— Ти си този, който разбира. Ти си спец по горите.
— Но там няма никакви дървета.
— Въпреки това — каза Корнуол. — Ти си този, който трябва да знае. Аз все още си оставам градско чадо и разбирам много малко от тези неща.
Докато се изкачваха нагоре, Хол посочи някаква врязана долина, разположена от едната му страна.
— Тук има суха трева — каза той. — Хубаво е конете да похапнат малко преди мръкване. След това ще ги доведем в лагера за през нощта.
Когато се събраха на върха, Хол пое ръководството над нещата.
— Марк — каза той — ти ще напоиш конете. Ще дадеш на всеки по половин кофа, не повече. След това ще ги заведеш на паша. Върни ги преди да се стъмни и добре се оглеждай. Мери, ти ще застанеш на пост. Наблюдавай всички посоки. Ако видиш нещо, извикай. Другите да отидат да съберат дърва за огъня ей от там. Имаме нужда от много.
Когато Корнуол се върна на върха с конете, огънят гореше ярко, а от едната му страна имаше натрупани въглени, върху които готвеше Мери. Снивли и Оливър бяха на пост. Хол пое конете от Корнуол и сега ги завързваше на колчета.
— Отиди да похапнеш — каза той на Корнуол. — Другите сме яли.
— Къде е Гиб?
— Отиде на разузнаване.
Слънцето вече бе залязло, но все още слаба светлина проникваше наоколо. Небето бе пурпурно. Наоколо нищо не се виждаше. Земята бе изпълнена със сенки.
— Скоро ще изгрее луната — каза Хол.
Корнуол се разположи на земята до огъня.
— Гладен ли си? — попита Мери.
— Ужасно — каза той. — А и съм уморен. А ти как си?
— Добре — каза тя и напълни чинията му. Ето ти житен хляб — каза тя. — А също и малко бекон. Има много сос. Вярно, че е много мазен, но се надявам това да няма значение за теб. За съжаление нямаме прясно месо. Нямаше нищо, което Хол да застреля. Появиха се само някакви зайци, но за съжаление Хол нямаше късмет с тях.
Тя седна до него, след това се приближи още по-близо и облегна глава на ръката му.
— Трябва да си поговоря с теб, преди другите да са се върнали — каза тя. — Оливър говори с мен и искаше да говори и с теб. Но аз му казах да ме остави първо аз да поговоря с теб. Казах му, че така ще е по-добре.
— Какво толкова има да ти каже Оливър? — попита той учуден.
— Помниш ли палатката?
— Никога не бих забравил. А ти? Ти какво мислиш за това, Мери?
— Никога не бих могла да го забравя. Но това не може да продължи. Оливър казва, че не може. Именно за това си говорихме.
— Какво общо, по дяволите, има Оливър с това? С нас двамата — теб и мен? Разбира се, ако и ти усещаш нещата, както и аз.
Тя хвана ръката му и облегна главата си на нея.
— И аз така ги чувствам. През всичките тези дни ти изобщо не ме забелязваше, а после изведнъж. И когато това се случи, ми идеше да заплача. Ти си първият — това трябва да го разбереш — ти си първият. Нищо, че бях кръчмарска слугиня. Аз бях такава, но не и…
— Никога не съм те мислел — каза той. — Никога не съм те мислел, дори и в палатката, за лека жена.
— Но Оливър.
— Не виждам какво Оливър.
Тя се надигна от ръката му и го погледна в лицето.
— Той ми обясни — каза тя. — Беше много притеснен, но успя да ми обясни. Той каза, че трябва да остана девствена. Каза, че ще говори и с теб, но аз му казах…
Корнуол започна да се изправя на крака бутайки чинията с храната на земята, но тя успя да го хване за колана и го дръпна долу.
— Виж какво направи! — изплака тя.
— По дяволите, този Оливър! — каза той. — Ще му извия врата като на пиле. Какво право има той.
— Рогът — каза тя. — Рогът, от еднорог. Нима не разбираш? Магията на рога.
— О, мили Боже! — възкликна той.
— Аз успях да го измъкна от дървото — каза тя. — Единствено аз успях, защото никога не бях познала мъж. Рогът носи мощна магия, но само, когато е в мои ръце. Оливър каза, че на наша страна имаме толкова малко неща и не можем да си позволим да загубим тази магия, от която имаме голяма нужда. Казах му, че ще се опитам да ти го обясня и сега вече се опитах. Не беше лесно, но се опитах. Знаех какво ще се случи, ако той се опита да говори с теб. А не можехме да позволим това да се случи. Трябва да се държим един за друг, а не да сме един срещу друг.
— Съжалявам — каза той. — Съжалявам, че се наложи ти да ми го кажеш. Трябваше аз самият да знам, да съм се досетил.
— Нито ти, нито аз бяхме помислили за това — каза тя. — Всичко се случи толкова изведнъж, че нямаше време да помислим. Скъпи, с всеки ли винаги се случва толкова бързо?
Тя се облегна на него, а той обви ръце около нея.
— Не — каза той. — Предполагам, че не. Но аз просто не можех да се възпра.
— Нито пък аз. Толкова много те желаех. Не го знаех, докато не се случи. Във всяка жена има нещо скрито, което при докосването от правилния мъж се разбужда.
— Това няма да продължи завинаги — каза той. — Ще дойде време, когато няма да имаме нужда от магията на рога. Можем да почакаме дотогава.
Тя се сгуши до него.
— Когато дойде времето, когато ще можем, ще забравим, че някога не сме могли — каза тя.
От огъня бяха останали само въглени, които слабо осветяваха наоколо. На изток небето изсветляваше, като предвестник на изгряващата луна. Небето се покри със звезди.
Зад тях прошумоляха нечии крака и тогава тя стана.
— Ще ти донеса още една чиния с храна — каза тя. — Имаме предостатъчно.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Четвъртият ден, следобяд пред тях се разкри Замъкът на Звяра на Хаоса. Те го видяха, след като изкачиха един висок, стръмен хребет, който рязко преминаваше в дълбоко врязана клисура, издълбана от водата, която някога бе текла по тази земя. Сега тя бе оголена и ронеща се. Цветовете на пръстта преливаха между червено, розово и жълто.
Замъкът имаше гаден вид. Може би някога е бил внушителен, но днес представляваше само купчина руини. Кулите бяха паднали, покрай стените имаше натрупани купчини счупена зидария. По стените се виждаха огромни пукнатини, които зигзагообразно ги покриваха. Тук и там между бойниците растяха малки дървета.
Те спряха на върха на хълма, за да огледат просторната, поразена клисура.
— Такова страшно име — каза Снивли, — а виж само каква развалина.
— Да, но все още е заплаха — каза Оливър, — Все още таи огромна опасност.
— Тук няма никакви признаци на живот — каза Гиб. — Изглежда необитавано. Почти започвам да си вярвам, че нищо не обитава тези земи. От четири дни не сме срещнали жива душа, освен някакви си зайци и от време на време лалугер.
— Може би трябва да се опитаме да го заобиколим — предложи Мери. — Ще се върнем назад.
— Ако наоколо има някой, той знае, че ние сме тук — каза Хол.
Мери се обърна към Марк.
