— Вие ли сте младата дама от приюта? — попита полицаят.
— Аз съм — проплаках аз. Вече не ми пукаше. — Моля ви, отведете ме вкъщи.
12.
Най-забележителното на Старата къща на енорийския пастор е, че въобще не е стара. Колкото и да се дразни мама, истината няма как да се скрие: строена е през 1965, а не през 1665 година. Удобна тухлена къща във викториански стил с четири спални. Това не спря мама да влага пари в увивни рози и бръшлян, подстриган да заобикаля входната врата и прозорците, в опита й да придаде по-старинен и автентично английски вид на сградата.
Когато се прибрах, у дома нямаше никой. Полицай Лайл, на когото налетях пред замъка, любезно предложи и изтегли спрялата ми кола с неговата, за да я докарам до вкъщи. Минах отзад и влязох през кухнята, влачейки куфара след себе си. Господи, мислех си, докато се изкачвах по задното стълбище към стаята за гости, какво направих току-що в замъка. Изведнъж съжалих за наговорените неща далеч повече, отколкото подозирах, че ще съжалявам. Изпитвах раздразнение и се измъчвах, но не успявах да определя защо. Може би се дължеше на часовата разлика след полета. След днешния следобед се чувствах крайно изтощена и мечтаех единствено да се изтегна върху леглото си за час.
За жена, склонна към мигрени, изборът на мама за тапетите е стопроцентово необясним. Всеки сантиметър от стаята за гости — включително и таванът — е покрит с тапет на пълзящи жълти рози, а абажурите на настолните лампи и диванът са в същия нюанс. Дори пешкирите и хавлиите в банята са жълти. Честна дума, виждайки го, щях да умра от главоболие. Останалата част от стаята беше задръстена с вещите на Джули, все едно току-що е влязла и е изсипала съдържанието на три куфара върху леглото и по пода. (Вероятно точно така беше постъпила.) Имаше кутийки за бижута, тоалетни несесери, купища гримове, два мобилни телефона, фотоапарат и чисто нови дрехи и обувки; имаше дори ароматизирани свещи и две снимки в рамки на Джули и баща й, метнати върху купчините. Джули винаги пътува все едно си сменя квартирата, защото прочела в „Пари мач“, че като „персонализираш“ с вещи от вкъщи хотелските стаи или гостните, в които си настанена, ще се чувстваш по-спокойно.
Оставих куфара и чантата си със зеброва шарка в средата на помещението и се излегнах върху дрехите на Джули на едно от леглата. Отчаяно копнеейки да се разтоваря от случилото се преди малко, вдигнах телефона от нощното шкафче до леглото и се обадих на Джолийн.
— Ей — започна тя веднага, — чу ли какво става между Джули и Хенри? Винаги съм подозирала, че някоя от нас ще го грабне. Но имам проблем около сватбата и се питах дали не можеш да помогнеш.
— Какво е станало?
— Джули помолила Зак Посен да й направи сватбената рокля. Вера Уанг се разстроила дълбоко и заплашила да се оттегли завинаги от бизнеса с булчински рокли. Опитай се да убедиш Джули да се откаже от Зак и да отиде при Вера. Ако Вера се оттегли преди аз да се омъжа, ще умра. Как ще се облека за сватбата си?
— Тя ми каза, че Александър Маккуин ще прави роклята й.
— Господи, и него ли е поканила?
Сватбите винаги изваждат на преден план най-лошите черти на принцесите от Парк авеню. Сватбите на приятелките им стават причина маниакално да се вкопчват в едно-единствено нещо: собствените им сватби. Джолийн обаче имаше известно право. Ако Вера Уанг се оттегли, ще съсипе цялото неомъжено население на Парк авеню. В този момент чух да звъни мобилен телефон. Вероятно беше на Джули, защото имаше обхват.
— Ще се опитам — обещах. — Трябва да затварям. Мобилният на Джули звъни.
— Добре. Но не забравяй за Вера и роклята ми!
Вдигнах мобилния телефон на Джули. Обаждаше се Джаз. Звучеше по-обезпокоена дори от Джолийн.
— Къде е Джули? — простена тя.
— Няма я в момента — обясних.
