стегна. Колкото и да бяха ужасни нещата, не биваше да се появя на празника на татко депресирана и намръщена. Би било прекалено себично. Знам, така се държи Наоми Кемпбъл, но на нея й се разминава заради страхотното тяло. Онази вечер в „Мърсър“ се държах необмислено, но това се дължеше на отчаянието ми, несигурността и пълната липса на оргазми наскоро. Сега се налагаше да си платя. Неизвестно как успях да се срещна с негодник, с изпечен лъжец и с професионален сваляч — съпруг на чудовище, а като капак на всичко преспах с бившето гадже на най-добрата си приятелка, който след това изчезна безследно. Бях обречена да водя живот на самотница — поне през следващата седмица. Насилих се да мисля позитивно. Надявах се Джули и аз да се сдобрим. Всеки момент щеше да поиска да вземе назаем костюма от „Версаче“. Докато в петък вечерта пътувах до летище „Кенеди“, за да хвана самолета, реших да съм весела заради онова, което имам, вместо да съм унила заради онова, което нямам. В края на краищата повечето момичета биха умрели, за да притежават толкова обувки от „Марк Джейкъбс“ колкото мен.
За да ти помръкне настроението, преминавайки през охранителните мерки на летище „Кенеди“ в десет вечерта, е достатъчно да се озовеш зад мъж, който по необясними причини пътува с четири лаптопа и всеки трябва да бъде отворен, поставен в отделна табла, сканиран, проверен и отново опакован. В моменти като този едно момиче започва да съжалява, задето си е променило характера. Ако ще работите върху подобряването на характера си, проявявайте избирателност: по чисто практични причини не бива да се отказвате от някои лоши навици. Да не приемеш пътуване с ЧС, е
Пристигнах на „Хийтроу“ в единадесет на следващата сутрин. Преди да се отбия в представителството на „Херц“, за да си взема колата под наем, отидох в тоалетната да се преоблека. Нямах никакво намерение да пристигна вкъщи с вид на толкова окаяна, колкото се чувствах. Да обърнеш внимание на външността си, докато се съвземаш от среща за една нощ, чувствително подобрява нещата. Помислете си за Елизабет Хърли — след всяка раздяла веждите й стават все по-истински. Винаги изглежда страхотно, когато пристига в Англия, за да се появи на някое безсмислено събитие сред висшето общество, като игра на поло или мач по крикет, в които участва и Хю Грант. Вдъхновена от нейния пример, се затворих в една кабинка и облякох прекрасен оранжев кашмирен пуловер (DKNY) и леки, кремави панталони („Джой“). С помощта на аксесоари от рода на кожен колан, семпли златни обици и бледотюркоазени обувки с каишка („Джими Чу“), и платнена чанта през рамо със зеброва шарка придобих доста уж небрежен, ала Лиз Хърли блясък. Нямаше начин някой да разбере, че съм го обмисляла три дни в Ню Йорк.
Дрехите ми не бяха особено подходящи за английската провинция, но аз пък не възнамерявах да се разхождам пеша из нея, докато съм тук. Единствената опасност за обувките ми — незначителна сама по себе си — представляваше краткото разстояние между взетата под наем кола и къщата. Мама беше павирала алеята пред Старото жилище на енорийския пастор още преди години, защото разбра, че макар чакълената настилка да е
Няма нищо на света — дори плувният басейн на хотел „Дю Кап“, — което да се сравни с топъл английски ден. Изключение вероятно прави плажът „Макарони“ на един от Карибските острови, но това е съвършено друга история. Два часа по-късно слязох от магистралата с наетото „Рено Клио“ и поех към селцето, където живеехме — Стибли. Дотам се стига само по тесни, виещи се пътища. Ограждат ги живи плетове, чиито клони се опират в страничните ми огледала. Британците не си падат по подрязването: нито на живите плетове, нито на ноктите си. Минах край порутени каменни фермерски къщи и през селца с къщурки със сламени покриви.
