тялото му. Сега пипалата ги бутаха напред, в посока към ръба, където пътеката се впускаше надолу към клисурата.
— Идеята му е много добра — каза Гиб. — Хайде да се махаме от тук.
Долу в клисурата се чуваше вой и викове. Част от децата и жените бяха или паднали или изтъркаляли се от ръба в тъмнината. Групата Древни, които бяха притиснати към стената, сега бавно и много внимателно се придвижваха напред.
Когато Корнуол и другите достигнаха до пътеката, Бъкет ги избута напред. Той върна рога — на Мери, брадвата — на Гиб, лъка — на Хол и меча — на Корнуол. Пушката на Джоунс захвърли в клисурата.
— Защо мътните те взели, направи това! — пенявеше се Джоунс. — Ще те разкъсам на парчета! Ще те разруша!
— Мърдай напред — изръмжа Корнуол. — Той знае какво прави!
Бъкет протегна едното си пипало и го уви около мечката, която се печеше на грила, задържайки я във въздуха. Капчици от цвъртяща мазнина се посипаха върху лицето на Корнуол.
— Сега си имаме вечеря — каза, облизвайки се, Оливър.
— Освен това — добави Снивли с облекчение — няма да ни се налага да ядем никакво демонско месо.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
— Спасени сме — каза Хол. — Те няма да се опитат да ни последват. Не вярвам да са големи любители на промъкването в тъмното. Освен това те са ужасно уплашени от клисурата.
— Сигурен ли си, че именно това е клисурата, за която говореха? — попита Корнуол.
Джоунс кимна.
— Това е тази, през която аз стигнах до университета. Явно съм минал покрай лагера на Древните, но не съм ги забелязал. А сега ще ми разкажете ли за този ваш робот? Ако имах нещо тежко наблизо, щях да го посмачкам малко, макар че трябва да призная, че той успя да ни отърве от онова гадно място по доста ефективен начин. Искаше ми се само да ни беше предупредил преди това.
— Той нямаше как да ни предупреди, защото не може да говори — каза Хол.
— Това си беше добра пушка — страдаше Джоунс. — Костваше ми много. Какво според вас го накара да го направи?
— Не бих се опитвал да отговоря на този въпрос — каза Корнуол. — Той е с нас отскоро и ми се струва, че ще трябва да прекараме години заедно, за да започнем да го разбираме. Явно той си е мислел, че не е било добре да притежаваш тази пушка. Аз, разбира се не мога да се съглася с него, но той определено е имал нещо предвид, за да направи така.
— Може би, защото това нещо, което ти наричаш пушка, е твърде отдалечено от нашето време — каза Снивли. — Сигурно той е чувствал, че то няма място тук. Мисля, че си има специална дума за това и тя е анахронизъм, въпреки че не звучи нещо съвсем както трябва.
— Колкото и да страдам, че съм я загубил — каза Джоунс — трябва да призная, че не горя от огромно желание да се върна обратно и да си я взема. Ако никога повече през живота си не видя Древен, ще се чувствам толкова по-добре. Пък и във всички случаи тя вече е извън строя. Този ваш Тин Бъкет изобщо не си поплюва. Когато я удари, тя подскочи.
Бледата луна едва-едва осветяваше пътеката, която следваха. Пропътуваха мили през клисурата, докато най-накрая решиха да спрат за почивка и да запалят огън до няколко огромни камъка, които да им пазят завет. Пируваха с мечката, след което се отдадоха на приказки.
— Умирам да ми кажете какво става — каза Джоунс. — Надявам се, че сега най-после ще ми кажете.
Облегнал се на един камък, Корнуол започна да разказва, като от време на време Снивли или някой от другите му помагаха.
— Огнените колела ме заинтригуваха най-много — каза Джоунс, — Много ми приличат на летящите чинии, от които моят свят се изумява и се страхува. Казвате, че разрушавали, нали така?
— Да, точно така — каза Корнуол. — Те разрушиха замъка.
— И това се случи след като Звярът на Хаоса умря.
