настигне със забележителна лекота.
Съществото се движеше спокойно. Нямаше нужда да бърза. Знаеше, че няма да му избягам, но не смяташе да рискува и да ме изпусне втори път. Водата се разплискваше конусообразно, разсичана от дългия врат, който се приближаваше към мен, извит и готов за атака. Главата бе зинала с разтворени челюсти и зъбите блестяха на звездната светлина.
Направих остър завой с надеждата да наруша инерцията на звяра, да го накарам да се спре и да смени посоката.
Като извих рязко кануто, някакъв предмет се претъркаля и изтрополи на дъното му. Този звук ми подсказа какво да правя — беше безмислено и лишено от всякаква логика, изглеждаше ужасно глупаво, но бях на края на силите си и не ми оставаше почти никакво време. Не хранех особена надежда, че ще успея да направя това, което бях замислил — е, не го бях замислил, просто действах сякаш по рефлекс — и нямах представа какво ще правя, ако наистина успеех. Но трябваше да опитам. Най-вече защото бе единственото, което ми хрумна да направя.
Забих дълбоко греблото във водата, за да накарам кануто да се обърне странично, така че да виждам съществото. После взех въдицата и се изправих. Обикновено кануто не се смята за тип лодка, в която човек може да се изправи, но моето беше доста стабилно и вече се бях поупражнявал през изминалия ден. На въдицата ми бе закачена кука за лов на костури, която бе доста тежка (навярно дори прекалено тежка за добър лов на костури) и бе снабдена с три шипа.
Чудовището вече бе доплувало съвсем близко и продължаваше да държи устата си широко отворена, така че метнах назад куката, прицелих се мислено и хвърлих въдицата.
Застинал, наблюдавах как куката се стрелна за миг и металното й тяло проблясна кротко на светлината от реката. Полетът й завърши в онази зейнала паст. Изчаках десета от секундата, после вдигнах върха на въдицата и размахах пръта назад с всичка сила. Усетих дърпане, когато шиповете се забиха дълбоков плътта му.
Ето, че бях хванал чудовище на въдицата си!
Нямаше време да мисля за нещо повече от това да хвърля куката. Не знаех какво ще правя, ако чудовището по някакво чудо се хване на въдицата. Навярно беше така защото нито за миг не бях вярвал, че наистина ще успея.
Но сега, след като го бях хванал, направих единственото, което ми бе възможно. Бързо приклекнах и хванах здраво въдицата. Главата на чудовището се отметна назад и се изви рязко нагоре към небето, а макарата свистеше, докато кордата се размотаваше.
Дръпнах отново пръта, за да забия още по-дълбоко шиповете, а от водата пред мен се надигна приливна вълна. Във въздуха започна да се издига огромно тяло и продължи толкова много да се издига, че се запитах дали някога ще свърши. Върху тънкия и дълъг врат главата му се мяташе наляво и надясно — въдицата ми се опъваше с все сила, а аз отчаяно се вкочих в нея с мъртва хватка, макар изобщо да не разбирах защо го правя. Едно бе съвсем сигурно — че не желаех рибата, която бях хванал.
Кануто подскачаше като тапа по вълните, образувани от мятащото се огромно тяло. Клекнах още по- ниско и се свих на дъното, скрит зад борда, опрял лакти под планшира и опитвайки се да запазя центъра на тежестта ниско, за да предотвратя преобръщането на лодката. Изведнъж кануто започна да се движи, все по-бързо и по-бързо надолу по реката, повлечено на буксир от бягащото чудовище.
През цялото време продължавах да стискам въдицата. Можех да я пусна, можех да я хвърля, но аз продължавах да я държа и когато кануто потегли, нададох победоносен вик. Тази гадина ме бе подгонила, отначало аз бях преследваният, но сега я бях хванал и тя бягаше обзета от болка и паника, а колкото до мен, щях да я оставя да плава, докато капне от умора.
Създанието се носеше надолу по реката, кордата ми бе опъната до скъсване, кануто летеше с бясна скорост, а аз виках като смахнат каубой, яхнал мятащ се кон. За момент забравих какво става и как се бе стигнало до всичко това. Просто участвах в диво нощно препускане през този речен свят, съществото пред мен се гърчеше и подскачаше, а назъбената редица перки по дължината на гърба му ту се извиваше в небето, ту се потапяше в бушуващата от мятащото му се тялото вода.
