напаст. Всички момичета се плашат от тях. Двамата постоянно ходят навсякъде, където има танци, говорят мръсотии и пият много.
Погледнах през стаята и видях, че онези тримата продължаваха да ме наблюдават с победоносно изражение, изписано върху лицата им. Бях чужденец в селото и те бяха блъфирали и спечелили наддаването. На пръв поглед изглеждаше глупаво, разбира се, но в такова малко село като тукашното дребните победи и дребните обиди (тъй като просто няма други) често се преувеличават.
„Господи“ — помислих си, — „защо трябваше да попадна на тази кокошка Бейли? Винаги е била предвестник на лоши неща и не се е променила. През цялото време се меси в чужди работи, разнася сплетни и от нея не може да се очаква нищо добро.“
Кошниците се разпродаваха бързо и останава само още няколко. Джордж се бе поуморил и наддаването вървеше по-мудно. Казах си, че навярно и аз трябва да си купя кошница, за да покажа най-малко, че не съм чужденец, а човек, който се е върнал в Пайлът Ноб и възнамерява да остане тук известно време.
Огледах се,но не забелязах Линда Бейли. Най-вероятно ми бе сърдита и ме бе зарязала. Като си помислих за нея, почувствах лек изблик на гняв. С какво право искаше от мен да защитавам дъщерята на свещеника Нанси от някакво недодялано фермерско момче, закачките на което навярно бяха съвсем безобидни — или най-малкото безплодни.
Вече бяха останали само три кошници и Джордж взе едната от тях. Бе два пъти по-малка от другите, и украсата й не бе особено богата. Като я вдигна, той поде песента си на аукционер.
Имаше две-три предложения, които вдигнаха цената до три и петдесет, и аз покачих на четири долара.
Някой в другия край на помещението каза пет и когато погледнах в тази посока, тримата ми се хилеха — хилеха ми се, както ми се стори, с всичката нескрита злоба на света.
— Давам шест — рекох.
— Седем — каза средният от тримата.
— Дават седем — обяви Джордж, донякъде слисан, понеже това бе най-високата цена, предлагана тази вечер. — Ще каже ли някой седем и половина или, стига да поиска, осем?
Поколебах се за момент. Бях сигурен, че никое от първите три предложения не бе дошло от тримата до стената. Те се включиха в наддаването едва след като аз направих моето. Бях сигурен, че умишлено ме разиграваха, и също така бях сигурен, че всички в стаята знаят накъде биеха с това.
— Осем? — попита Джордж, като ме погледна. — Не чух ли осем?
— Не — обадих се. — Предлагам десет.
Джордж преглътна.
— Десет! — извика той. — Дава ли някой единайсет?
Отново насочи погледа си към тримата до стената. Те намръщено го наблюдаваха.
— Единайсет — рече той. — Следващото предложение е единайсет. Не важи наддаване, по-малко от долар. Казва ли някой единайсет?
Никой не се обади.
Когато отидох да платя на касиера и да си взема кошницата, погледнах към дъното на стаята. Но тримата вече не бяха там.
Отдръпнах се, отворих кошницата и видях, че върху листчето хартия, поставено над вечерята, бе написано името на Кети Адамс.
ОСМА ГЛАВА
Първите люляци вече разцъфваха и изпълваха въздуха на хладната и влажна вечер с намек за уханието, което през следващите седмици щеше да се носи като тежък парфюм из всички улици и пътеки на селцето. Духаше вятър откъм реката и полюляваше висящите светофари на кръстовищата, от което светлинките и сенките по земята подскачаха напред-назад.
— Радвам се, че всичко свърши — каза Кети Адамс. — Имам предвид забавата, както и цялата учебна година. Но ще се върна през септември.
Изгледах младата жена, която вървеше до мен, и ми се стори, че тя е съвсем друг човек в сравнение с онази,???
— Споменахте, че ще се върнете — казах аз. — Къде ще прекарате лятото?
— В Гетисбърг — отговори тя.
— Гетисбърг ли?
— Да, в Гетисбърг, Пенсилвания — поясни Кети. — Там съм родена и родителите ми все още живеят там. Ходя си всяко лято.
— Само преди няколко дни бях в Гетисбърг — споделих аз. — Спрях по пътя си насам. Цели два дни се разхождах по бойното поле и се питах как ли е изглеждало всичко преди повече от сто години.
— Никога по-рано ли не сте ходили там?
— Само веднъж. Преди много години. Когато за пръв път отидох във Вашингтон като начинаещ репортер. Реших да пътувам с автобус, но не останах особено доволен. Винаги съм искал да отида там самичък, да имам време да разгледам всичко, да надникна навсякъде и никой да не ме кара да бързам.
— И добре ли прекарахте сега?
— Да, поживях два дни в миналото. И се опитах да си го представя.
— Толкова дълго сме живели с него — каза тя, — че за нас, разбира се, се е превърнало в нещо обикновено. Гордеем се естествено и се интересуваме от миналото си, но като че ли туристите научават най-много. Пристигат свежи и любопитни и навярно го виждат през други очи, за разлика от нас.
— Може би сте права — съгласих се, въпреки че бях на друго мнение.
— Вашингтон, обаче — продължи Кети, — ето това е място, което обичам. Особено Белия дом. Очарова ме. Мога да стоя с часове край високата желязна ограда и просто да го гледам.
— Вие — казах, — както и милиони други хора. Винаги има хора, които бавно се разхождат покрай оградата и надничат през нея.
— Обичам катеричките — призна тя. — Онези нахални животинки, които се приближават до оградата на Белия дом да изпросят нещичко, а понякога излизат на тротоара и подушват обувките ви, после се изправят на задните си крачета, и ви гледат с мъничките си мънистени оченца.
Засмях се, като си спомних катериците.
— Те явно са си намерили мястото в живота — изкоментирах аз.
— Говорите така, сякаш им завиждате.
— Възможно е — признах. — Катеричката, както си представям, има доста простичък живот, докато човешкият е станал прекалено усложнен. Ние ужасно сме объркали нещата. Навярно не повече, отколкото преди, но въпросът е, че нещата не се подобряват. Може би даже се влошават.
— Ще напишете ли за това в книгата си?
Погледнах я изненадано.
— О — рече Кети, — всички знаят, че сте се върнали да пишете книга. Питам се, сами ли са го отгатнали или сте го казали на някого?
— Предполагам, че съм го споменал пред Джордж.
— Това е било достатъчно — заключи тя. — Всичко, което трябва да направите, е да кажете на един- единствен човек каквото и да е. Най-много след три часа, хората в селото ще научат думите ви. Още утре до обяд ще се знае, че сте ме изпратили до вкъщи и че сте платили десет долара за кошничката ми. Какво ви прихвана да предложите толкова много?
— Това не беше изфукване — обясних аз. — Допускам, че някои хора ще го изтълкуват така, и съжалявам за това. Предполагам, че не е трябвало да го правя, но онези трима хулигани до вратата…
Тя кимна.
— Разбирам какво имате предвид. Двете момчета на Болърд и хлапака на Уилямс. Не трябва обаче да им обръщате внимание. За тях бяхте лесна жертва. Новодошъл, и то от града. Просто трябваше да ви покажат…
— Е, аз им показах — прекъснах я, — и предполагам, че бе също така детинско от моя страна, както и от тяхна. И съвсем не е оправдано, тъй като трябваше да съм по-благоразумен.