Към два следобед се намирах на двадесетина километра от къщата ни. Крайпътен знак ме приветства: „ДОБРЕ ДОШЛИ В ЕНОРИЯ СТИБЛИ-ОН-ДЪ-УОЛД“. Гледката наоколо, прекрасна както винаги, се загрозяваше само от стара мрачна сграда, някогашна викторианска болница, пред която сега пишеше: „СВЕТА АГНЕС — ПРИЮТ ЗА ЖЕНИ“. Използват мястото за убежище на малтретирани съпруги и самотни майки от години. Като дете помня как момичетата от приюта се мотаеха безцелно из селцето. Тъй като бяха лесни мишени, несправедливо ги обвиняваха за всички злини, сполетяващи Стибли, дори за падането на петела от ветропоказателя на черковната кула.
След два километра намалих, за да взема особено остър завой. Колата забоксува и изведнъж спря. Вдигнах ръчната спирачка, изключих от скорост и завъртях ключа да запаля двигателя. Отказа. Опитах отново. Същият резултат. Цели десет минути не успях да запаля.
Победена, оставих колата да се изтъркаля по инерция към съседната обрасла с трева поляна. Излязох и веднага стъпих в кравешко изпражнение. Господи, как щях да стигна до вкъщи? Тук мобилният ми телефон нямаше обхват. (Трябваше да си взема роуминг, напомних си раздразнено.) Никъде наоколо не се виждаше къща или други признаци на живот. Единственият шум идваше от огъващите се от вятъра житни стебла в съседната нива. Именно в такива моменти едно момиче съжалява, задето не седи между две манекенки на яхтата на Патрик Сакстън, нищо че са повърхностни и само се оплакват колко са „дебели“. Напомних си обаче за обърнатата нова страница в живота ми, тя явно включваше и ходенето пеша.
Сложих си слънчевите очила, грабнах чантата от седалката, заключих колата и тръгнах надолу по хълма. „Господи, колата на Елизабет Хърли положително никога не е засядала насред английската провинция“, мислех си аз, докато вървях. Не ставаш рекламно лице на „Есте Лодер“, ако си идиот, който разчита на „Херц“ за транспорт. Само след няколко крачки чух шум от двигател. По хълма се движеше трактор с ремарке, натоварено с говеда. Караше го млад мъж. Дали щях да успея да го уговоря да ме откара до вкъщи? Махнах му. Машината спря до мен. Забелязах, че по синята боя има слой прах и слама.
— Добре ли сте? — попита момчето.
Господи, беше страшно сладък: тъмни къдрави коси, червена тениска, кални джинси и стари, високи ботуши. Както се досещате, лошото ми настроение мигом се изпари.
— Добре съм — усмихнах се аз, понеже не се сетих какво друго да кажа.
— Колата ли отказа?
— Да.
Кокетно отметнах косата от рамото си. Господин фермерът бе на около деветнадесет, но не устоях на изкушението да изкарам лек флирт. (Няма нищо общо с „тежкия“ флирт, когато си наясно, че нещо ще се случи, и предварително си направила триъгълника си и всичко останало.)
— Някаква помощ?
Господи, обожавам английските момчета, които говорят толкова лаконично.
— Би ли ме откарал вкъщи?
— Къде?
— Старата къща на енорийския пастор, в Стибли.
— Далеч е. А и съм с ремарке. Но ще ви оставя във фермата. Ще се обадите по телефона.
— Добре — зарадвах се аз.
Татко щеше да дойде да ме вземе.
Дейв — така се казваше момчето — ми подаде ръка и аз се качих на седалката до него. Запали трактора и поехме. През цялото време си мислех: Бог да благослови „Херц“ и безсмисления им транспорт. Бях така щастлива да седя до него, че нито забелязах петното от машинно масло върху панталоните ми — явно лепнато, докато се качвах, — нито че краката ми са върху бала слама, която покрива разкошните ми обувки с прах.
След един километър Дейв спря. Пътека се виеше към върха на хълма. Не се виждаше никаква ферма. Единственият признак на живот беше пасящото стадо овце наблизо.
— Фермата е от другата страна — Дейв кимна към върха на хълма. — На петстотин метра.
— Ъхъ… — промърморих неопределено.
Дейв явно не разбираше нищо от обувки „Джими Чу“. Те са пригодени да извървиш пет метра, но не петстотин.
— Добре ли сте?
— Да. — Слязох от трактора. — Благодаря.
Дейв замина, а аз тръгнах към върха. Чух жвакащ звук. Погледнах надолу и видях тънък слой глина около подметките си. Американците не осъзнават някои неща за английската провинция: изглежда
