трябва да им обръщате внимание. Ще ви сметна за глупаци. Той погледна внимателно Корнуол. — Мисля, че ти не си глупак — каза му той.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Лагерът на Джоунс изглеждаше безлюден. Трите палатки все още си седяха там, но не се виждаше никой, дори и от малкия народ. Там си беше и грубата маса и разпръснатите около нея, вече угаснали огньове, на които бе сготвена храната за пира. Върху нея имаше изглозгани кокали, а тук-там и някоя чаша с бира. Двете бъчви с вино все още си стояха на дървеното магаре, където ги бяха поставили, за да може да се налива по-лесно. Между дърветата подухна лек вятър и повдигна облаче прах от пътя, който обикаляше около бойното поле. Мери потрепера.
— Толкова е самотно — каза тя. — След снощи всичко изглежда самотно.
Двата коня, с които бяха дошли до тук, ровеха с копита земята, нетърпеливи да се върнат обратно на сочните, тучни ливади. Те разтърсиха глави и юздите им се раздрънчаха.
— Джоунс — изрече Корнуол. Той възнамеряваше да извика, но в последния момент нещо го накара да бъде по-предпазлив и силата на гласа изчезна. Дори прозвуча като най-обикновена дума, изречена в обикновен разговор.
— Нека да разгледаме — каза той и се отправи към по-голямата палатка.
Мери го последва.
Палатката бе празна. Малкото легло все още си стоеше в единия ъгъл на палатката, а също така бюрото и столът. В ъгъла срещу бюрото все още висяха черни завеси, а до тях си стоеше металният кабинет. Но това, което Джоунс наричаше фотоапарат, го нямаше. А също и кутията, в която той държеше онези малки, цветни миниатюри и другите мистериозни предмети, които преди бяха разположени върху бюрото.
— Той си е тръгнал — каза Корнуол. — Напуснал е този свят. Върнал се е обратно в неговия.
Той седна на леглото и плясна с ръце.
— Имаше толкова неща, които можеше да ми разкаже — каза той. — Преди да дойдат Адските Хрътки, той започна да ми обяснява много неща.
Той огледа палатката и за пръв път почувства нейната отчужденост, другия свят, от който идваше. В действителност не самата палатка излъчваше това усещане, а по-скоро предметите, разположени в нея. Те не бяха много по-различни, но притежаваха някакво мистериозно усещане, нещо особено, имаха различен произход, идваха от друго време. За първи път, откакто бе предприел това пътешествие, той почувства някакъв страх и премазваща самота.
Погледна Мери, застанала до него и в продължение на един особен като че ли магически момент, лицето й представляваше целият свят — лицето и очите и които гледаха в неговите.
— Мери — каза той, почти, без да осъзнава, че го е казал. Протегна се да я докосне и изведнъж тя се намери в обятията му. Ръцете й се обвиха около него и той я притисна към себе си. Усещаше нежните контури на нейното тяло, противоположни на неговите. Почувства удобство и тялото му направо ликуваше от нейната топлина, от мириса й, формите й.
Тя пошепна в ухото му „Марк, Марк, Марк“, като в молитва като че ли изричаше някаква огромна молба.
Обхвана я по-здраво с ръце и я сложи върху леглото. Легна върху нея. Тя повдигна глава, за да го целуне и целувките продължаваха безспир. Той пъхна ръка под дрехата и и почувства голотата й — пълнотата на гърдите и стегнатия и гладък корем, мекотата на венериния й хълм. Целия свят се опитваше да влезе, да му попречи. Но той успя да го затвори и да се усамоти в един малък свят, където бяха само той и Мери. Бяха само те двамата. Нищо друго нямаше значение, освен те двамата.
Покривалото на палатката прошумоля и напрегнат глас извика:
— Марк, къде си?
Той излезе от своя малък свят, седна и запримигва към фигурата, която се очертаваше на вратата.
— Ужасно съжалявам — каза Хол, — че ви притесних, докато си губехте времето.
