Тези луди, луди глезли

— Не. Само стой тук, в колата за бягство. Връщам се след пет минути — уверих я.

Пъхнах емайлираната златна кутийка в чантичката си и слязох от колата.

— Става. Внимавай да не те хванат.

Господи, помислих си, промъквайки се през парадния вход, ще бъде ужасно неприятно пак да налетя на иконома. Прокраднах се нагоре по стълбището и поех по коридора към библиотеката. Почувствах се неловко, като се сетих каква врява вдигнах предишния ден. Копнеех да оставя кутийката и да изчезна оттук. Дори никога да не ми се удаде възможност лично да се извиня на Чарли, поне щях да възстановя доброто си име, връщайки кутийката, макар постъпката ми да нямаше никакво значение, защото никой нямаше представа, че въобще съм я взела.

Точно приближих библиотеката и чух врата вляво от мен да се отваря. Застинах на място. Ами ако беше икономът? Не бих понесла почти да ме арестуват два пъти в продължение на двадесет и четири часа. Нито посмях да продължа напред, нито бях в състояние да се върна. Мушнах се в притъмнена ниша с еленски трофей на стената. Все така напрегната, продължих да гледам как вратата се отваря и се появява фигура. За малко да ахна. Оказа се Чарли! Какво правеше той тук? Нали пътуваше за Ел Ей?

Погледна ме право в очите. Изглеждаше по-шокиран и от мен. Божичко, помислих си, прималявайки, сега ще се наложи да се извиня очи в очи, да призная, че съм взела кутийката, и да се държа зряло и честно по отношение на всичко. Перспективата никак не ми се нравеше. Като капак — за пръв път в живота си Чарли стоеше безмълвен. Нещо повече — лицето му придоби малко засрамено, сконфузено изражение. Не вярвах на очите си: Чарли се бе изчервил. Последва неловка пауза.

— Мислех, че си заминал за Ел Ей. Какво правиш тук? — успях да попитам най-сетне.

— Ами…

Чарли изглеждаше по-смутен от всякога.

— Да? — настоях аз.

— Честно казано, след вчерашния ден не си представях как ще присъствам на тържеството.

— Разбирам.

Стори ми се доста невъзпитано след всичко случило се.

— Не исках да те разстройвам повече. Ще пътувам за Ел Ей едва утре вечер. Господи, сякаш всичките ми сили са изцедени. При теб как е? — попита той плахо.

Нещата коренно се бяха променили. За пръв път Чарли ми се извиняваше. Откровено казано, entre nous, това безумно ми допадна.

— Наистина изцедена — съгласих се аз и не успях да се въздържа да не се ухиля.

Отвърна на усмивката ми малко окуражен.

— Извинявай. Нямах желание да те засегна. С много хубава рокля си — добави той.

Ето, оказах се права! С предложената от Джули рокля напълно го бях разсеяла от мисли за обира, който ей сега щях да оправя.

— Благодаря.

Пристъпи крачка напред и ме погледна въпросително.

— Ти какво? Смяташ да ти стане навик да нахлуваш тук ли?

— Нищо подобно!

По дяволите! Май нещата никак не се бяха променили.

— Тогава какво правиш тук?

— Ами… Добре!

Продължава да е tres сладък, помислих си аз, дори без италиански пейзаж за фон. Облечен в моряшка риза и панталони, беше смайващо привлекателен. Каква досада, че ме залови. В смисъл: щом разбере, че съм крадла, изключено е да изкарам още една нощ, за която ще изпитвам угризения.

— Какво „добре“? — попита той, приближи се и се облегна на стената до мен.

Постарах се да се овладея. Определено не бях тук, за да предизвикам поредния злополучен сценарий с Чарли.

— Ами, чувствам се страшно неловко заради вчера — изплюх камъчето. Беше мой ред да се изчервя. — Чарли, искрено съжалявам за думите си. Не е вярно, че смятам майка ти за сноб, че ти си се опитал да ме измамиш, и всъщност те харесвам…

— Май не бива да се срещаме повече — прекъсна ме Чарли.

— Така ли?

