— Това…Това одеяло, което намерих… Какво можете да ми кажете за него?
— Ние го правим.
— Но то е живо и…
Нещото му отвърна със зловеща усмивка.
— Вие много умни хора. Вие го измислихте. Преди много времена.
— Разказа ли имате предвид?
— Да. Ние го прочетохме. Ние го направихме. Много добра идея.
— Нима вие наистина сте в състояние да…
— Ние биолози. Ние, както вие казвате, биоинженери.
Съществото се обърна и тръгна по коридора.
— Ей, почакайте малко! Само за минутка! Моля ви… започна да вика Харт.
Съществото вече бе набрало скорост и не се спря. Харт се затича подире му. Когато достигна стълбището и погледна надолу, то вече не се виждаше. Харт се опита да го последва, като взимаше по три стъпала наведнъж, пренебрегвайки всякакви норми на безопасност.
Не го откри никъде. Когато излезе на улицата, се озърна във всички посоки, но от него нямаше и следа. Бе изчезнало.
Бръкна в джоба си и неволно напипа пачката с банкноти. Извади я и видя, че бе по-дебела, отколкото му се бе сторила. Свали ластика и разгледа наслуки няколко от банкнотите. Стойността им, изписана върху тях в галактически кредитни единици, бе толкова голяма, че го изуми. Огледа набързо и останалите банкноти и видя, че и тяхната стойност бе същата.
Дъхът му спря от изумление и ги огледа още веднъж. Да. Не бе сгрешил. Стойността на всичките наистина бе една и съща. Изчисли нещо бързо на ум и не можа да си повярва. Повтори изчислението, този път в кредитни единици. Една галактическа кредитна единица бе равна на около пет земни долара.
Бе виждал галактически кредитни единици и по-рано, но никога не бе държал дори една от тях в ръка. Тази валута се използвате във вътрешногалактическата търговия и с нея боравеха най-често междузвездните банкови кръгове, рядко се използваше за делнично обръщение. Вгледа се в банкнотите, които държеше в ръката си и намери, че са много красиви.
Съществото очевидно много ценеше одеялото, щом му даде такава фантастична сума само заради това, че се бе погрижил за него, помисли си той. Макар че всъщност нямаше защо да се учудва. Планетите се различаваха помежду си по жизненото си равнище и състоянието, което Харт сега държеше в ръцете си, можеше да представлява само джобни пари за собственика на одеялото. За своя изненада Харт не бе твърде развълнуван или щастлив, какъвто трябваше да бъде. Всичко, за което можеше да мисли бе, че е изгубил одеялото.
Прибра отново банкнотите в джоба си и се запъти към близката градинка. Докторът, вече буден, се бе преместил на пейка под едно дърво. Харт седна до него.
— Как се чувстваш, докторе? — попита.
— Добре съм, момчето ми — отвърна старецът.
— Да си видял един извънземен, който прилича на паяк със снегоходки?
— Един от тях допреди малко бе при мен. Заварих го тук, още когато се събудих. Интересуваше се от това нещо, което ти беше открил.
— И ти му каза къде е, така ли?
— Разбира се. Защо не? Каза, че го издирва. Предположих, че ще се радвам да се отървеш от него.
Двамата помълчаха известно време. След това Харт внезапно зададе въпрос.
— Докторе, какво би направил, ако изведнъж спечелиш около милиард долара?
— Аз ли? Веднага бих се напил до смърт — каза докторът без каквото и да е колебание. — Да, господине. Веднага бих се напил до смърт, ама стилно, не с гадостите, които продават в тази част на града.
Харт реши, че нищо не може да го учуди. Докторът щеше да се напие до смърт. Анджела щеше да посвети времето си на художествени галерии и модни салони. Джаспър по всяка вероятност щеше да си купи къща в планината, за да е далеч от хората.
„А аз — помисли си Харт, — аз какво ще направя с милиард долара плюс минус един милион?“
Вчера, снощи и допреди два часа бе готов да продаде душата си за един фабулатор „Класик“.
Сега обаче той му се струваше старовремска и загубена работа.
Вече бе разбрал, че съществуваше и по-добър начин да се пише: чрез симбиоза, чрез съчетаване на възможностите на човека с тези на някоя извънземна биологическа структура.
Спомни си за гората, за готическите й дървета и за уханието на вечността. И въпреки яркото слънце потрепери при спомена за красивото същество, появило се сред дърветата.
Това очевидно бе най-добрият начин да се пише — да опознаеш нещо сам и лично да го опишеш.
Но той се бе лишил от одеялото и не знаеше как да се сдобие с друго. Нямаше представа и как да улови едно, дори и да се окажеше на планетата, където се произвеждаха.
Извънземно биологическо творение и при това не съвсем извънземно, тъй като за пръв път се бе появило във въображението на неизвестен жител на Земята преди шест века. Във въображението на човек, писал, както днес пишеше Джаспър — надвесил се над писалище, изписващ една по една думите, излизащи от мозъка му. Без фабулатор, без филми и ленти, без каквато и да е апаратура. Дори и без тях този непознат бе съумял да прекоси мъглявините на пространството и времето и да достигне до чужд разум. Благодарение на това одеялото на живота бе оживяло наистина така, както само човекът би го направил.
В това ли се състоеше истинското величие на човешката раса? В способността й да си представя неща, които след време се превръщаха в действителност?
Ако това бе така, можеше ли човек да си позволи да делегира величието си на въртящи се оси и колела, на електронни лампи и въобще на машините?
— Случайно да имаш един долар? — попита докторът.
— Не — каза Харт. — Точно един долар нямам.
— И ти си като нас — каза докторът. — Говориш за милиарди, а нямаш и жълти стотинки в джоба.
Джаспър бе бунтар, но не си струваше да бъдеш такъв. Всички бунтари свършваха с окървавени носове и пукнати глави.
— Един долар би ми свършил хубава работа — продължи докторът.
Нито Джаспър Хансън спечели нещо от бунта си, нито пък щяха да спечелят нещо останалите, които също щяха да се видят принудени да заключват вратите си и да лъскат бездействащите си фабулатори, за да не би някой случаен посетител да разбере с какво всъщност се занимават.
„Бунтарството не ми отива“ — помисли си Кемп Харт. А и защо му трябваше да става бунтар, след като вече можеше и като конформист да се сдобие със слава автоматично и буквално само за една нощ?
Бръкна в джоба си и напипа отново пачката банкноти. Знаеше, че сега щеше да отиде в центъра и да закупи прекрасната машина. Всъщност, с пачката можеше да си купи цяло депо с такива машини.
— Да, господине — каза докторът, връщайки се към въпроса за единия милиард долара. — Това би била една приятна смърт. Една наистина приятна смърт.
Когато Харт пристигна пред витрината, неколцина работници сменяха стъклото й. Не им обърна внимание и влезе в салона.
Познатият му продавач отново се материализира до него.
Но този път не сияеше от щастие. Гледаше строго и сякаш малко обидено.
— Предполагам, че сте дошъл да си поръчате модела „Класик“, господине?
— Познахте — отвърна Харт и измъкна пачката от джоба си.
Продавачът бе добре обучен. Стъписа се само за секунда и възстанови изражението си за рекордно кратък срок.
— Чудесно — каза. — Знаех, че ще се върнете. Споделих с някои от колегите, че скоро непременно отново ще ви видим тук.
„Обзалагам се, че си го направил“ — помисли си Харт.
— Предполагам, че щом плащам в брой, бихте могли да разгледате възможността да добавите и някои и други филми и ленти.
