пределите на чувствата. Разликата не бе съществена.
Анджела бе казала, че не й допада този начин да си изкарва хляба. Едва ли го мислеше наистина. Всички писатели понякога казваха същото. Във всички времена мъжете и жените от всички професии в определен момент навярно бяха казвали, че не им харесва начина, по който си изкарват хляба. Нищо чудно дори да си бяха вярвали в този момент, но през останалото време знаеха, че това не е истина, тъй като работата им е важна.
И писането бе важно, изключително важно. Не толкова, защото „те отвежда до отдалечени места“, а защото разпръсваше семената на Земята — семената на земната мисъл и логика — сред милиарди звезди.
„Те са някъде там и очакват разказите, които така и няма да успея да напиша за тях“ — помисли си Харт.
Щеше да се опита да направи това, разбира се, независимо от всички затруднения. Дори можеше да се опита да постъпи като Джаспър, да пише на ръка, изпълнен с чувство за срам. Да се чувства неадекватен, извън собственото си време, треперещ от ужас, че тайната му все някога ще бъде разкрита, може би като от стила му съобразят, че текстът не е дело на машина.
Джаспър, разбира се, не бе прав. Проблемът не бе фабулаторът, нито пък самият принцип на механично писане. Проблемът бе в самия Джаспър — психично отклонение, което го бе превърнало в бунтар. В наплашен и укриващ се бунтар, който заключваше вратата на своята стая, поддържаше външността на фабулатора си в изрядно състояние и внимателно обграждаше пишещата си машина с боклуци, за да не заподозре някой, че се ползва.
Харт се почувства по-добре и дори му се стори, че вече не е толкова гладен. Внезапно си спомни за едно отдалечено място. От тези, които така се бяха харесали на Зелената риза. Там имаше горичка, през която течеше ручей. Цялата местност излъчваше мир и спокойствие и с величието си го доближаваше до вечността. Наоколо се разнасяха птичи песни, а мирисът на водата, която течеше покрай обраслите с мъх брегове, бе силен като уханието на подправка. Харт вървеше през гората и плътните сводове на дърветата го караха да се чувства като в готическа катедрала. Докато вървеше, умът му създаваше думи. Думи, подредени така точно и внимателно, че никой нямаше да разбере неправилно това, което искаше да каже. Всеки щеше не само да види това, което и той виждаше, но и да усети звуците и миризмите, да почувства вечността, която изпълваше всичко тук.
Дори в своята екзалтация той усети, че зеленият готически свод криеше опасност. Интуицията му подсказа, че трябва да се маха оттам. За миг се опита да си спомни как се бе оказал на това място, но не успя. Стори му се, че макар и да бе опознал гората само за секунда или две, преди това се бе разхождал под огрятата й от слънцето зелена корона цели часове или дни.
Почувства сърбеж в гърлото и вдигна ръка, за да се почеше. Докосна нещо малко и топло, което го накара да изскочи от леглото.
Ръката му стисна шията на създанието. Понечи да го откъсне от гърдите си, когато изведнъж си спомни странните обстоятелства, които се бе опитал да си припомни предната вечер.
Отпусна ръка. Остана изправен до леглото, почувствал уюта на добре познатата му стая и топлотата на одеялообразното създание, обвило се около гърба, раменете и шията му.
Не бе нито гладен, нито уморен, а доскорошната му отпадналост някак си бе изчезнала. Не изпитваше и никаква тревога, което бе странно, тъй като почти винаги бе разтревожен от нещо.
Преди дванадесет часа бе на улицата с одеялообразното същество в ръце и се бе опитал да измъкне от своя внезапно заинатил се ум обяснение за странното чувство, което бе изпитал. Чувството, че някъде бе чел или чул за стенещото създание. Сега, когато то бе върху неговия гръб и топлеше гърлото му, той знаеше.
Прекоси стаята, обвит от съществото, и извади от дългия близо 2 метра рафт една книга. Бе стара и опърпана, излъскана от многобройните ръце, през които бе преминала и почти се изплъзна от дланта му, когато се опита да я обърне, за да прочете заглавието. Фрагменти от изгубени писания.
