доброта.
— Значи те са спрели тук. А ти видя ли ги?
— Да, те останаха с нас за малко. Не можеха да говорят с нас. Те можеха свободно да отидат където си поискат. Нищо не можеше да им навреди.
Корнуол меко каза на Мери:
— Той казва, че родителите ти са били тук. А след това са отишли в университета. Той казва, че за тях това било безопасно. Казва, че нищо не можело да ги нарани. А?
— След като някой може да достигне до някъде, значи и ние можем — каза Джоунс.
— Не — каза Корнуол. — Родителите на Мери са нещо специално. Това е нещо, което е необяснимо, и извън възможностите, за да бъде разбрано…
— Счупената Мечка ми каза, че носите нещо за нас — каза Старият Човек.
— Точно така — каза Корнуол. — Но това не е подарък, не е от нас. Това е нещо, което ви принадлежи.
Той даде знак на Гиб.
— Дай им брадвичката — каза той.
Гиб подаде пакета и Старият Човек го пое с едната си ръка. Постави го на земята пред себе си и го разви. След като приключи с това, остана там загледан в него, без да обели нито дума. Най-накрая вдигна главата си и втренчи блестящият поглед на едното си око в Корнуол.
— Вие ни се подигравате — каза той.
— Да ви се подиграваме! — възкликна Корнуол. — Всичко, което правим…
— Слушай — каза Старият Човек, — слушай много внимателно.
— Какво става? — попита Гиб. — Нещо погрешно ли направих?
— Нещо не е наред — каза Корнуол, — но не знам какво е то.
— Древните истории разказват — каза Старият Човек, — че някога тази брадвичка била дадена на един човек, минаващ от тук, в знак на приятелство и дружба. А сега вие ни я връщате и с това дружбата е преустановена.
— Но аз не знам нищо такова — каза Корнуол. — Не знам нищо такова…
Старият Човек изрева.
— Главата ни е в прахта. Подаръкът ни е върнат право в лицето ни. Няма повече никаква дружба.
Той се изправи на крака и ритна брадвичката на една страна. Зад него се надигнаха други Древни, стиснали в ръка копията си.
Корнуол се изправи на крака и извади меча си.
Зад него се чу някакъв рязък звук.
— Ще ги покося всичките наведнъж — каза Джоунс. — Ти само ги дръж на една страна.
— Още не — каза Корнуол. — Може би можем да се споразумеем с тях.
— Да се споразумеем! По дяволите! — каза Джоунс с отвратен глас.
— Ние не се страхуваме от боговете — каза Старият Човек. — Няма да позволим боговете да ни се присмиват. По-добре да умрем, отколкото да ни се подиграват.
— Ние не ви се подиграваме — каза Корнуол, — но ако вие действително искате да умрете, то тогава можете да започнете още от сега.
Старият Човек, залитайки, направи крачка или две напред, вдигайки ръцете си пред себе си като че ли искаше да се защити от някакъв невидим враг. Нещо се подаде от гръдния му кош и кръв започна да се стича по корема му. Той се бореше да остане изправен, но бавно и постепенно се свлече. Уплашен, Корнуол се отдръпна назад, за да му освободи пространство, върху което да падне. Когато той падна, се видя, че гърбът му бе пронизан с копие.
Счупената Мечка стоеше с празни ръце зад него.
— И сега — каза той — старият вятърничав е мъртъв. Сега ти и аз можем да поговорим спокойно.
Настана напрегната тишина. Децата вече не пищяха и не тичаха наоколо. Жените преустановиха бърборенето си. Кучетата бързо изчезнаха нанякъде. Мъжете, които стояха до Счупената Мечка, не казаха нищо. Стояха си неподвижно, с ръка обхванали копията си. Лицата им бяха сурови.
Счупената Мечка посочи към падналия вожд.
— Той щеше да ни убие — каза той. — Някои от нас и всички от вас. Ние не искаме това, нали?
— Не — каза Корнуол, — предполагам, че не искаме.
— Все още не знам, дали вие сте богове или демони — каза Счупената Мечка. — Първо мисля за едно нещо, а след това за друго нещо. Но това, което със сигурност зная е, че ние не ви искаме тук.
— Ние с радост ще си тръгнем — каза Корнуол.
— Но ще трябва да размените живота си.
— Не съм много сигурен — каза Корнуол, — че ще трябва да разменяме нещо с вас. Казваш всички ние и може би си прав, казваш някои от вас, но нека да променим това на всички от вас. Пък и ти обещавам, приятелю мой, че вие ще бъдете първите.
— Ние няма да сме алчни — каза Счупената Мечка. — Искаме само пръчката, която гърми.
— Какво става? — попита Джоунс.
— Иска пръчката, която гърми. Иска твоето оръжие.
— Този стар глупак няма да може да направи нищо. Сигурно сам ще се застреля. Трябва да знаеш, как да използваш всяко нещо. Аз няма да се предам.
— Той казва, че това е опасно за този, който на разбира как да го ползва — каза Корнуол на Счупената Мечка. — Това може да убие този, който го притежава, ако не е приятел с него. Това е една силна магия и не е за всеки. Само велики магьосници могат да се научат как да го използват.
— Ние го искаме — настоя Счупената Мечка. — Също така и рогът, който носи жената и светещия меч.
— Не — каза Корнуол.
— Нека да поговорим мъдро — каза Счупената Мечка. — Вие ни давате пръчката, рога и меча, а ние ви даваме вашия живот — той посочи към падналия Стар Човек. — Това, което аз ви предлагам, е повече от това, което той ви предложи. При него щеше да има много мъртви.
— Не се карай с този кучи син — каза Джоунс.
Корнуол протегна ръката си и бутна оръжието на Джоунс на една страна.
— Заобиколени сме отвсякъде — каза Хол. — Помежду им сме. Жените и децата са взели в ръка тояги и камъни…
Отзад някой бутна силно Корнуол на едната му страна. Въжеобразно пипало се протегна и издърпа меча от ръката му.
— Ти не можеш да направиш това! — извика Корнуол.
Друго пипало го удари в гърдите и го свали на земята. Докато се надигаше, той видя още много други пипала — като че ли въздухът бе изпълнен от виещи се, жилещи въжета. Те се промъкваха през тълпата от Древни, които ги бяха заобиколили, притискаха ги към стената на убежището и сграбчваха копията от ръцете им. Всяко пипало беше натрупало по около дузина копия и както Корнуол забелязваше, те ставаха все повече и повече.
— Какво по дяволите става? — попита Джоунс. — Той ми взе пушката…
— Бъкет — изрева Корнуол, — какво по дяволите правиш?
Древните, които се намираха около Счупената Мечка, бяха притиснати до стената. Около огъня шумотевицата продължаваше, защото жените и децата тичаха, втурвайки се диво насам-натам. Кучетата започнаха да скимтят, свили опашки между краката си.
Бъкет хвърляше копията, които бе събрал отвъд ръба на убежището, в тъмнината на клисурата. Другите му пипала помитаха мястото около огньовете и събираха тоягите и камъните, които децата и жените бяха изоставили, след което ги хвърляха след копията в пропастта.
— Той се е побъркал — извика Мери. — Дори взе и рога.
— Ще го окова, ако нещо се случи с пушката ми! — изписка Джоунс.
От тялото на Бъкет излизаха безброй много пипала и отстрани изглеждаше като настръхнал. Приличаше на нещо, което е направено от метал и от което излизат безброй много пипала — като паяк, провесил се на увиснала, скъсана мрежа. Пипалата му като че ли излизаха от малките дупчици, които бяха надупчили
