един фактор — наследствената памет. Във вашите гени е заложена още една мутация, срещана толкова рядко, колкото и телепатията. Искахме към момента, когато у Уикърс се появят деца, той напълно да е осъзнал какво представлява и какъв дар притежава.
Уикърс си припомни, че беше мислил за възможностите на наследствената памет, когато лежеше на тавана в къщата на Андрюс. Наследствена памет, памет, преминаваща от баща на син. Сега той разбра нейния механизъм. Когато стане възрастен и се пробуди (той не можеше да намери по-точна дума), ще настъпи момента да разбере или да си спомни за нея.
— И така — обобщи Уикърс, — вие искате да използувате моя дар против Крофърд и искате да имам деца, притежаващи моя талант.
Фландърс кимна утвърдително:
— Мисля, че се разбрахме.
— Да — съгласи се Уикърс. — Преди всичко съм длъжен да спра Крофърд. Това не е лека задача. А какво ще е заплащането?
— Имаме с какво да ви се отплатим — успокои го Фландърс. — И мисля, че формата на заплащането ще ви заинтересува. Вие питахте за Катлийн Престън. Интересуваше ви съществувала ли е тя. Мога да ви кажа, че е съществувала. Впрочем, на колко години бяхте, когато се запознахте?
— На осемнайсет.
Фландърс кимна.
— Прекрасна възраст. — Той погледна Уикърс. — Нали?
— И на нас така ни се струваше.
— Вие я обичахте — каза Фландърс.
— Да, обичах я.
— И тя ви обичаше?
— Мисля, че ме обичаше — колебливо рече Уикърс. — Сега не съм сигурен в това. Но мисля, че ме обичаше.
— Вие можете сам да се убедите в това.
— Искате да кажете, че тя е тук?
— Не — отговори Фландърс, — тя не е тук.
— Но вие…
— Когато свършите работата си, ще можете да се върнете в своите осемнайсет години.
— Това ли е заплащането? Значи, да се върна в тялото си и да започна всичко отначало? Да стана отново осемнайсетгодишен…
— Не ви ли харесва?
— Мисля, че не — каза Уикърс. — Разберете, Фландърс, мечтите на осемнайсетгодишното момче се стопиха. Те бяха убити в тялото на четирийсетгодишния андроид. Да си физически на осемнайсет години, още не е всичко. Бъдещите години с техните обещания, мечти, любов, които вървят редом до теб през пролетта на живота.
— Осемнайсет години — напомни Фландърс. — Осемнайсет години и надеждата за безсмъртие, седемнайсетгодишната Катлийн.
— Катлийн?
Фландърс кимна.
— Такава каквато беше преди? — усъмни се Уикърс. — Но това е невъзможно, Фландърс. Усещам нещо фалшиво. Нали нещо е изчезнало, изпарило се е.
— Всичко ще бъде точно така — увери го Фландърс. — Като че ли тези години не са съществували.
38
И все пак той беше мутант, само че в облика на андроид. Веднага щом успее да спре Крофърд, отново ще се превърне в осемнайсетгодишен мутант, влюбен в седемнайсетгодишна мутантка и те ще имат надеждата, че безсмъртието ще стане факт още докато са живи. А ако стане така, двамата с Катлийн ще могат вечно да се разхождат по заветната долина, ще им се родят деца-мутанти, надарени с изключителния дар за предсказването и всички ще изживеят такъв живот, на който могат да завидят всички езически богове на старата Земя.
Отметна одеалото, стана от леглото и се приближи до прозореца. Застанал до прозореца, гледаше обляната с лунна светлина долина — там се бе разхождал някога и видя пустинното място: то завинаги щеше да си остане пустинно, каквото и да се случи.
Повече от двайсет години таеше мечтата и ето сега, когато тя е почти реалност, разбра колко е избледняла с годините: не е възможно да се върне в онзи ден, човек няма силата да върне това, което си е отишло завинаги.
Не могат да се изтрият изминалите години, не могат да се съберат, да се сложат в ъгъла, да се оставят там и да си отидете. Могат да се скрият в дълбините на паметта и да се забравят, но ще настъпи ден, когато спомените ще се върнат. И тогава ще ви стане ясно, че сте изживели не един, а два живота.
Точно това го тревожеше — миналото не може да се забрави.
Вратата скръцна и Уикърс се обърна.
На прага стоеше Айзекая, тялото му грееше с мек метален блясък на светлината, проникваща от коридора.
— Не ви ли се спи? — попита той. — Мога да ви помогна. Да донеса ли сънотворно или…
— Наистина можете да ми помогнете — съгласи се Уикърс. — Искам да надникна в едно досие.
— Досие ли, сър?
— Да, досие. Досието на моето семейство. То трябва да е някъде тук.
— В архива, сър. Мога да го донеса. Почакайте малко.
— Също и досието на Престън — добави Уикърс. — Досието на семейство Престън.
— Добре, сър, — съгласи се Айзекая. — Почакайте.
Уикърс запали лампата до леглото и седна на ръба му. Сега знаеше какво да прави.
Заветната долина се оказа пустиня. Лунните сенки върху белотата на колоните се оказаха мъртъв спомен. А ароматът на розите на отдавна отминалата нощ беше отнесен от ветровете на отлетелите години.
„Ан — каза си той. — Аз се държа с теб като глупак“.
— Как мислиш, Ан? — попита той полугласно. — Ние се карахме и погребахме нашата любов под обидните думи и ако не бяха моите мечти за долината, мечти, които с всяка измината година ставаха все по-призрачни, макар че не знаех това, отдавна щяхме да разберем как стоят нещата.
"Те са взели от нас двамата — мислеше си той — вроденото право да изживеем собствения си живот в нашите истински тела, дадени ни при появата ни на Света. Превърнали са ни в подобие на мъж и жена и ние вървяхме в живота като сенки, отразени на стената. А сега искат да ни отнемат правото на смърт и съзнанието за изпълнен дълг. И ние трябва да изживеем един лъжлив живот — аз и ти като андроиди, надарени с жизнената сила, принадлежаща на друг човек.
— Ще скъсам с тях — реши той. — Ще скъсам с всички техни двойни животи и със състоянието на изкуствено същество.
Той ще се върне на онази Земя. Ще намери Ан Картър, ще й каже, че я обича, обича не с призрачната любов под лунна светлина с аромат на рози, а с истинската любов на мъж, загубил пламъка на младостта. Те ще заминат заедно и ще изживеят собствения си живот — той ще пише книги, а тя ще ходи на работа и ще се постараят, доколкото е възможно, да забравят, че са мутанти.
Вслуша се в шумовете на къщата, тихите шумове на нощната къща — те не се чуват през деня, когато е изпълнена с човешки гласове. Помисли си, че при желание може да се разбере този език. Къщата ще ви разкаже всичко, което искате да знаете — какво е било изражението на лицето на този или онзи, как е била произнесена една или друга дума. И всичко, което може да направи или да помисли човек насаме със себе си.
В досието няма да намери всичко, което би искал да узнае. Там няма да се окаже цялата истина, която търси, но там ще има сведения за него, за бедния фермер и жена му — неговите баща и майка.
