Клифърд Саймък
Тайнственият мистър Стийн
I
Човекът, който влезе в кабинета на Хомър Джексън, носеше лявата си обувка на десния крак и дясната си обувка на левия.
Той направо стресна Хомър. Беше висок човек с дълги крайници и тромави движения, но елегантно облечен… като се изключеха обувките му. Но и обувките му бяха елегантни, само дето ги носеше по особен начин.
— С мистър Хомър Джексън ли имам честта да говоря? — попита той с официалност, с каквато Хомър никак не беше свикнал.
— Да — отговори Хомър.
Той се размърда малко неловко на стола си. Дано това да не е някаква шега на Габи Уилсън.
Габи държеше кабинет в същия коридор и обичаше много да се задява с Хомър. Когато Габи скроеше някаква шега, влагаше цялата си душа в нея; не пропускаше нито една подробност. А някои от шегите на Габи бяха много жестоки.
Ала човекът изглеждаше напълно сериозен и може би малко неспокоен.
— Мистър Хомър Джексън, посредникът за продажба на недвижими имоти в предградията? — продължаваше той.
— Именно — потвърди Хомър.
— Специално за имоти около езерото и селата?
— Точно такъв съм — Хомър започна да се чувствува неловко. Този човек много го осукваше и Хомър съзираше тук пръста на Габи.
— Искам да поговоря с вас. За една малка работа.
— Говорете — рече Хомър, махайки с ръка към един стол.
Човекът седна внимателно, прав като свещ на стола.
— Името ми е Оскар Стийн — каза той. — Ние строим на така нареченото Сандърсово място. Наричаме го Щастливия кът.
Хомър кимна.
— Познавам това място. То е последният свестен парцел край езерото. Имали сте късмет, че сте го купили.
— Благодаря, мистър Джексън. Смятаме, че е хубаво.
— Как върви работата?
— Току-що я привършихме. Но сега идва най-важното. Трябва да настаним хора в комплекса.
— Знаете ли — каза Хомър, — сега е малко трудничко. Мъчно се отпускат лични заеми, пък и лихвите са високи, а Вашингтон не помага и освен туй…
— Мислехме си дали вие няма да ни помогнете.
Хомър се задави леко, но бързо се оправи.
— Хм, не знам. Тези къщи може да се продадат трудно. Сигурно сте направили големи разходи и цената им ще е висока. Оная каменна стена около мястото, ония разкошни порти и всичко друго… предполагам, че жилищата ви са първокласни. Създали сте един луксозен жилищен комплекс. Само определена класа купувачи би се заинтересувала.
— Мистър Джексън — каза Стийн, — ние имаме нов подход. Не е нужно да ги продаваме. Ние само ги даваме под наем.
— Е, в края на краищата това е едно и също. Сигурно ще искате висок наем.
— Пет хиляди.
— Пет хиляди са много пари. Поне тук. Пет хиляди за една година значи повече от четиристотин на месец и…
— Не за една година — поправи го Стийн. — За деветдесет и девет.
— За колко?
— За деветдесет и девет години. Наемът ни е пет хиляди долара за цели деветдесет и девет години.
— Но, човече, това е невъзможно! Та то е направо лудост! Данъците ще глътнат…
— За нас не е толкова важно да печелим пари от къщите, колкото да създадем клиентела за нашия търговски център.
— Значи, там имате и търговски център?
Стийн си позволи да се усмихне.
— Мистър Джексън, ние купихме парцела и после построихме стена, за да създадем известно уединение и да не надничат разни любопитни.
— Да, разбирам — рече Хомър. — Умно постъпвате. Това е добра реклама. Възбуждате интереса на публиката. Ще устроите тържествено откриване. Но тази четириметрова стена…
— Петметрова, мистър Джексън.
— Е, добре, нека да е петметрова. И построена от масивен камък. Зная аз… виждал съм ги. Но никой вече не строи такива стени. Служат си просто с каменна облицовка. Малко назадничав е вашият строителен метод. …
— Мистър Джексън, ние знаем какво вършим. В този търговски център продаваме всичко — от фъстъци до кадилаци. Но имаме нужда от клиенти. Затова строим къщи за клиентите си. Искаме да създадем добро, стабилно население от сравнително заможни семейства.
Загубил търпение, Хомър скочи на крака и закрачи напред-назад из кабинета си.
— Но, мистър Стийн, вие не ще можете да осигурите достатъчно клиентела за вашия търговски център, ако разчитате само на хората във вашия нов жилищен комплекс. Колко къщи имате например?
— Петдесет.
— Петдесет семейства са капка в морето за един търговски център. Дори ако всяко от тези петдесет семейства пазарува от вас, за да задоволява всичките си потребности — а не можете да бъдете сигурни, че ще бъде така, — все пак оборотът ви ще бъде малък. А не можете да привлечете външна клиентела… особено зад тази стена.
Той престана да крачи напред-назад и се върна на стола си.
— Впрочем защо ли се безпокоя за това? То не ме засяга. Добре, съгласен съм да намеря наематели за жилищата ви, но няма да се задоволя с обичайните пет процента.
— А, забравих да ви кажа — рече Стийн. — Вие ще задържате за себе си всичките пет хиляди.
Хомър зяпна като риба, измъкната внезапно от водата.
— При едно-единствено условие — добави Стийн. — Знаете ли, ние имаме своя банка. Тя обслужва търговския център.
— Банка — повтори Хомър тихо.
— Създадена според щатските закони.
— А какво общо ще има тази банка с мен?
— Ще вземате десет процента — отвърна Стийн. — Остатъкът ще се вписва на ваша сметка в банката на Щастливия кът. Всеки път, когато дадете под наем едно жилище, ще получавате петстотин в брой; четири хиляди и петстотин ще отиват в банковата ви сметка.
— Не разбирам…
— Има предимства.
— Да, зная — рече Хомър. — Бизнесът ви ще върви. Вие сте решили на всяка цена да осигурите клиентела за този търговски център.
— Това е едното съображение. Другото съображение е, че не искаме да забогатеете открито така, че всичките ви приятели и съседи да узнаят. Ще започнат много клюки, а ние не желаем такава гласност. Пък и има данъчни предимства.
— Данъчни предимства ли?
— Мистър Джексън, ако намерите наематели за всичките петдесет къщи, ще спечелите четвърт милион долара. Замисляли ли сте се някога какъв би бил подоходният данък върху четвърт милион долара?
— Бая много.