— О, Господи! Трябва да говоря с нея за господин Валентино. Той настоява да направи сватбената й рокля. Има ли шанс да я убедиш да се откаже от Зак Посен? Не те притискам, но ще загубя работата си като муза, ако не му осигуря Бергдорфската булка плюс антуража й.
— Джаз, нямам представа дали ще успея.
Нямах желание да бъда въвлечена в това модно фиаско.
— Моля те! Валентино ще те отрупа с подаръци във вид на нови дрехи. В момента с него сме в Егейско море, на яхтата му. Защо не дойдеш? Тук е божествено. Господи, какво ще му кажа на вечеря?
В един момент Джаз е невинна наследница на горски масиви, а в следващия — безскрупулен проводник на модната империя на Валентино. Много е шокиращо, когато близките ти приятелки прибягват до подкупи. Нямаше да участвам, каквато и щедрост да бе готов да прояви Валентино по отношение на дрехите.
— Джаз, трябва да затварям.
— Добре ли си? — попита тя.
— Да. Ще се чуем.
В момента проблемите на Джаз с кариерата й ми се струваха страшно повърхностни. Сама да се оправя. Разтревожена, защото тоалетът ми за следващия ден е страшно измачкан, скочих от леглото и започнах да разопаковам багажа си. Закачих минироклята си от „Баленсиага“ (страшно хубава и секси, но едва ли щеше да бъде оценена подобаващо в Стибли) на вратата на гардероба. Под нея подредих обувките и бельото. Но къде бяха разкошните ми диамантени обици? В интерес на истината не бяха точно мои, а на Джули. Но тя, вероятно съвсем беше забравила за тях; пък и аз — честна дума — отдавна възнамерявах да й ги върна (поне от девет месеца) и за малко да го сторя на няколко пъти.
Старателно проверих всеки сантиметър от куфара, изпразних тоалетната чантичка, прерових дрехите, изтърсих върху леглото цялото съдържание на ръчната си чанта. Никъде нямаше и следа от обиците. Напълно отчаяна, претърсих джобовете на панталона и напипах малък предмет. Сърцето ми замря, като се сетих за златната кутийка за хапчета с емайлираното капаче. По дяволите! Напълно забравих да я върна, когато се появи икономът. Извадих я и седнах по турски на пода. Отворих капачето. На гърба му бе изписано калиграфски: Поднесено на графа на Суер за проявената храброст в битката при Ватерло, 1815.
О, не! Кутийката не само представляваше изящен, красив предмет, но имаше и историческа стойност за семейство Суер. Вероятно струваше хиляди долари. Налагаше се някак да я върна в замъка, без Чарли да разбере, че съм я взимала.
Чарли и без това не одобряваше особено поведението ми и това щеше да направи нещата още по- лоши. Не че ми пукаше, искам да кажа: нямах намерение да го виждам никога вече. Даже да ми предложи нова нощ, след която да ме терзаят угризения, въобще няма да ме изкуши. Беше ми дошъл до гуша. С нетърпение очаквах да свърши утрешния ден, да се върна в Ню Йорк и да изкарам среща за една нощ с мъж, когото няма да видя повече и който не е синът на съседа, чието семейство враждуваше с моето.
Чух гласове и затръшването на врата долу. Всички очевидно се бяха върнали. Бързо скрих кутийката в ръчната си чанта със зеброва шарка. По стълбите изтрополиха забързани стъпки и в следващия миг мама, татко и Джули се струпаха на прага на стаята.
— Добре ли си, скъпа? — попита мама. — Защо лежиш върху дрехите на Джули?
— Изтощена съм от часовата разлика — промълвих аз. — Извинявай за днес, мамо. Не е истина онова, което казах за тържеството.
— Навярно мнозина биха предпочели да попаднат в задръстване, вместо да присъстват на прием на майка ти — обади се татко. — Ох! — извика той, понеже мама го перна здравата по тила.
— Питър, това е твое тържество.
— Тогава защо не ми позволи да поканя някои от приятелите си?
— Мамо, всичко ще бъде наред — намесих се аз.
— Побъбрихме си много мило с Каролина, след като ти си тръгна. Чарли изглежда страшно разумно момче. Обясни на майка си колко мелодраматично възприема инцидента със столовете. Одобрихме се. След толкова години — най-после! Графинята ще дойде на тържеството с Чарли. Новината е сензационна, нали?
