съблазнителна, но е същинско минно поле за обувките. Господи, помислих си, взимам си думите обратно — не е вярно, че английската провинция е по-привлекателна от хотел „Дю Кап“. Между двете няма нищо общо! Нямах никакво желание кракът ми отново да стъпи тук.
От върха стигнах до дървена порта; следваше разклоняваща се пътека. В подножието на хълма се виеше река, а пасбищата наоколо белееха от стада овце. В далечината вдясно различих обор и ферма. Вляво, насред зелена морава, се издигаше голяма къща. Замъкът Суер, разпознах го аз. А фермата явно е част от имението. Трябва да призная, че постройката се оказа много по-впечатляваща, отколкото я помнех. Не приличаше особено на замък, разбира се, а по-скоро на величествена сграда, но така е в Англия. Собствениците наричат домовете си замък, палат, кула и какво ли не — според мен, за да объркват чужденците.
Замъкът Суер беше направо пленителен. За малко да изгубя фобията си към английските провинциални домове. Облицован с жълтеникав камък, приличаше на огромен куклен дом с две крила. В далечината забелязах изкуствено езеро и парадни градини. Известно време не успях да откъсна очи от замъка.
Изведнъж се сетих, че мама и татко вероятно вече се притесняват къде съм. Погледнах назад към фермата. Беше по-близо от замъка, но между кален фермерски двор и кокетно разположен сред моравата замък момиче като мен винаги би предпочело замъка. Независимо че от двадесет години мама ме тормозеше с постоянни приказки за това имение, признавам — проявявах и любопитство. Щях да използвам телефона там и, докато чакам татко да ме вземе, да поразгледам тайничко. Нямаше защо да знаят, че съм аз, тоест дъщерята на съседа със злополучните столове „Чипъндейл“ от далечното минало.
Поех по пътеката към замъка. Дали пък няма да срещна малкия граф, мина ми през ума. Всъщност не ми пукаше. Вероятно вече е оплешивял и носи онези ярки чорапи, така предпочитани от аристократите. Пътеката скоро стигна до чакълестата алея. Поех по нея. Оказа се изпитание за „Джими Чу“, но ако ви интересува — те издържаха.
Стигнах до вратата на замъка с герб на нея, изрисуван в златно и синьо. Такива са представителите на висшето британско общество: ако не са те стреснали достатъчно, ти навират в носа герба си, за да ти вземат страха. Грабнах чукалото във форма на горгонска глава и нервно потропах.
Стоях там няколко минути, а горгоната не ме изпускаше от очи. Никой не се появи. Възможно ли е да няма никой? На алеята нямаше коли, но това не значеше нищо. Британците маниакално крият автомобилите си в обори и конюшни (дори красиви коли като „Ауди“), за да не ги обвинят, че: а) загрозяват гледката или б) се фукат. Почуках отново, този път по-високо. Пак не се появи никой.
Идеята да се върна във фермата никак не бе блазнеше. Както обикновено „Джими Чу“ бяха спрели напълно притока на кръв към стъпалата ми и вече почти не усещах краката си. Хванах дръжката на вратата и я завъртях. Аристократите винаги оставят вратите си отворени. И тези не правеха изключение.
Влязох в обширно преддверие, препълнено със статуи и бюстове. Толкова беше сладникаво, сякаш попаднах във вътрешността на сватбена торта.
— Ехо — извиках. — Има ли някой?
Докато чаках, се събух. Студенината на каменния под се отрази вълшебно върху отеклите ми крака. Единственият шум беше тиктакането на златния часовник над камината. Никой не се появи. Понеже къщата е толкова огромна, вероятно има множество входове и изходи, и дори семейство Суер да са си вкъщи, никога не са наясно кой точно влиза или излиза, предположих аз. Все едно да живееш на сирийската граница, но не с толкова много терористи.
Тръгнах да търся телефон; така щях да поразгледам необезпокоявана. Отворих резбована врата — оказа се, че води към трапезарията. Стените бяха отрупани с фамилни портрети. Белите като порцелан лица изглеждаха призрачно. Тези хора наистина се нуждаеха от загар менте. Понякога се питам как онези момичета са преживявали недоимъка на осемнадесети век. Как са се справяли без тубите плажно масло за изкуствен загар или блясъка за устни на „Ланком“ в дванадесет нюанса? Единственият признак, че не се намирам в 1760 година, беше огромният прожекционен апарат и екранът в единия край на помещението. Вероятно тук бе „конферентният център“.
