябва да се омъжи за него — реши Джолийн.
От доста дълго време Джолийн напълно бе забравила, че е сгодена. Хенри приключи с лекцията и се обърна към Джолийн:
— Джолийн, май искаш думата. Ще се потопиш ли, така да се каже? — предложи Хенри.
— Разбира се — отвърна тя ентусиазирано. — Ти от стоманената фамилия ли си?
Хенри размести листата върху коленете си и прочисти гърло, имаше смутен вид.
— Да, от същото семейство съм — призна. — Не това обаче сме се събрали да обсъждаме тази вечер. На какво от книгата да се спрем? — попита той.
— Ами ако трябва да направя анализ на героите — заговори Джолийн
