Удари силно главата си в нещо твърдо, от очите му изхвърчаха искри, засегна нещо с ръка, отгоре му се стовари някакъв предмет.
И сега той чу шумоленето на вятъра в листата на дърветата и отвори очи. Лежеше по гръб в подножието на сива гранитна скала. Върху него се мъдреше пазарска чанта с продукти, от която стърчеше връзка магданоз.
Той седна.
— Ан — повика я той.
— Тук съм — обади се тя.
— Всичко наред ли е?
— Физически — да, умствено — не. Какво стана?
— Паднахме от тази скала — отговори Уикърс.
Той се вдигна, протегна й ръка и й помогна да стане.
— Но скалата… Джей, къде сме?
— Ние сме в другия Свят — обясни Уикърс.
Те стояха и гледаха ширналата се пред тях равнина, пустинна и дива, гъсталаците на горите между скалите, гладките камъни на склона.
— В другия Свят? — повтори тя. — Тази невероятна история от вестниците?!
Уикърс кимна.
— Тук няма нищо невероятно, Ан. Този свят наистина съществува.
— Е добре, където и да сме, обедът е с нас. Помогни ми да събера продуктите.
Уикърс клекна и започна да събира изсипалите се от пакета картофи. Пакетът се бе скъсал, когато падаха от скалата.
50
Пред него беше Манхатън в първоначалния си вид, такъв какъвто е бил до идването на белия човек, преди да се издигнат прекрасните и чудовищни сгради. Един девствен Манхатън.
— И все пак, — предложи Уикърс — тук трябва да има нещо. Не е възможно мутантите да не са построили някъде наоколо междинен склад за стоките, които изпращат в Ню Йорк.
— А ако няма склад? — разтревожи се Ан.
Погледна я с усмивка.
— Обичаш ли да пътуваш?
— До Чикаго ли?
— Отвъд Чикаго — предложи той. — Въпреки че можем да си построим сал, ако намерим река, течаща на запад.
— Навярно съществуват и други центрове на мутантите.
— Без съмнение, но може би точно тук няма нищо. Тя кимна.
— Всичко е така странно.
— Няма нищо странно — възрази той. — Само е неочаквано за теб. Ако имахме време, щях да ти обясня всичко. Но тъкмо времето ни е малко.
— Джей, те стреляха ли по нас?
Уикърс кимна.
— Това са специални агенти.
— Но те са човешки същества, Джей. Като нас.
— Не като нас — поправи я Уикърс. — И това положение ги дразни. В днешно време това е достатъчно.
Той хвърли няколко клонки в огъня и се обърна към Ан.
— Да тръгваме — подкани той. — Време е да потегляме.
— Но, Джей, настъпва нощта.
— Зная. Ако на острова има нещо, ще забележим светлина. От хълма. Ако не видим нищо, ще се върнем тук. На сутринта отново ще огледаме.
— Джей — каза тя, — все едно сме на пикник.
— Не виждам връзката.
— Е, огънят, яденето на открито и…
— Забрави за това — посъветва я Уикърс.
Тръгна напред, а тя след него. Нощните птици грациозно се плъзгаха над главите им. В далечината се разнесе лай на енот. Около храстите кръжаха облаци светулки.
Изкачваха се по нисък, но стръмен хълм и когато стигнаха на върха, видяха светлини в далечния край на острова.
— Ето ги — посочи Уикърс. — Така си и мислех, че ще ги намеря именно там.
— Далече е. Да не би да се наложи да вървим пеш?
— Може би няма.
— А как…
— Ти си телепат — подсказа й Уикърс.
Тя кимна.
— Опитай, поговори с някого оттам — настоя Уикърс и си спомни как поклащайки се в люлеещия се стол, Фландърс обясняваше, че за телепатията разстоянията нямат значение — миля или светлинна година, разликата е почти нулева.
— Мислиш ли, че ще мога?
— Не зная — отговори Уикърс. — Нали не искаш да ходиш пеш.
— Не, много е далеч.
В сгъстяващия се мрак, те мълчаливо гледаха малкото островче светлина. Той се опита да си представи разположението на сградите. Ето там, на древната земя стоеше Рокфелер-център, по нататък се бе разпрострял централният парк, от другата страна, на завоя на Ийст Ривър — старата сграда на ООН. А тук имаше само дървета и трева и нито намек за стомана и бетон.
— Джей, — пошепна Ан с треперещ от вълнение глас.
— Да.
— Струва ми се, че напипах някого.
— Мъж или жена?
— Не. Като че ли е робот. Да, той потвърждава, че е робот. Той обещава да изпрати някого, не, нещо за нас.
— Ан…
— Помоли да ги изчакаме тук. Те ще пристигнат ей сега.
— Ан, попитай ги могат ли да направят филм?
— Филм ли?
— Разбира се. Кино. Имат ли камера и лента?
— Но защо?…
— Попитай. Имам идея как да победя Крофърд.
— Джей, нали няма да се върнеш там!
— И още как! — възкликна Уикърс.
— Джей Уикърс, няма да те пусна!
— Не можеш да ме задържаш — възрази Уикърс. — А сега да седнем и да почакаме.
Седнаха един до друг.
— Ще ти разкажа една история — подхвана Уикърс. — За едно момченце. Наричаше се Джей Уикърс и беше много, много малък…
Изведнъж се спря.
— Слушам те — обади се тя. — Продължавай.
— Друг път. Ще ти я разкажа по-късно.
— Защо? Искам да я чуя сега.
