— Какво трябва да направя? — попита тя. Не беше особено изплашена, по-скоро разсъждаваше съвсем практично и може би донякъде не ми вярваше напълно.
— Качи се на колата и ела да ме вземеш. Вземи със себе си плика, така че да не попадне в чужди ръце.
— Да те взема ли? А после какво?
— После ще отидем във Вашингтон. Трябва да се срещнем с някои хора.
— Какви хора?
— Ами например такива от ФБР — отговорих.
— Но ти можеш просто да им се обадиш по телефона…
— Не и в този случай — изкрещях ядосано. — Не и за нещо като това. Най-напред те не биха повярвали на телефонно обаждане. Непрекъснато ги безпокоят за всевъзможни щуротии.
— Смяташ ли, че ще успееш да ги убедиш?
— Навярно не — казах. — Както изглежда, и ти не си убедена.
— Не знам дали да вярвам или не. Ще трябва да поразмисля малко.
— Няма време за мислене — предупредих я. — Или идваш да ме вземеш, или не. Може да е по-сигурно, ако пътуваме заедно, макар да не мога да гарантирам за това. Тъй или иначе ще пътуваш на изток и…
— Къде се намираш? — попита Кети.
— В Уудман. Едно градче надолу по реката.
— Знам къде е. Искаш ли да взема нещо от багажа ти в мотела?
— Не — отвърнах. — Мисля, че времето ни е по-ценно. Може да се редуваме на волана. Ще спираме само за зареждане и за храна.
— Къде ще те открия?
— Просто карай бавно по главната улица. Мисля, че е единствената голяма — трябва да е щатското шосе. Аз ще те видя. Доколкото разбирам, оттук не минават много коли нощно време.
— Чувствам се глупаво — каза тя. — Всичко е толкова…
— Мелодраматично — подсказах й.
— Предполагам, че и така може да се нарече. Но както казваш, аз тъй или иначе ще пътувам на изток.
— Ще те чакам.
— Ще съм там след половин час — рече Кети. — Или малко повече.
Като излязох от телефонната кабина, усетих, че мускулите на краката ми се бяха схванали от свиване в тясното място. С накуцване се приближих отново до тезгяха.
— Доста дълго говорихте — кисело отбеляза барманът. — Вече изхвърлих Джо и е крайно време да затварям. Ето ви уискито. Само че не мислете много над него.
Взех чашата си.
— Ще се радвам, ако ми направите компания.
— Имате предвид да пийна с вас?
Кимнах.
— Не пия — поклати глава той.
Изпразних чашата си, платих му и излязох. Зад мен лампите угаснаха и след малко се появи барманът, който заключи вратата. После, стъпвайки на тротоара, се подхлъзна на нещо и залитна, но успя да си възвърне равновесието. Наведе се и вдигна от земята онова, заради което едва не падна. Беше бейзболна бухалка.
— Проклетите дечурлига си играха наоколо след вечеря — каза той. — Някое от тях я е зарязало тук.
Възмутено хвърли бухалката върху пейката до вратата.
— Не виждам колата ви — обърна се към мен барманът.
— Нямам кола.
— Но нали казахте…
— Знам. Ако ви бях казал обаче, че нямам кола, щеше да ми отнеме дълго време да ви обясня, а трябваше спешно да се обадя по телефона.
Той ме изгледа и поклати глава — що за човек е този, който се появява отникъде и няма кола?
— Дойдох с кану — обясних. — Вързал съм го на кея.
— А сега какво ще правите?
— Ще постоя тук — рекох. — Чакам един приятел.
— Този, на който се обадихте ли?
— Да, този, на който се обадих — потвърдих.
— Е, лека нощ — каза барманът. — Надявам се да не ви се наложи да чакате твърде дълго.
Той тръгна надолу по улицата на път към дома си, като на няколко пъти забави крачка, извърна се и ме изгледа.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Някъде в гората покрай реката свадливо замърмори недоволен бухал. Нощният вятър взе да щипе и вдигнах яката на ризата си, за да се предпазя от него и задържа топлината. Бездомна котка безшумно приближи по улицата, спря, когато ме видя, после се насочи към отсрещния тротоар и изчезна в тъмнината между две постройки.
След като барманът си отиде, Уудман напълно заприлича на запустяло градче. Преди не бях обърнал особено внимание на това, но сега, когато по някакъв начин трябваше да убия времето, забелязах, че всичко бе занемарено и порутено, още едно от тези умиращи малки градчета, още по-напреднали по пътя на забравата, отколкото Пайлът Ноб. Тротоарите бяха напукани и на места в пукнатините бе избуяла трева и бурени. Сградите носеха отпечатъка на времето, отдавна не бяха боядисвани и ремонтирани, и архитектурата им, ако изобщо можеше да се използва тази дума, изглежда бе от миналия век. Имало е време — трябва да е имало време — когато градчето е било съвсем ново и изпълнено с надежда, тъй като сигурно е имало някаква икономическа причина за неговото построяване и съществуване тук, на това място. А причината, според мен, трябва да е била реката, по времето, когато водните пътища все още са служили за основни артерии на търговията; когато хората са докарвали продуктите от фермите или мелницата до кея на реката, за да ги натоварят на парните корабчета, когато същите тези парни корабчета са пренасяли всички стоки, от които се е нуждаела страната. Но реката много отдавна бе загубила икономическата си роля и се бе превърнала отново в избуялата ивица дива природа. Железницата и високоскоростните магистрали, самолетите, които прелитаха високо над над нея, я бяха лишили от всякакво друго значение, освен от първоначалното й, основно значение, което винаги е имала за екологията на страната.
Сега Уудман представляваше изостанало от живота градче, подобно на застоялите води в многото заблатени места на реката, встрани от основното й течение. Едно време е било многообещаващо, навярно с немалко значение дори; едно време може би е било цветущо, но сега, изпаднало в беднотия, упорито се стараееше да остане като малка точица на картата (макар и не на всяка карта), като местенце, където живееха хора, загубили връзката си със света, както и самото градче. Светът бе продължил да се движи напред, но малките, умиращи градчета като това изобщо не бяха помръднали; бяха заспали и изпуснали крачката и навярно не се интересуваха повече от света, нито от другите хора в него. Бяха се откъснали, укрили или вкопчили в свят, който им принадлежеше или на когото те принадлежаха. И като мислех за тези неща, си дадох сметка, че определението на това какво се бе случило тук в действителност, нямаше никакво значение, понеже самото градче вече не означаваше нищо за себе си. Жалко, казах си, защото в такива малки заспали, забравени и забравящи градчета все още съществуваха редките качества човешко внимание и съчувствие, човешки ценности, от които светът се нуждаеше и можеше да се възползва, но които до голяма степен бе загубил.
В градчета като това, хората все още чуваха въображаемия вой на глутница върколаци, докато останалата част от света се ослушваше за много по-ужасен звук, предхождащ атомната гибел. Ако трябваше да ги сравнявам, лично на мен ми се струваше, че звукът на глутницата върколаци може да е по- нормалния. Защото, ако провинциализмът на такива малки градчета бе лудост, бе съвсем лека, дори приятна