Корнуол набързо се изправи на крака.
— Върви по дяволите — извика той. — Това не е загуба на време.
Той направи крачка напред, но Мери, която бързо се изправи, го хвана за ръката.
— Всичко е наред, Марк — каза тя. — Всичко е наред.
— Наистина много ви се извинявам — и на двамата — каза Хол. — Това бе твърде неподобаващо за мен. Но трябваше да ви предупредя. Адските Хрътки душат наоколо.
Гиб нахълта през отвора.
— Какво ви даде право — каза той ядосано — да тръгнете сами? Без нас?
— Бе тихо — каза Корнуол. — Изглеждаше, като че няма никаква опасност.
— Винаги има опасност. Докато не напуснем тези мрачни земи, винаги ще има опасност.
— Исках да намеря Джоунс, за да го попитам, дали не би се присъединил към нас. Но изглежда, че той е напуснал. Съдейки по мястото, ми се струва, че той няма да се върне отново.
— Нямаме нужда от Джоунс — каза Хол. — Ние четиримата плюс Оливър и Снивли сме си достатъчно. Разбира се не когато сме разделени или двама по двама, а когато сме събрани всичките заедно.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
Малкият народ ги бе напуснал. Сега те пътуваха съвсем сами — само шестимата.
Вече бе почти вечер. Земята малко се бе променила. На пет мили от малкия хълм, на който бе разположена Къщата на Магьосницата, те попаднаха на Поразената Равнина. До хоризонта тя бе едно опустошено място. Тук-там имаше самотни пясъчни дюни, а между тях земята бе изсъхнала и празна. В по- ниските части, където някога бе текла вода, можеше да се открие изсъхнала трева, която вече приличаше на слама. От време на време откриваха дървета, издигнали своите, приличащи на скелет клони над земята. Те наподобяваха на извити, счупени пръсти, прострели се към небето.
Върху три от конете бяха натоварени запасите им с вода. Редуваха се да яздят останалите два. Рано сутринта Мери се бе възпротивила на неизречената уговорка тя да не слиза от коня и бе извървяла своята част от пътя. Като се изключат пясъчните дюни, вървенето не бе трудно, но то намаляваше разстоянието, което вече биха могли да са изминали, при условие че бяха с коне.
Хол и Корнуол водеха групата. Хол хвърли поглед на слънцето.
— Ще трябва скоро да спираме — каза той. — Всички сме уморени, а и трябва да се разположим, преди падането на нощта. Какво ще кажете за онзи хребет ей там, в ляво? Мястото е високо, така че ще можем да наблюдаваме наоколо. Има и много мъртви дървета, от които ще можем да си стъкмим огън.
— Ако запалим огън там горе — възпротиви се Корнуол, — можем да бъдем забелязани от далеч.
Хол вдигна рамене.
— Ние не можем да се крием. Това го знаеш много добре. Може би сега никой не ни наблюдава, но те знаят, че ние сме тръгнали. Знаят къде да ни намерят.
— За Адските Хрътки ли говориш?
— Кой знае — каза Хол. — Може би за Адските Хрътки. Може би за нещо друго.
— Не звучиш притеснено.
— Разбира се, че съм притеснен. Би било глупаво да не съм поне малко уплашен. Най-добрият съвет, който получихме, ни го даде Великанът Човекоядец. Той ни каза да не отиваме никъде. Но ние трябваше да тръгнем. Нямаше смисъл да сме дошли толкова далеч, само за да се върнем обратно.
— Напълно съм съгласен с теб — каза Корнуол.
— Във всички случаи — каза Хол — ти и Гиб щяхте да продължите сами. А ние не можехме да ви оставим сами. Просто бе належащо да дойдем с вас.
— Нямаше път назад — каза Корнуол.
Те мълчаливо продължиха напред, а пясъкът и камъчетата скърцаха под краката им. Приближиха хребета, който Хол им бе посочил.
— Е, какво ще кажете? — попита Хол. — Ще отидем ли натам?
Корнуол кимна.
