Клифърд Саймък
Прозрение
Салонът бе разположен в богатата част на града, която Кемп Харт рядко посещаваше. Намираше се далеч от неговия квартал и той се учуди, че е извървял толкова дълъг път. Всъщност, въобще нямаше да се разхожда безцелно, ако не бяха отказали да го обслужват на вересия в бара „Брайт Стар“, където се събираше обичайната му компания.
Даваше си сметка, че веднъж осъзнал къде се намира, трябваше веднага да направи кръгом и да се махне оттам. Не му бе мястото в този квартал на надути издатели, позлатени табели и известни ресторанти. Витрината обаче го бе хванала в плен и не го пускаше. Той стоеше пред нея в опърпаните си дрехи, с ръка в джоба, стиснал с два пръста последните си две дребни монети.
Зад стъклото машините продължаваха да блестят с цялото си великолепие. Бяха точно такива стоки, каквито подхождаха на тази луксозна и парфюмирана улица. Една машина в ъгъла на витрината бе по- голяма и по-лъскава от другите и около нея като че ли се носеше ореол на компетентност. Притежаваше огромна клавиатура за захранване с информация и поне сто процепа за работните ленти и филми. Устройството за нагласа на настроението бе калибрирано много по-прецизно от всички, които бе виждал дотогава. Навярно имаше и много други качества, незабележими на пръв поглед.
Харт си помисли, че с подобна машина човек може да придобие слава почти автоматично и буквално за една нощ. Щеше да е способен да напише каквото си поиска. При това така добре, че вратите и на най- взискателните издатели веднага да се разтворят пред него.
Колкото и да бе силно желанието му, нямаше никакъв смисъл да влезе вътре и да я разгледа отблизо. Нищо нямаше да постигне дори и ако само мислеше за нея. Машината бе нещо, което той можеше да си позволи да наблюдава единствено през стъклото на витрината.
При все това, рече си, имаше пълно право да влезе в магазина и да я разгледа. Нямаше нищо, което да е в състояние да го спре. Нищо, освен може би презрителната усмивка на продавача, когато спреше погледа си върху него. Поглед, който щеше да се изпълни с мълчаливо, учтиво и професионално контролирано презрение веднага, след като Харт се окажеше с гръб към него.
Озърна се крадешком и установи, че улицата бе безлюдна. Все още бе твърде рано за настъпването на оживление тук и Харт реши, че няма причини да не влезе и да поиска да му покажат машината. Може би трябваше да обясни, че не иска да я купува, а само да я разгледа. Може би след подобна уговорка нямаше да се отнесат презрително към него. Пък и нямаше причини да му откажат. Сигурно имаше много хора, дори богати и известни, които идваха само да погледат.
Тръгна покрай витрината, като продължаваше да оглежда машините и се насочи към вратата на магазина. Повтаряше си наум, че не трябва да влиза, че е глупаво да влиза. Знаеше обаче, че ще го направи.
Достигна вратата, отвори я и влезе. Сякаш с помощта на магия продавачът се материализира до него.
— Интересува ме онзи фабулатор в ъгъла — каза Харт. — Дали бих могъл…
— Естествено — отвърна продавачът. — Моля, придружете ме.
Когато стигнаха до машината, продавачът любовно я поглади с длан.
— Това е най-новият ни модел — поясни. — Наречен е „Класик“, защото е проектиран и изработен с една единствена цел — производството на класика. Според нас е много по-усъвършенстван от предишния ни модел „Бестселър“, от който в крайна сметка не се очакваше да произвежда нещо по-добро от бестселъри. Дори в някои случаи с него бяха произведени не особено значителни класически произведения. Ще бъда искрен с вас, господине. Подозирам, че за целта някой е пипнал едно-друго по машината. Чувал съм, че някои хора много ги бива в това отношение.
— Не съм от тях — поклати глава Харт. — И двете ми ръце стават леви, когато трябва да се занимавам с техника.
