забавляваха. В интерес на истината мама се беше справила страхотно. Имаше в изобилие дървени пейки, където да се сяда, а по масите — стъклени съдове, пълни с градински цветя. Около татко, облечен в любимия си раиран костюм, се тълпяха дългокраките дъщери тийнейджърки на приятелите му. Точно според предвижданията на мама слънцето печеше жарко все едно си в Палм Бийч. Ако не се чувствах така напрегната, мина ми през ума, страшно щях да се забавлявам.
Джули и аз взехме по чаша шампанско и тръгнахме към мама. Беше облечена във вече споменатия кремав костюм и с шапка в същия тон. (Както вероятно се досещате, мама не пропускаше случай да си сложи шапка.) Изглеждаше малко натруфена, но същото важеше за мен и за Джули. Повечето гостенки носеха сламени шапки и древни следобедни рокли, каквито обикновено обличат представителките на английското висше общество на градински партита.
— Господи — промълви Джули, докато пресичахме моравата, — тези хора не са ли чували за мода?
— Джули, англичанките смятат модата за нещо вулгарно — обясних.
— Колко тъжно — въздъхна тя и по лицето й се изписа трагично изражение.
— Скъпа, не си си сложила фон-дьо-тен — отбеляза мама.
— Не, мамо, защото е прекалено горещо.
— Джули, изглеждаш чудесно. Кой ти е правил тази великолепна рокля? — Преди Джули да отговори, мама погледна през рамото ми и възкликна: — Графиньо! — Напрегнах се. Предстоеше неловка среща. — Колко се радвам да ви видя. Шампанско?
Джули и аз се обърнахме. Видяхме Каролина да се приближава. Изглеждаше страхотно елегантна по типичния небрежен английски маниер. Носеше мъжки панталони, а на раменете й бе метнат индийски шал.
— Брук, моля те, наричай ме Каролина.
— Добре. Искаш ли шампанско, Каролина? — повтори мама сияеща.
— Здравейте, момичета — поздрави ни тя. — Със страхотни тоалети сте.
— Благодаря. И вие изглеждате прекрасно — отбеляза Джули.
— Джули, разкажи ни за сватбата си — помоли мама. — Кой ще ти прави роклята?
Въобще не успявах да се съсредоточа върху злободневните разговори. Къде беше Чарли?
— Ами всеки ден променям решението си, но в момента се колебая между Оскар де ла Рента, Валентино, Маккуин и Зак Посен. Ще реша в самия ден — обясни Джули.
— Някои от тях няма ли да останат разочаровани? — поинтересува се Каролина.
— Вероятно, но аз съм изключително глезена, страшно богата и невероятно красива, затова от мен се очаква подобно поведение — обясни със сладка усмивка Джули. Забелязала шокираното изражение на Каролина, добави: — Всичко е наред. Не ме съжалявайте. Харесвам се такава.
— Е, къде е момчето рожденик? — смени темата Каролина.
— Питър пуши с тийнейджърките — обясни мама. — А къде е твоето момченце? Надявам се всеки момент да се появи.
— Помоли да го извиня, Брук, и да предам колко съжалява, че не е в състояние да присъства днес, но сутринта му се наложи да се върне в Лос Анджелис.
— Толкова скоро след погребението? — не успя да прикрие разочарованието си мама.
— Току-що приключи с режисирането на филм и някой настоявал да говори с него да направи нов. Налагало се да тръгне още днес, както каза. Знаеш какви са американците, става ли въпрос за бизнес. Много са амбициозни — довърши Каролина натъртено.
Чарли нямаше да дойде? Това означаваше пълен крах за номера с извиняването ми. Изведнъж се почувствах напрегната и раздразнена.
— Джули, ела да си вземем по един фис — предложих аз и й направих таен знак: хайде да се измитаме оттук.
— Защо? — попита смаяно Джули.
— Ей сега ще дойдем, мамо — подхвърлих, хванах Джули за ръката и я измъкнах от шатрата.
С Джули се вмъкнахме в кухнята.
— Господи, Джули, какво ще правя? — попитах окаяно.
— За какво говориш? — погледна ме тя загрижено.
— Не е тук!
— Кой?
— Чарли.
— И?
— Как ще му се извиня и ще му кажа, че съжалявам?
Макар цял следобед вчера да се бях ужасявала от мисълта за предстоящата среща, в момента бях истински разочарована от отсъствието на Чарли.
— Изпрати му имейл — предложи Джули.
— Много е невъзпитано. Трябва да се извиниш лично, ако си искрен — възразих аз.
— Господи, съвсем си хлътнала по него.
— Нищо подобно. Но как да постъпя? — простенах и закрачих нервно напред-назад из кухнята.
— Защо толкова настояваш да му се извиниш лично? До ушите ли си влюбена в него, или какво?
— Не става въпрос за нищо подобно, Джули. Просто се чувствам ужасно, след като вчера следобед се държах така. Искам да се убеди, че съм отговорна и зряла, че съм добър човек и така нататък.
— Кого будалкаш? Луда си по него.
— Джули! Нещата са много по-ужасни, отколкото си ги представяш. Вчера откраднах нещо от библиотеката.
— Сериозно? Да не си взела семейно бижу?
— Не. Взех кутийка за хапчета.
Джули ме погледна малко разочаровано.
— Не е кой знае какво — отбеляза тя.
Бръкнах в чантичката си, извадих емайлираната кутийка, сложих я на масата и я отворих. Показах надписа на Джули.
— Господи, колко е красива — възкликна тя. — Според мен трябва да я задържиш като сувенир.
— Не мога.
— Добре. Ще се измъкнем оттук, ще отидем да я оставиш и никой никога няма да разбере какво е станало. Хайде, качвай се в колата, мила, и да вървим.
Всеки път, когато е в Европа, Джули наема спортен модел беемве, за да се възползва от либералните ограничения на скоростта. Черните пътища и алеите с остри завои към замъка не й се опънаха. Джули ги преодоляваше все едно участваше в ралито в Монако.
— Джули, намали! — изкрещях при поредния остър завой.
— Извинявай — подхвърли тя, рязко натискайки спирачките. — Страшно мразя да карам бавно.
Продължихме с малко по-умерена скорост. Докато минавахме покрай поляна, осеяна с макове, Джули попита:
— Не сме имали време да го обсъдим, но какво ще кажеш за годежния ми пръстен?
Размаха ръка пред лицето ми и огромният диамант просветна на слънчевата светлина.
— Невероятен е — признах.
— Нали знаеш какво казват: колкото по-голям е диамантът, толкова по-дълго трае връзката.
Откровено казано, малко се тревожа от представите на Джули за брака. Откакто се сгоди, не бе помъдряла колкото си представях.
— Той притежава горе-долу половин Кънектикът, а на мен страшно ми хареса там.
Джули определено беше влюбена. Откакто я познавах, Кънектикът й действаше алергично. Винаги твърдеше, че огромният брой омъжени жени там, шофиращи безцелно с рейнджровъри, носещи еднакви ванилови на цвят, адски скъпи кашмирени пуловери с деколте по шията от „Лоро Пиана“ и самотни диаманти, я тласкат към самоубийство.
— Искаш ли да те придружа? — попита Джули петнадесет минути по-късно, когато спряхме пред вратата на замъка.
