— А този плик?
— Не е нещо, което ме уличава в престъпление — успокоих я. — Нищо незаконно. Никой обаче не трябва да вижда това, което съдържа. Информация, която не бива да попадне в чужди ръце.
— Важна ли е?
— Мисля, че е важна, обаче не бих искал да те замесвам. Няма да е…
— Вече съм замесена — каза Кети. — Предупредих те и предполагам, че не постъпвам правилно според закона, но не можех да те оставя да налетиш току-тъй на тях…
— Кети — рекох, — ще ти кажа нещо, което ще те шокира. Ако наистина си сигурна, че искаш да рискуваш, за да вземеш този плик.
— Готова съм да го направя — отвърна тя. — Ако ти се опиташ, могат да те видят. А на мен никой няма да ми обърне внимание, дори да ме видят там.
— Добре тогава — продължих, като се проклинах, че я оставям да върши мръсната работа. — Аз не само ще тръгна пак по реката, а и ще избягам по нея, и то колкото се може по-бързо. Не че съм убил някого, а по друга причина. Предполагам, че ще е по-честно, ако се предам, но за съжаление откривам, че в мен се проявяват някои черти на страхливец. Винаги мога да се предам, вероятно по-късно.
Кети ме изгледа учудено и ужасено — за което не можех да й се сърдя. И донякъде като че ли с по- малко уважение към мен, отколкото бе проявила в началото.
— Ако ще бягаш — рече тя, — по-добре ще е да го направиш още сега.
— Още нещо — обадих се аз.
— Какво?
— Ако вземеш плика, не поглеждай в него. Не чети написаното.
— Нищо не разбирам от всичко това — възмути се младата жена.
— Това, което аз не разбирам — обърнах се към нея, — е защо ме предупреди.
— Вече ти казах. Можеше поне да ми благодариш.
— Разбира се, че съм ти благодарен — отговорих.
Кети се заизкачва нагоре по брега.
— Хайде, тръгвай — подкани ме тя. — Аз ще взема плика.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Падна мрак и вече не трябваше да се придържам толкова близо до брега; можех да изляза по средата на реката, където течението щеше да ми помогне. Минах край още две села, но и двете бяха от другата страна на реката. Видях светлините им отвъд водите, по които плавах, и отвъд широкия пояс мочурища, простиращ се между тези води и по-далечния бряг.
Тревожех се за Кети. Нямах никакво право да искам помощ от нея и направо се чувствах като мерзавец за това, че й позволих да се замеси в нещо, което можеше да се окаже доста мръсна работа. Но тя дойде да ме предупреди, застана на моя страна — и нямам друг съюзник. Освен това Кети най-вероятно,бе единственият човек, на когото можех да разчитам. Имаше голяма вероятност, казах си, тя да успее да изпълни задачата си; беше важно, ужасно важно, както ми се струваше, да не допусна кафявия плик да попадне в ръцете на някой човек, който да разгласи съдържанието му.
Трябваше да се свържа колкото се може по-бързо с Филип и да го уведомя за случилото се. Двамата с него навярно бихме могли да решим какво ще е най-добре да направим. Трябваше да се махна от Пайлът Ноб, после да намеря телефон — и то достатъчно отдалечен от селото, така че обаждането ми да не събуди подозрение.
Кануто се носеше по реката. Течението бе бързо и аз му помагах, колкото можех, да увеличи скоростта му, като работех равномерно с греблото.
Докато гребях усърдно, си мислех за предишната вечер и за това как са намерили тялото на Джъстин Болърд. И колкото повече разсъждавах върху това, толкова по-убеден бях, че Болърд не е мъртъв. Според мен нямаше никакво съмнение, че тримата, които ме нападнаха снощи, бяха същите трима, които бяха стояли изправени до стената. Освен това се бяха похвалили какъв бой са ми хвърлили и после бяха изчезнали, но неизвестно къде и как? Естествено след отстраняването им поне за известно време, нямаше по-просто от подхвърлянето на някакъв труп, заради който да ме преследват властите — или дори може би да ме линчуват. Ако версията на Кети беше вярна, вече се бе събрала дружина, която да ме линчува, преди Джордж Дънкан да я разубеди. Ако съществата, каквито и да бяха, или енергиите, каквито представляваха те, бяха способни да приемат формата на къща, кола върху трупчета, камара от дърва, мъж и жена, вечеря на масата, дамаджана със силно царевично уиски, значи можеха да направят всичко. Едно мъртво и вкочанено тяло ще е фасулска работа за тях. А също така, дадох си сметка, можеха да използват способностите си, за да предотвратят появяването на тримата изчезнали преди всичко да свърши и да няма връщане назад. Това честно казано беше доста налудничав начин за постигане на определена цел, като всичко се върши по околни пътища, но надали бе по-налудничав от това да смажеш човек с кола, която после изчезва, или от странния и сложен план, който бяха измайсторили, за да замъкнат потенциална жертва в свърталище на гърмящи змии.