Изведнъж кордата се отпусна и чудовището изчезна. Бях сам насред реката, клекнал в кануто, което танцуваше нагоре-надолу по бурните вълни. Когато водата се успокои, аз се отпуснах на седалката и започнах да намотавам кордата. Трябваше доста да навивам, докато най-сетне куката издрънча по корпуса на кануто и се прибра на върха на въдицата. В известна степен се изненадах, когато явидях, защото си бях помислил, че кордата се е скъсала и по такъв начин създанието се е освободило и изплъзнало. Но сега стана ясно, че то просто е изчезнало, тъй като шиповете трябваше да са забити дълбоко и здраво в плътта му и единственият начин, по който куката можеше да се освободи, бе плътта, за която се бе закачила, да изчезне.
Кануто се носеше леко по водата и аз посегнах към греблото. Луната изгряваше и светлината й караше реката да блести като пътека от течно сребро. Седях тихо, стиснал греблото, и се чудех какво да правя. Инстинктът ми подсказваше да се махна от реката, преди от дълбините й да се е появило друго чудовище, така че загребах и се насочих към брега. Но като поразмислих малко, ме обзе увереност, че няма да срещна друго подобно същество — тъй като задачата на чудовището можеше ясно да се разбере, само ако се разгледаше в съпоставка със свърталището на гърмящите змии и смъртта на Джъстин Болърд. Силите от другия свят на моя стар приятел бяха опитали още един гамбит и отново се бяха провалили, а бях сигурен, че начинът им на действие не допускаше да повтарят подход, който се е провалил. И ако това мое разсъждение бе правилно, реката навярно беше, най-малкото в момента, най-сигурното място в целия свят, където можех да остана.
Остро, пронизително писукане прекъсна мислите ми и аз завъртях глава, оглеждайки се наоколо, като се опитвах да открия източника на звука. Кацнало неканено върху планшира, на около два метра от мен стоеше дребно изчадие. Изглеждаше гротескно човекоподобно, покрито бе с гъста козина и се бе хванало за планшира с краката си, които приличаха на ноктите на бухал. Главата му беше заострена и от върха й излизаше кичур коса, падащ върху главата му като шапка, подобна на тези, които носят местните жители в някои азиатски страни. Отстрани на главата му стърчаха продълговати уши с формата на раковини, а червените му бляскави очи ме гледаха иззад сплъстената коса.
След като го видях, писукането му ми се стори разбираемо.
— Три пъти носи щастие! — подвикваше радостно уродливото същество с високия си писклив гласец. — Три пъти носи щастие! Три пъти носи щастие!
С надигащо се отвращение в гърлото замахнах силно с греблото. Плоският му край направо помете малкия изрод и като го отскубна от планшира, го запрати високо във въздуха подобно на топка, ударена с бейзболна бухалка. Писукането се превърна в слаб вик, докато смаян наблюдавах как чудовището полетя високо над реката, достигна върха на параболата си и започна да пада. Някъде по средата на пътя си уродът изчезна като спукан сапунен мехур — сега бе тук, а в следващия миг вече го нямаше.
Започнах отново да греба. Крайно време бе да се добера до някое село. Колкото по-бързо намеря телефон и се обадя на Филип, толкова по-добре.
Старият ми приятел може да не бе напълно прав за всичко, което бе написал, но тук се случваше нещо ужасно забавно и много странно.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Градчето беше малко и не можах да открия телефонна кабина. Не бях и напълно сигурен за името му, макар, ако не ме лъжеше паметта, то се наричаше Уудман. Опитах се мислено да начертая карта на околността, но всички градове и села в цялата тази провинция бяха останали далече в миналото и не бях сигурен в спомените си. „Името на градчето в крайна сметка не е важно“ — казах си. Важното бе да намеря телефон, от който да се обадя. Филип се намираше във Вашингтон и навярно щеше да знае какво трябва да се направи — а дори и да не знаеше, най-малкото трябваше да му опиша случилото се. Задължен му бях поне дотолкова, тъй като ми изпрати копие от бележките на чичо си. Макар да съзнавах, че ако не го беше сторил, нямаше да съм забъркан в тази каша.
Единственото място по главната улица в търговския квартал, което все още работеше, беше един бар. През покритите с мръсотия прозорци се процеждаше слаба жълтеникава светлина. Подухна лек ветрец и
