промишленост може много и умее да работи бързо.
— Ще се избиете един друг — предизвика го Уикърс. — Вече знаете много неща, но си затваряте очите.
— Например?
— Много ваши банкери, индустриалци и други членове на вашата организация са същите тези мутанти, с които се борите.
— Уведомих ви, че искам откровен разговор. Кажете, как успяхте да ги вкарате във вашата организация?
— Никого никъде не сме вкарвали, Крофърд.
— Не сте…
— Хайде да започнем отначало — предложи Уикърс. — Можете ли да формулирате какво е това мутант?
— Мисля, че е човек, надарен с някои особени таланти, с по-добро разбиране на нещата от нашето.
— Тогава предположете съществуването на човек-мутант, който изобщо не подозира, че е мутант, а се смята за обикновен човек. Какъв ще стане той? Лекар, адвокат, просяк, крадец? Но какъвто и да стане, винаги ще бъде водач. Известен лекар, способен адвокат, знаменит редактор или писател. Но той може да се окаже индустриалец или банкер.
Сините очи на Крофърд го гледаха без да мигат.
— Вие — посочи го с пръст Уикърс, — стоите начело на най-добрата в днешния свят група мутанти. Хора, с които ние не можахме да влезем в контакт, защото са прекалено тясно свързани с обикновения свят. Какво можете да направите срещу това, Крофърд?
— Няма да им кажа нищо.
— Тогава аз ще го направя.
— Не, няма да успеете — възрази Крофърд, — защото с вас е свършено. Как мислите, защо останахте жив? Само защото аз пожелах.
— Не мислите ли, че можем да постигнем компромис?
— Не е изключено, но е малко вероятно. Вие бяхте полезен. Сега сте опасен.
— И насъсквате срещу мене псетата си?
— Точно така ще постъпя. Извинете ме, мистър Уикърс. Радвам се, че се запознахме.
Уикърс стана от стола.
— Ние пак ще се срещнем.
— Много се съмнявам — заключи Крофърд.
49
Докато се спускаше с асансьора Уикърс бързо прехвърли на ума възможните варианти.
На Крофърд ще му трябва не повече от половин час, за да съобщи, че забраната от Уикърс е снета и той се превръща в дивеч, който всеки може да застреля. Ако ставаше дума само за него, нещата щяха да бъдат много прости, но съществуваше и Ан.
Без никакво съмнение и Ан бе станала дивеч, защото сега, когато заровете са хвърлени и картите свалени на масата, Крофърд премина към игра без правила.
Трябваше да стигне до Ан, да я намери и кратко и разумно да й обясни, без да й оставя възможност да задава въпроси.
Излезе от асансьора с другите пътници и забеляза, че обслужващият се втурна към близкия телефон.
„Съобщава за мен“ — помисли си той. В асансьора сигурно е монтиран анализатор, чиито сигнал е известен на служителя. Такива анализатори имаше навсякъде.
Достатъчно е да постъпи сигнал за присъствието на мутант и специалната група започва преследването му. Това беше краят. Човек не подозираше за надвисналата опасност. В противен случай можеше да се съсредоточи и мигновено да изчезне, както изчезваха мутантите, когато хората на Крофърд са искали да се срещнат с тях.
Как казваше Крофърд? — „Звъним и чакаме.“
Сега никой не звъни на вратата.
Стрелят във вас от засада. Нанасят удара тихомълком. Хората знаеха кой сте и съобщаваха на всички, че трябва да бъдете убит. И не оставаха никакви шансове за спасение — никой не може да ви предупреди.
Така беше убит Еб, така бяха убити и другите — хората на Крофърд не оставяха на жертвите си нито секунда за размисъл.
А него, Джей Уикърс, го засякоха, но не го закачаха. Същото се отнасяше до Ан и може би до още един-двама мутанти.
Сега всичко се промени. Сега и той е като подгонен плъх.
Застана на тротоара и се огледа.
„Трябва ми такси, — помисли си той, — макар че и там сигурно има анализатори.“ Анализатори имаше навсякъде. Един беше в къщата на Ан, иначе Крофърд нямаше да разбере така бързо къде е.
Навсякъде, където и да отидеше, навсякъде анализаторите щяха да отбелязват пътя му.
Спря едно такси, седна в колата и каза адреса.
Шофьорът се обърна и го погледна с ужас.
— Спокойно — каза Уикърс. — Нищо няма да ви се случи, ако не вдигате шум.
Шофьорът не отговори. Уикърс се премести по-близо до вратата.
— Добре, приятел, — съгласи се накрая шофьорът. — Няма да предприема нищо.
— Разбрахме се — потвърди Уикърс. — Да тръгваме.
Следеше отминаващите къщи и държеше под око шофьора дали не дава някакви сигнали, ала не забеляза нищо.
Опасяваше се да не го очакват в квартирата на Ан, но реши да рискува.
Таксито спря пред къщата. Уикърс отвори вратата и се измъкна навън. Шофьорът подкара колата рязко, без да дочака парите.
Уикърс се хвърли към вратата, подмина асансьора и хукна нагоре по стълбите.
Дотича до жилището на Ан, сграбчи дръжката, натисна я, но вратата беше заключена. Позвъни — нямаше никого. Натисна още и още веднъж звънеца. Отдръпна се до противоположната стена и с всичка сила се хвърли към вратата. Тя едва-едва се помръдна. Опита пак. След третия опит бравата изхвърча и Уикърс се просна на пода.
— Ан — извика той и скочи на крака.
Никакъв отговор.
Втурна се из стаите, но не намери никого. За миг застина на място, после изскочи от жилището и се затича надолу по стълбите.
Когато се озова на тротоара, до къщата една след друга спряха три коли. От тях изскочиха въоръжени хора.
Хвърли се назад към входа й едва не събори жена с пазарска чанта в ръцете. Позна Ан и дори успя да забележи стърчащата от пакета връзка магданоз.
— Джей! — възкликна тя. — Джей, какво се е случило? Какви са тези хора?
— По-бързо проникни в съзнанието ми. Както правеше с другите. С тези, чиито мисли си чела.
— Но…
— По-бързо!
Почувствува как тя хваща мислите му и ги усвоява. Нещо се удари в стената над главите им и с писък отлетя нагоре.
— Дръж се — окуражи я той. — Офейкваме.
Той затвори очи и концентрира цялата си воля, за да осъществи прехода. Усети треперенето на Ан, после се подхлъзна и падна.