Надявах се, че скоро ще стигна някое село край реката, в което да намеря улична телефонна кабина и да се обадя. Възможно бе вече да са вдигнали тревога и да наблюдават селата край реката, макар да не бях сигурен дали шерифът ще си помисли, че съм избягал надолу по реката. Не можех да съм сигурен, разбира се, освен ако не са разпитали Кети. Опитах се да не мисля за това, но въпреки усилията ми, тези мисли непрестанно се натрапваха в съзнанието ми. Независимо обаче дали селата са наблюдавани, вероятно ще успея да се обадя. А след това, какво трябваше да правя? Щях да се предам навярно, въпреки че това бе нещо, което щях да решавам по-късно. Дадох си сметка, че бях имал възможност да се предам и пак да се обадя на Филип, но тогава това щеше да стане в присъствието на шерифа и след обаждането щях да съм с вързани ръце.
Не бях особено доволен от начина, по който се бях справил с положението, и изпитвах чувство на вина, но след като прехвърлих нещата напред-назад в съзнанието си, не видях никаква друга приемлива алтернатива.
Нощта вече се бе спуснала, но над реката продължаваше да витае съвсем слаба светлина. От брега долетяха далечно мучене на крава и едва чуващ се лай на куче. Около мен водата шепнеше безкрайните си приказки; отвреме навреме от нея изскачаше рибка, която се гмурваше с отсечен плясък и образуваше вълнички, разнасящи се в концентрични кръгове. Струваше ми се, че се движа през голяма равнина — тъмните, обрасли с дървета брегове на реката и далечните хълмове бяха просто сенки в периферията й. Тук, в царството на вода и сенки, цареше покой. По някакъв странен начин се чувствах в безопасност сред реката. „В уединеност“ може би е по-точен израз. Бях сам и се намирах в центъра на мъничка вселена, а тя се разпростираше във всички страни съвсем свободно. Звуците, които долитаха отвъд границите на водата, като мученето на кравата и лаят на кучето, създаваха такова впечатление за отдалеченост, че по-скоро подчертаваха вместо да нарушават самодоволното усещане за уединение.
Внезапно покоят се наруши. Пред мен се надигна огромна вълна и докато с бясно гребане се опитвах да се отдалеча от образувалата се гърбица, от реката изплува и взе да се издига тъмнота — метър след метър тъмнота, от която се стичаше вода.
Лентата тъмнота се изви над повърхността като огромен, дълъг, змиеподобен врат, завършващ с кошмарна глава. Издигна се във въздуха и се изви грациозно, така че главата се озова точно над мен. Погледнах нагоре и скован от страх се втренчих в червените, подобни на скъпоценни камъни очи, които блестяха на бледата светлина, отразявана от водната повърхност. Към мен се стрелна разцепен език, после устата се отвори и видях змийските зъби.
Потопих греблото и с мощен напън тласнах напред кануто. Почувствах горещия дъх на звяра във врата си, когато стрелналата се глава не ме достигна само за няколко сантиметра.
Обърнах се и през рамо видях, че главата отново се бе надигнала и се готвеше за ново нападение; разбрах, че шансовете ми бяха съвсем нищожни. Веднъж измамих гадината; съмнявах се, че ще успея да го сторя втори път. Брегът бе твърде далеч, за да стигна до него, и единственото нещо, което ми оставаше, бе да се опитам да избягам с гребане. За миг през съзнанието ми мина мисълта да изоставя кануто, но не бях особено добър в плуването, а това явно бе някакво водно чудовище, което без съмнение щеше да ме
