— Засега нищо — рекох. — Ще гледам веднага да дойда във Вашингтон.
— Мисля, че погребението ще е в петък.
— Благодаря ви. Съжалявам, че ви обезпокоих точно в такъв момент.
— Нямаше как да го знаете — отвърна Мардж. — Ще кажа на Филис, че сте се обаждали.
— Предайте й моите съболезнования — помолих я аз, въпреки че на практика това едва ли имаше особено значение. Тя надали щеше да си спомни за мен. Бях виждал съпругата на Филип само веднъж или два пъти.
Пожелахме си лека нощ и аз продължих да стоя замаян в телефонната кабина. Филип бе мъртъв — пронизан от стрела. В днешно време не се използваха стрели, за да се отърве човек от някого. Нито, ако ставаше въпрос за такива неща като морски чудовища или свърталища на гърмящи змии.
Наведох се и опипах пода, за да събера монетите, които бях изтървал.
Чух почукване по вратата на кабинката и погледнах нагоре. Барманът бе залепил лицето си за прозореца и когато ме видя да вдигам глава, престана да чука и ми махна с ръка. Изправих се и отворих вратата.
— Какво ви става? — поинтересува се той. — Лошо ли ви е?
— Не. Просто изпуснах няколко монети.
— Ако искате да пийнете още нещо, определено трябва да побързате. Затварям.
— Трябва да се обадя на още едно място — казах аз.
— Гледайте обаче да е кратко.
Открих телефонен указател на полицата под автомата.
— Къде да потърся номер, който е в Пайлът Ноб? — попитах.
— Ще го намерите в раздела, озаглавен „Пайлът Ноб — Уудман“.
— Това тук Уудман ли е?
— Естествено — възкликна той, възмутен от невежеството ми. — Сигурно не сте забелязали пътния знак на влизане в града.
— Навярно не съм — вдигнах рамене.
Затворих вратата на кабината и потърсих въпросния раздел в указателя, после запрелиствах страниците, за да намеря името, което ми трябваше. Накрая го открих — мисис Джанет Форсайт. Тя беше единствената Форсайт в списъка от имена. Иначе нямаше да знам на кого да се обадя. Никога не бях знаел или бях забравил как се казва жената на стария Док Форсайт.
Посегнах към слушалката, но се поколебах. Дотук ми се бе разминало. Трябваше ли да поемам още един риск? Нямаше обаче начин, разсъждавах, по който да засекат обаждането ми.
Вдигнах слушалката, пуснах монета и набрах номера. Чаках, докато телефонът звънеше ли звънеше. Най-накрая звъненето престана и някой каза „ало“. Помислих си, че разпознавам гласа, но не бях сигурен.
— Мис Адамс ли е? — запитах аз.
— Да, същата. Мисис Форсайт спи и…
— Кети — рекох.
— Кой се обажда?
— Хортън Смит — отвърнах.
— О! — възкликна тя учудено, но не каза нищо повече.
— Кети…
— Радвам се, че се обади — поде тя. — Всичко, което направихме, беше една голяма грешка. Момчето на Болърд се намери. Намериха се и тримата. Сега нещата са наред и…
— Моля те, почакай малко — прекъснах я аз. Говореше толкова бързо, че думите й се препъваха една в друга. — Ако момчето на Болърд се е появило, кажи ми какво стана с трупа.
— Трупа ли? А, имаш предвид…
— Да, трупа на Джъстин Болърд.
— Хортън, това е най-странното в цялата работа. Трупът изчезна.
— Какво означава това „изчезна“? — Мислех, че знам отговора. Просто исках да съм сигурен.
— Ами, открили го в самия край на гората на запад от селото и оставили двама — единият от тях бил Том Уилямс, не знам кой бил другият — да го пазят, докато дойде шерифът. За момент двамата се обърнали настрани и когато погледнали отново, трупът го нямало. Невъзможно било някой да го е откраднал. Просто изчезнал. В цялото село цари суматоха и паника…
— А ти? — попитах. — Взе ли плика?
— Да, взех го. И току-що се бях прибрала вкъщи, когато разбрах, че трупът е изчезнал.
— Значи сега всичко е наред, така ли?
— Да, разбира се — отговори тя. — Вече можеш да се върнеш.
— Кажи ми честно, Кети, погледна ли какво има в онзи плик?
Тя понечи да отговори, но се поколеба.
— Слушай, Кети, важно е. Видя ли го?
— Просто хвърлих едно око и…
— По дяволите — извиках, — престани да го увърташ! Кажи ми, ако си го прочела.
— Добре, прочетох го — избухна тя. — Мисля, че човекът, който го е написал…
— Не мисли за този, който го е написал. Колко прочете от материала? Целия ли?
— Само първите няколко страници. Дотам, откъдето започват бележките. Хортън, да не искаш да ми кажеш, че в това има нещо вярно? Ама че глупав въпрос! Естествено, че не може да има. Не разбирам нищо от тази теория на еволюцията, но мога да изтъкна куп слаби места в нея.
— Не си губи времето да й търсиш слабите места — посъветвах я аз. — Какво все пак те накара да го прочетеш?
— Предполагам, че го направих, най-вече защото ти ми забрани. След като ми каза да не го чета, не можех да не го сторя. Твоя е вината, че го прочетох. И какво лошо има в това?
Всичко, което говореше, беше вярно, разбира се, макар тогава да не го бях мислил. Предупредих я, защото не исках да се замесва по-надълбоко, и направих единственото нещо, което със сигурност щеше да я накара да се намеси, че дори да затъне до уши в цялата работа. А най-лошото в случая бе, че изобщо нямаше нужда да се замесва Кети, че нямаше никаква причина да я моля да вземе онзи плик. Трупът на Джъстин Болърд бе изчезнал и с неговото изчезване вече не бях заподозрян в убийство. Но ако нещата не се бяха развили така, казах си, като се опитвах да оправдая поведението си при дадените обстоятелства, шерифът щеше да претърси стаята ми в мотела, щеше да намери плика и тогава щях да я закъсам здравата.
— Единственото, което е лошо в случая — казах й, — е, че сега може да си имаш неприятности. Ще…
— Хортън Смит — кресна тя, — не ме заплашвай!
— Не те заплашвам — отвърнах. — Просто съжалявам. Изобщо не трябваше да те карам…
— За какво съжаляваш? — попита тя.
— Кети, изслушай ме и недей да спориш — помолих я аз. — След колко време най-рано можеш да тръгнеш? Ти имаше намерение да пътуваш с кола до Пенсилвания. Готова ли си вече?
— Да, готова съм — отговори тя. — Подредила съм си багажа. Но какво общо има това с цялата работа?
— Кети…
Започнах, обаче се спрях. Можех да я изплаша, а не исках това. Но не виждах по-лек начин, по който да й го кажа.
— Кети — подех отново, — човекът, написал материала, който си намерила в плика, бе убит. Човекът, който ми го изпрати, също е бил убит само преди няколко часа…
Тя изплашено възкликна:
— И мислиш, че мен също…
— Не ставай глупава — троснах се. — Искам да кажа, че всеки, прочел това в плика, е в опасност.
— А ти? Каква беше тази история с Джъстин…
— Предполагам, че също е свързана с ръкописа — рекох.