— В такъв случай, това е най-добрият фабулатор, който можете да намерите — каза продавачът. — Ако се използва умело, възможностите му стават почти безгранични. В този конкретен модел факторът „качество“ е много по-силно изявен, отколкото във всички останали. Естествено, за да получите най-добри резултати трябва да внимавате много при подбора на филмите с характерите и лентите с фабулата. Но това не трябва да ви тревожи. Разполагаме с изключително голям избор от филми и ленти, а и с някои нови модулатори на обстановката, които са направо уникални. Доста са скъпи, наистина, за сметка на това…
— Да не забравя, колко струва този модел?
— Само двадесет и пет хиляди, господине — отвърна бодро продавачът. — Навярно се чудите защо го продаваме на такава смехотворна цена. Конструкторският труд, хвърлен в него, е огромен. Цели десет години работихме по него, преди да останем доволни от постигнатото. През цялото това време конструкцията на отделните възли непрестанно се модернизираше, за да бъдем в крак с най-новите резултати от научните ни изследвания.
Продавачът потупа радостно блестящата машина.
— Гарантирам ви, господине, че никъде няма да намерите по-качествен модел от този. В него са заложени милиони варианти, така че производството на истински оригинални творби е гарантирано. Няма никаква опасност да направите нещо стереотипно, както се получава при немалко от по-евтините модели. Банката за фабули може да ви предложи почти неограничен брой ситуации на каквато и да е тема, а в банката за образи има хиляди прототипи, а не няколкостотин, както е в по-ранните модели. Семантичните раздели позволяват висока селективност и чувствителност, да не говорим за…
— Машината си я бива, не ще и дума — вметна Харт, но е малко скъпичка. Дали нямате…
— Разбира се, господине. Можем да ви предложим много други модели.
— Тук разменяте ли нови машини за стари с доплащане?
— С удоволствие. Каква е вашата машина, господине?
— „Автоматичен Автор“, модел 96.
Продавачът сякаш застина за миг. В погледа му се четяха едновременно тъга и удивление.
— Не съм сигурен дали бихме могли да ви предложим много за нея, господине. Моделът е доста стар, да не кажа допотопен.
— Е, все ще дадете нещо.
— Струва ми се, че да. Едва ли обаче ще е много.
— А разсрочено плащане?
— Разбира се, господине. Непременно ще намерим някакво решение. Бихте ли ми казал името си?
Харт му каза името си.
Продавачът го записа и тръгна нанякъде.
— Моля ви да ме почакате малко, господине.
Известно време Харт наблюдаваше как продавачът се отдалечава. После, досущ като нощен крадец, се придвижи тихо към вратата и безшумно се измъкна на улицата.
Нямаше смисъл да чака. Нямаше никакъв смисъл да изчака продавачът да се върне и да каже: „Много съжаляваме, господине“.
Много съжаляваме, господине, защото проверихме състоянието на банковата ви сметка и разбрахме, че е на нула. Проверихме архива за продажбите и открихме, че през последните шест месеца сте продал само един разказ.
„Сгреших, като излязох на разходка“ — помисли си с горчивина Харт.
В центъра на града, далеч от блестящата витрина, Харт изкачи по стълбата шест етажа, тъй като асансьорът пак не работеше.
Зад вратата с табела „Издателство Ървинг“ секретарката прекъсна маникюра си само колкото да му посочи с пръст вратата на кабинета.
— Влизай. Там е — рече.
Бен Ървинг се бе разположил зад огромно бюро, отрупано с ръкописи и резюмета. Бе си навил ръкавите до лактите и носеше козирка, която да предпазва очите му от светлината. Винаги използваше тази козирка и това бе една от малките загадки на издателството, защото и през деня в този опърпан офис нямаше достатъчно светлина, която да заслепи един уважаващ себе си прилеп.
Погледна към Харт и примига.