— То едва ли и ще се стане — продължи той. — Ти си ужасно момиче.

— Съжалявам — промълвих тъжно. Погледнах го. Ако не грешах, долових в очите му дяволити пламъчета. — Будалкаш ме — възкликнах и се засмях. — Дали все пак не си в състояние да простиш на някого, толкова ужасен като мен?

— Прощавам ти, разбира се. Как бих устоял, като си с тази рокля?

Това му харесвам на Чарли: почти веднага ми прощава всичко. Наистина високо ценя тази му черта. На повечето мои познати — включително и на мен — им е необходима цяла вечност да простят и най-дребното провинение, като например когато Джули ми задигна любимия шал. Уф! Сега вече се налагаше да му призная за кутийката.

— Отпусни се — посъветва ме той, виждайки колко съм разтревожена. — Какво е станало?

— Ами… — подхванах аз.

Златната кутийка бе на път да разруши примирието ни, помислих си аз тъжно.

— Ще понеса, каквото и да ми кажеш — увери ме той, гледайки ме право в очите.

За част от секундата го стрелнах крадешком. Кълна се — без ни най-малко да преувеличавам — цялата вселена се съдържаше в погледа му. Всичко! Миналото, бъдещето, слънцето, небето, всички обувки, измислени някога от Марк Джейкъбс, всички белинита, всяка вечерна рокля, всяко предприето пътуване до Бразилия. Господи, помислих си аз, как допуснах Чарли да ми се изплъзне през пръстите. Той е истинска находка: мил, внимателен, невероятно сладък… И тук дори не включвам колко е добър в леглото, нито прекрасния му замък или всичките му други имоти (не че тези неща ми влияеха, разбира се). Каква глупачка се оказах! През последните месеци никой освен Чарли не го беше грижа за мен. Вярно, раздразних се, когато спаси живота ми в Париж, но ако се замисли човек, това бе изключително добра постъпка. Когато ме качи на самолета от Ница за Ню Йорк — макар да бях готова да го убия точно тогава, — по-късно тайно си помислих, че е отвъд като поведение от негова страна.

— Какво искаше да ми кажеш? — настоя Чарли и ме хвана за ръка.

Да, какво се канех да му кажа? Усещах как губя дар слово. Щом Чарли ме докосна, кръвната ми захар се понижи с петнадесет километра. Всъщност в този момент прозрях, че въобще не е хипогликемия. Ще се опитам да ви го обясня по-добре. Ако получавате пристъп на хипогликемия само в присъствието на определен човек, по-скоро подсказва, че започвате да се влюбвате в него, а не че внезапно сте заболели от захарна болест.

— Чарли, налага се да призная нещо неприятно — обявих аз и започнах да отварям чантичката си.

Господи, понякога ми идеше направо да убия Джули. Тя се оказа съвършено права: бях tres, tres влюбена в Чарли; влюбена и увлечена оттук до отвъд, а утре той щеше да замине за Ел Ей! Дали да рискувам и да му кажа какво чувствам, пък да става каквото ще? Сериозно — май трябваше да го направя. В смисъл: ако си призная за златната кутийка и веднага поискам да се сдобрим, като се впуснем в прекрасен, зовящ за по-късни угризения следобед, той сигурно няма да ми се сърди, нали? Ако си спомням правилно какво каза Джулия Робъртс в „Хубава жена“, исках да попадна в приказка! Тя сподели пред Ричард Гиър какво чувства към него и всичко се подреди чудесно, а не бих казала, че има кой знае какви предимства пред мен, като се изключи усмивката й. Все пак във филма тя беше проститутка, а на Ричард Гиър въобще не му пукаше.

— Да си признаеш какво? — подкани ме Чарли. Обърна се към мен и прокара пръст по носа и устните ми.

Господи, изглежда все пак ме чакаше нещо, за което щях да имам ужасни угризения. Защо да бързам веднага да си призная за кутийката? Струваше ми се, че престои доста романтичен момент и би било жалко да го изпуснем. Чарли обаче продължаваше да ме гледа очаквателно и се налагаше да кажа нещо.