— Ние мислим, че той е умрял отдавна — каза Хол. — Струва ни се, че преживяхме едно достатъчно голямо доказателство, за неговата смърт. Всички определено не знаем защо, обаче се е наложило огнените колела да дойдат насам. Ние сме склонни да вярваме, че атаката е била насочена към Бъкет. Те са предполагали, че ще унищожат замъка точно по времето, когато са мислили, че той се е люпил. Но се случи така, че ние ускорихме неговото люпене с няколко часа.
— Звярът на Хаоса сигурно е знаел за опасността — каза Джоунс — и затова е заповядал на хората от замъка да го извадят колкото се може no-скоро след деня, когато той умре.
— Сигурно и самият Бъкет е знаел това — каза Гиб, — защото той беше този, който настояваше да напуснем замъка.
— Имахте ли някаква възможност да изучавате този буреносно роден робот? — попита Джоунс. — Събрали ли сте някаква информация за него?
— Ако под информация имаш предвид дати, факти и лабораторно направени наблюдения, отговорът е не — каза Корнуол намръщено. — Предполагам, че в твоя свят има доста повече информация, отколкото в нашия. Ние знаем само няколко неща — че той изглежда, като че ли е направен от метал, че няма очи, но въпреки това може да вижда, че не може да говори и не яде и въпреки всичко ми се струва, че…
— Той ни предупреди да напуснем замъка — каза Гиб. — Превърна се в товарен кон, носейки много повече неща, отколкото беше неговият дял, когато преминавахме Поразената Равнина. Унищожи магията на капана за демони, а пък тази нощ ни спаси от ситуация, която би ни коствала живота.
— И освен това си играе с Куун — каза Мери. — Куун го харесва. Струва ми се, че не трябва да говорим по този начин за него, особено, когато той е наблизо. Той може би разбира какво си говорим и сигурно се притеснява.
Бъкет не изглеждаше ни най-малко притеснен. Той изобщо не изглеждаше по никакъв начин. Стоеше си в другия край на огъня. Пипалата му бяха прибрани, с изключение на едно, което бе наполовина протегнато, а краят му бе оформен в сложно, прилично на кутия нещо, почиващо на това, което би могло да се нарече гръдния му кош.
— Това пипало е много странно — каза Оливър. — Чудя се, дали то има някакво значение. Не би ли трябвало да го забележим, да му обърнем по-специално внимание и да разберем нещо повече от него?
— Това е ритуал — каза Снивли, — някакво глупаво ритуално движение, което вероятно му доставя удоволствие.
Джоунс се наведе към него.
— Мисля — каза той, — че той не е от Земята. Мисля, че и Звярът на Хаоса не беше от Земята, а също и огнените колела. Мисля, че тук си имаме работа с чуждоземни същества, които идват от дълбокия космос. Идват от някаква далечна звезда.
— Но как е възможно? — попита Корнуол. — Звездите не са нищо повече от божествена светлина, поставена поради божията милост в простора. Може да идват от някакъв магьоснически свят, някакво място — скрито и забранено за нас, но не и от звездите.
— Не възнамерявам да ти изнасям лекции за това, което астрономите от моя свят са открили — каза Джоунс. — Само ще си загубя времето. Ти си сляп за всичко, което не е магия. Само да попаднеш на нещо, което не можеш да разбереш и веднага започваш с тези си твърдения.
— В такъв случай — каза сухо Хол, — нека да не го обсъждаме. Съгласен съм, че няма да можем да достигнем до единно мнение. В действителност дори нямаме нужда от това.
— Ние ти разказахме нашата история — каза Мери. — Сега защо не ни разкажеш своята? Ние те търсихме, за да те помолим да се присъединиш към нас в нашето пътуване през Поразената Равнина, но не те открихме, защото ти бе изчезнал.
— Всичко стана заради Корнуол — каза Джоунс. — Той ми намекна за някакъв университет, на който не отдаваше голямо значение, но бе много заинтересуван. Той не го каза, но на мен ми се стори, че в действителност именно това бе неговата крайна цел. И така, по лукав и неморален път, аз реших да му го