Обърна книгата и започна да я прелиства. Вече знаеше къде да търси това, което му трябваше. Съвсем точно си спомняше къде бе чел за съществото, което сега бе на гърба му.
Откри бързо търсените страници. Всъщност, това бяха само няколко оцелели пасажа от стар и отдавна изгубен разказ.
Преброди набързо първите две страници и откри това, което му трябваше.
„Като амбициозни растения, живите одеяла чакаха, като навярно имаха само съвсем смътни представи за това, което чакат. Когато хората пристигнаха, безкрайно дългото чакане приключи. Живите одеяла сключиха сделка с тях. По-късно се установи, че резултатът от нея бе най-големият в историята принос към изследването на галактиката“.
„Ето, — помисли си Харт — още открай време хората са били изпълнени с увереност, че именно те ще изследват галактиката, ще установят контакти с нейните обитатели и ще разпространят из всички посетени планети добродетелите на Земята.“
„След като човек веднъж наметнеше раменете си с живо одеяло, нямате защо повече да мисли за изхранването си, тъй като създанието притежаваше странното свойство да поема енергия и да я преобразува в храна за тялото на своя домакин. Всъщност то се превърна във второ тяло. В тяло, което с родителска грижовност пазеше домакина си, като поддържаше обмяната на веществата му дори и в крайно враждебна извънземна обстановка, неутрализираше всякакви инфекции и играеше едновременно ролята на майка, готвач и семеен лекар.
Като отплата одеялото стана своеобразен двойник на домакина си. Като се отърсваше от скучното си растително съществуване, то се превръщаше в човешко същество, споделящо чувствата и разума на домакина си. Заживяваше живот, който никога нямаше да познае, ако бе оставено само на себе си.
Одеялата решиха да се отблагодарят за този дар. Отблагодариха се със своите разкази и въображение. То можеше да роди всичко, буквално всичко. Дълги часове измисляха разкази, с които да даряват своите домакини, като се превръщаха в щитове, пазещи ги от скуката и самотата…“
Текстът продължаваше, но на Харт и прочетеното му бе достатъчно. Видя заглавието на откъса: „Неизвестен автор. Прибл. 1956 г“.
Това е било написано преди шестстотин години? Та как бе могъл който и да е човек да знае това?
Нямаше как. Авторът просто бе измислил всичко това. И бе отгатнал истината. Видението на някакъв неизвестен древен автор на научна фантастика се бе сбъднало.
В горичката се бе появило прекрасно създание. Не бе човекообразно, но не бе чудовище. Бе нещо, невидяно дотогава от човешки очи. Независимо от красотата си, то представляваше смъртоносна опасност и човек трябваше да избяга от него.
Опита се да избяга и усети, че е в средата на стаята.
— Достатъчно — каза на одеялото. — Да спрем дотук. После ще продължим.
После ще продължим и ще съчиним разказ. Може да посетим много други места и също да ги опишем в разкази. За тях вече няма да ми трябва фабулатор, тъй като ще мога да пресъздам красотата и великолепието на видяното и да го сглобя по-добре от която и да е машина. Все едно, че съм бил някъде и лично съм изживял нещо. Това никой друг не може да го опише.
Ето го! Ето го отговорът на въпроса, който бе задал Джаспър, седнал на масата в бара „Брайт Стар“.
Коя е следващата стъпка?
Следваше симбиоза между човек и извънземно същество. Стъпка, предвидена преди столетия от човек, чието име отдавна бе забравено.
Харт си помисли, че сам Бог му бе помогнал, тъй като все още му се струваше невероятно, че отговорът е стенещото създание, намерено в пространството между жилищен блок и печатница.
Но това сега бе без значение. Важното бе, че го бе намерил и занесъл у дома си, макар и без да знае защо и покъсно да се бе удивлявал от постъпката си.
Важното бе, че тази постъпка сега щеше да му се отплати.
Чу стъпки по стълбището, които се доближиха до вратата му. Разтревожен от бързината им, той трескаво смъкна одеялото от раменете си и потърси място, където да го скрие. Чекмеджето, разбира се. Отвори най-долното чекмедже и натика одеялото в него, като не обърна внимание на леката му съпротива.