Не биваше да се разсейвам. Трябваше да намеря телефон. Върнах се в преддверието. Напряко на стълбището висеше червен кордон с надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Сигурно бе предназначен да даде знак на хората, посещаващи конференциите, че нагоре са частните покои. Проврях се под кордона и се качих по стълбището. Надявах се горе да намеря кабинет и телефон. От площадката тръгваше дълъг коридор с много врати. Отворих първата. Вътре видях легло с балдахин от изящна китайска коприна.
Продължих по коридора. Последното помещение се оказа облицована с дъбова ламперия библиотека. Вмъкнах се вътре. Нямаше начин тук да не намеря телефон, реших, а и вече доста ми се искаше да съм си у дома. На далечната стена, от двете страни на мраморна камина с италиански пейзаж над нея, имаше полици с книги в кожена подвързия. В другия край на помещението, върху роял, се мъдреха стари черно-бели семейни фотографии, а малко по-настрани голямо бюро от орехово дърво бе затрупано с книжа. Изпод една от купчините видях да се подава старовремски телефон. Пристъпих към бюрото и вдигнах слушалката.
Докато набирах номера на родителите ми, окото ми грабна малка овална златна кутийка за хапчета. Върху емайлираното капаче бе изобразена с най-големи подробности английска батална сцена. Взех кутийката в ръце и я разгледах по-внимателно. По бюрото имаше поне още десетина изящни дребни предмети. Британците страшно си падат по всякакви джунджурии. През това време телефонът звънеше. Защо никой не ми се обаждаше?
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита английски глас зад мен.
Подскочих и изпуснах слушалката. Приведен възрастен мъж стоеше на вратата. Осеяното му с бръчки лице имаше вид на по-голяма антика от всичко, което видях досега в къщата. Беше облечен в черно сако и раирани панталони. Не исках да забележи кутийката в ръката ми. Пъхнах я в джоба си с намерението да я върна по-късно върху бюрото.
— О, здравейте — поздравих запъхтяно. — Кой сте вие?
— Икономът на семейство Суер. Какво точно правите тук?
Изгледа ме подозрително и спря за малко неодобрителен поглед върху мръсните ми боси крака.
— Ами, колата ме изостави насред път и търсех телефон — обясних нервно и вдигнах слушалката. — Родителите ми живеят в Старата къща на енорийския пастор.
— Налага се да информирам лорд Суер — обяви той и бързо изчезна от прага.
Затвори вратата и чух как ключът се завъртя в ключалката. Господи, явно мислеше, че крада или нещо подобно. Грабнах телефона и отново звъннах вкъщи. Този път някой се обади още след първото позвъняване.
— Мамо?
— Ехей, къде си, сладка-мила?
— Джули, ти ли си? — попитах.
— Толкова е готино да си в английската провинция! Представяш ли си — аз съм у вас.
Какво стана със скарването ни? И с тайнственото романтично пътуване на Джули?
— Дошла си за тържеството на татко, така ли? — смаях се аз.
— Е, не дойдох само за купона. Никога няма да повярваш: дойдох за проба на булчинската си рокля. Самият Александър Маккуин ще я прави! А после майка ти ми звънна и ме убеди да дойда за събирането по случай рождения ден на баща ти.
— Ще се омъжваш? За кого?
— Хенри Хартнет. Няма да се сетиш какво се случи: след литературното четене ме заведе да изпием по едно „Белини“, и оттогава все сме заедно. Изоставих всичките си други гаджета. Включително и Тод, горкичкия. Хенри е толкова сладък и богат. Направо е отвъд. Той е от Хартнетови със стоманата, но не го изтъква. Намира ме за най-забавното момиче, което е срещал. Нямаш представа колко общи черти имаме. Къде, по дяволите, си ти? Всички те чакаме. Между другото, пак ти говоря. Простила съм ти абсолютно всичко.
Трябва да призная на Джули, че при цялата й разглезеност е страхотно великодушна към прегрешенията на приятелките си. Това й е сладкото на нея. Не е в състояние да се сърди на когото и да било повече от няколко дни.
— Честито. Кажи на татко, че съм в замъка и чакам да ме вземе.
— Ти си в съседното имение? Господи, завиждам ти. Обзавеждането бива ли го? Или е натруфено като в
