Не, помислих си аз. По-добре да се обадя на Патрик Сакстън да изпрати хеликоптер да ме вземе. Дали има място да кацне на моравата на Старата енорийска къща?
— Смятам да облека кремавия си костюм от Каролин Чарлз. Как мислиш?
— Коя е Каролин Чарлз? — поинтересува се Джули.
— Любимата модна дизайнерка на принцеса Анна.
Защо мама просто не приеме, че е американка, и не носи дрехи от „Бил Блас“, както правят майките на всички, нали? Тогава ще изглежда чувствително по-добре.
— Знаеш ли как бащата е успял да изчезне така тайнствено в Америка? — попита майка ми.
— Никога не са използвали титлата. Така каза Чарли — отвърнах.
— Титлите, скъпа. В множествено число. Дънлейн е семейното име, а титлите са граф на Суер и виконт Стратън. Като имаш толкова много имена и постоянно сменяш държавите, където живееш, никой всъщност не знае кой си точно. Не разбирам защо британците постоянно крият прекрасните си титли! Направо е престъпно. Между другото, утре семейство Финула ще доведат дъщеря си Агата. Тя е лесбийка, но всички трябва да се преструваме, че не го знаем.
Невъзможно бе да се спи тази нощ. Ами ако Джули наистина изглежда по-добре в рокля на Валентино, отколкото на Зак Посен, питах се аз, докато лежах будна в стаята за гости. Бях готова да мисля за всичко, само и само да забравя за вчерашната случка. В края на краищата — да, в момента Зак П. бе най-модният дизайнер в света, но едно момиче наистина ли иска да прилича на Клое Севинье в сватбения си ден. Кълна се — не заради безплатните дрехи, които щях да получа от Валентино, — изведнъж се почувствах длъжна да попреча на Джули да провали сватбения си ден, като се облече като индуска актриса.
— Джули — прошепнах, — спиш ли?
— Донякъде. Какво има?
— Защо не предпочетеш Валентино да ти направи роклята? Зак не ти ли се струва малко авангарден?
— Помолила съм много дизайнери да ми направят рокля. Опитвам се да ощастливя всички. Ще взема окончателното решение в деня на сватбата. Когато излизам, променям по милион пъти концепцията си как да се облека, затова искам да имам избор, когато се омъжвам.
— Не бива да постъпваш така.
— Напротив. Уха! Не мислиш ли, че имението на Чарли е фантастично? И колко антики само. Питам се дали някога ще ме покани да му погостувам, след като бях така жестока да излизам с Тод в Париж. Яко! Само как застъпвах срещите!
Очевидно Хенри вече бе повлиял на Джули. Досега никога не я терзаеха угризения, задето излиза с няколко мъже едновременно, а още по-малко го бе изразявала.
— Джули, разрешаваш ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— Чарли скъса ли с теб в Париж?
— Добре де — да. Изглежда го направи.
— А защо каза, че още сте заедно?
— Не ставай глупава. От историческа гледна точна никой никога не зарязва Джули Бергдорф. Не разбирам защо ти позволяваш на толкова мъже да те зарязват. Допускаш ли, че Чарли ще продаде някои от картините си? Онази в библиотеката много ми хареса. Ще изглежда доста по-добре в стаята ми в „Пиер“.
— По мои впечатления хората тук не продават семейните си реликви — споделих.
— Жалко. Всички са на мнение, че вие двамата сте лудо влюбени. При това той притежава великолепно имение и какво ли не. Двамата ще сте страшно сладки заедно.
Господи, Джули започваше да говори като майка ми.
— Джули, престани!
— Няма да е лошо да излизаш с него. Сега поне знаем, че разполага с достатъчно средства да си позволи шофьор. Страхотна находка е. Имай предвид, че след страхотното ти избухване днес следобед и неприличното ти държание към Чарли…
— Господи, много ли невъзпитано се държах?
— Дори нямаш представа.
Да чуя това от всепризнатата кралица на неприличното поведение, ми дойде малко в повече. И въпреки това Джули беше права: нахълтах в къщата на Чарли, откраднах красивата кутийка (все пак, понеже не знаеше за това, то не се броеше), едва не се разтопих пред него, обидих майка му — а и моята, — и то непосредствено след смърт в семейството. Сега, лежейки в тъмното, се почувствах глупаво. Май бях преиграла. Чарли вероятно е почтено човешко същество — нищо, че се възползва безскрупулно от безпомощното ми състояние в „Мърсър“ — и се държа доста мило с мен при няколко неприятни с течения на обстоятелствата. Всъщност не се е опитвал да ме заблуди, че не е граф, а просто не се е фукал, за разлика от другите ми мъже, между които Едуардо и Патрик. Английските благородници спазват безумен морален кодекс и никога не споменават каквото и да било, ако би прозвучало дори и мъничко като фукане. Беше факт — налагаше се да призная, макар и със съжаление, — че Чарли прояви безупречно възпитание, докато за мен не можеше да се твърди същото днес.
— Господи, Джули, чувствам се страшно глупаво. Дали ще ми прости, ако му се извиня на тържеството утре?
Щях да му върна и кутийката, помислих си аз. Щеше да е не по-малко трудно от извинението. Тя беше толкова божествена, че вече страхотно се бях привързала към нея. „Тиленол“ — обезболяващото ми лекарство — щеше да е къде-къде по-доволно да живее там, вместо в картонената кутийка, с която ми го продаваха.
— Непременно го направи. Така всички ще се повеселим на купона, а на теб може да ти се отвори парашутът да преспиш с него.
— Джули, престани! Имаш ли „Амбиен“? — попитах я. Усещах как за нищо на света нямаше да заспя без помощта на химията.
— Разбира се.
Джули затършува с ръка по пода до леглото си. Намери малко пластмасово шишенце, отвори го и ми подаде бледооранжевото хапче.
Пъхнах го в устата си и го глътнах с малко вода. Какво блаженство е да лежиш върху мамината колосана калъфка за възглавница от ирландски лен, помислих си аз.
— Сложи това — нареди Джули на следващия ден и ми подаде бледорозова копринена рокля, украсена с дантели.
Отстрани имаше сексапилна цепка; беше напълно неподходяща за английско градинско парти.
— Ще облека роклята от „Баленсиага“ — възразих аз.
— Не бива! Всички вече са носили такива — въздъхна Джули. — Освен това с нея едва ли ще заловиш типа със замъка.
Доколкото не възнамерявах да заловя типа със замъка, реших, че не ми пука. А и си помислих, че ако, докато връщам кутийката, изглеждам пленително, показвайки част от крака си, Чарли няма да ми е толкова сърдит. Винаги съм смятала за редно при възможност да разсейваш един мъж с прийомите на модата. Поех розовата рокля и я облякох. Наближаваше един часът и трябваше да се появим сред гостите.
— Изглеждаш готова за схрускване — похвали ме Джули. Самата тя изглеждаше така в костюма си с цвят на шамфъстък.
— Благодаря. — Тайно пъхнах в чантичката си кутийка за хапчета. — Хайде да вървим, иначе мама ще полудее.
— Скъпа! Насам!
Мама махаше на Джули и мен от сенчестия ъгъл на шатрата в края на градината. Тържеството по случай рождения ден на татко беше в разгара си и олицетворяваше идеалната картина на провинциалния живот в Англия. Навсякъде по моравата гостите стояха на малки групички, отпиваха шампанско и видимо се
