Тъкмо затвори чекмеджето с ритник, когато Анджела нахълта в стаята.
Бе разгневена.
— Това беше много мръсен номер — каза тя. — Джаспър сега си има куп неприятности.
Харт я погледна учудено.
— Неприятности? Искаш да кажеш, че не е заминал за Каф?
— Сега се крие в мазето. Блейк ми го каза. Слязох долу да поговоря с него.
— Значи е успял да се измъкне? — Харт сякаш бе доста смутен от случилото се.
— Да. Казал им, че на тях въобще не им трябва човек, а машина и им описал онова лъскаво чудо — моделът „Класик“, — дето е в салона в центъра.
— И какво, те да не би да са го откраднали?
— Ако го бяха откраднали, добре. Ами те оплескали цялата работа. Разбили витрината и задействали алармената инсталация. Събрали всички ченгета в града.
— Ами Джаспър не е ли…
— Джаспър го взели с тях, за да им покаже магазина. Лицето на Харт възвърна част от руменината си.
— Значи, сега Джаспър се укрива от полицията?
— Най-лошото е, че самият той не знае дали се укрива или не. Няма представа дали полицаите са го видели. Крие се, защото го е страх, че полицията може и да е прибрала някой от кафийците и да научи от него цялата история. И ако това се случи, Кемп Харт, и ти ще трябва да даваш доста обяснения.
— Аз ли? Та аз нищо не съм направил…
— Нищо. Само дето си им казал, че точно Джаспър им е необходим. Между другото, как се хванаха така бързо на въдицата?
— Много лесно. Нали си спомняш какво каза Джаспър? Само ние, хората, лъжем. Всички останали говорят истината. Докато не им дойде умът в главата, ще вярват на всяка наша дума. Нали ме разбираш? Всички останали говорят само истината, така че…
— Замълчи, моля ти се! — прекъсна го нетърпеливо Анджела.
Сетне огледа стаята.
— А онова нещо, дето приличаше на одеяло, къде е?
— Няма го. Сигурно е избягало. Когато се прибрах у дома, вече го нямаше.
— Имаш ли все пак представа какво беше?
Харт поклати отрицателно глава.
— Може би е добре, че се махна — каза. — Караше ме да се чувствам неловко.
— Ти и докторът сте голяма работа. Целият квартал се е побъркал. Докторът лежи мъртвопиян под едно дърво в парка и един извънземен го охранява. Не допуска никого до него. Пази го, сякаш го е осиновил.
— Може пък някой от розовите слонове от пиянските сънища на доктора да е оживял. Нали знаеш, сънищата нерядко…
— Не е слон и не е розово. Има ципести стъпала, които изглеждат твърде големи за него, и тънки дълги крака. Прилича малко на паяк и цялата му кожа е на брадавици. Главата му е триъгълна и има шест рога. Кръвта ти изстива, само като го погледнеш.
Харт изтръпна за миг. Обикновените извънземни бяха приемливи, но такова нещо…
— Какво ли иска от доктора?
— Никой не знае. Не иска да говори.
— Може би не може.
— Много добре знаеш, че всички извънземни говорят, че владеят нашия език достатъчно добре, за да можем да се разберем. Ако не го владееха, нямаше да идват тук.
— Звучи логично — каза Харт. — Може би и то е решило да се поотпусне малко с помощта на алкохола. Достатъчно е да поседи в близост до доктора.
— Понякога чувството ти за хумор определено е отвратително.
— Да. Както и писането на книги на ръка.
— Да. Точно както и писането на книги на ръка. Знаеш не по-зле от мен, че не е прието да се говори пред хора за писане на книги на ръка. Това е все едно да ядеш с пръсти, да се оригваш или да ходиш гол на обществено място.
— Добре де, повече няма да го споменавам.
След като тя излезе, Харт седна и започна да оценява ситуацията.
В много отношения щеше да прилича на положението на Джаспър, но той нямаше нищо против да пише така хубаво като него.
Като начало трябваше да започне да заключва вратата си. Опита се да се сети къде е ключът. Никога не го бе използвал, така че сега щеше да му се наложи да се порови в писалището, за да го открие. Ако не успееше, трябваше да си поръча нов. Не можеше да допусне някой неочаквано да го завари пишещ на ръка или с одеялото на гърба.
А може би щеше да е по-добре да се премести другаде, за да не му се налага да дава обяснения защо е започнал да заключва вратата си. Този вариант не му допадна изобщо. Колкото и жалко да бе жилището му, бе свикнал с него и го възприемаше като свой дом.
Може би след като започнеше да продава произведенията си, трябваше да поговори с Анджела и да я покани да се премести другаде заедно с него. Анджела бе мило момиче, но не можеш да поканиш някого да се премести заедно с теб, когато се чудиш откъде да намериш пари за следващото ядене. Всъщност, дори и да не успееше да продаде нищо, в бъдеще вече нямаше да мисли как да се нахрани. Дали пък одеялото не бе в състояние да изхрани двама души? Как щеше да обясни всичко това на Анджела?
Как е могъл онзи човек още през 1956 година да си представи подобно нещо? Колко много други откачени идеи, родени от мъчителни умствени усилия и от празни бутилки уиски, можеха да се превърнат в действителност? Мечта? Идеал? Проблясък от бъдещето? Нямаше значение кое от тях бе, тъй като човек го бе измислил и то бе станало истинско. Колко други неща, измислени в миналото или бъдещето, щяха да се превърнат в действителност.
Тази мисъл го уплаши.
Пътуването до „далечни места“. Развихрянето на въображението. Въздействието на писаното слово и на мислите, които то отразяваше. Бе казал, че те са по-могъщи от боен кораб и се бе оказал прав.
Стана, прекоси стаята и се изправи пред фабулатора. Той му се хилеше. Харт пък му се изплези.
— Спукана ти е работата — каза му.
Чу зад гърба си шумолене и бързо се обърна.
Одеялото бе успяло да се измъкне от чекмеджето и се бе запътило към вратата, изправило се на долната част на своето ефирно телце. Движенията му бяха странни, като тези на ранен тюлен.
— Ей, ти! Накъде си тръгнал? — изкрещя Харт и понечи да го улови. Закъсня. Едно същество — не можеше да го назове с друга дума — се бе изправило на входа. Одеялото пъргаво се покатери по тялото му и се уви около врата.
— Аз губя. Ти добър и го пазиш. Аз благодарен — просъска съществото.
Харт бе като вцепенен.
Съществото си го биваше. Бе досущ като онова, което Анджела бе видяла да охранява доктора, само дето бе може би малко по-грозно. Имаше ципести крака, може би три пъти по-големи от тези, които подхождаха на размера му, и затова създаваше впечатлението, че се движи със снегоходки. Опашката му бе извита по един съвсем не изящен начин и достигаше до средата на гърба му. Главата му наподобяваше пъпеш, върху който бе изписано триъгълно лице. Шест рога стърчаха нагоре, всеки, от които си по имаше по едно око на върха.
Чудовищната твар бръкна в джоб, който сякаш бе част от тялото й, и извади оттам дебела пачка банкноти.
— Извинявам се за малкото възнаграждение — изчурулика и подаде пачката на Харт.
Той разсеяно я пое.
— Ние сега тръгваме — рече съществото. — Ние запазваме топли чувства към теб.
Понечи наистина да си тръгне, но като чу протестния стон на Харт, се спря.
— Да, добри ми господине?
